— Как?
— Чрез госпожица Масол, която аз посещавам и която можах да склоня във ваша полза. По мое настояване тя разпита Режин Обри, на която Ван Хубен бе открил вашето скривалище. Самата Арлет Масол ви телефонира тази сутрин, за да ви помоли да дойдете.
Жилбер направи с глава знак на благодарност и отговори:
— Дойдох крадешком, Антон, без знанието на човека, който ме покровителстваше досега и комуто съм обещала да не правя нищо без негово знание. Познавате ли го?
— д’Енерис ли? Да, от това, дето ми каза за него Арлет Масол. Тя също съжалява, че действа без негово знание. Но трябвате така да стане. Аз се опасявам от всичко.
— От този човек не бива да се опасявате, Антон.
— Повече, отколкото от всеки друг. Наскоро пак го срещнах в дюкяна на една вехтошарка, която от седмици вече търсеха и която бе препродала откраднатите на брат ви вещи. Той бе там заедно с Ван Хубен и полицая Бешу и аз почувствах върху себе си неговия недружелюбен и подозрителен поглед. Даже се опита да ме проследи. Какво искаше, не зная.
— Той би могъл да ви помогне…
— Никога! Да сътруднича с този авантюрист, за когото не се знае откъде идва… С този съмнителен и лукав Дон Жуан, който всички ви е завладял? Не, не и не. И без това не преследваме една и съща цел. Моята е да установя истината, а неговата да обсеби диамантите.
— Откъде знаете?
— Отгатвам го. Ролята му ми е ясна. Освен това, доколкото разбрах, такова е и мнението на Ван Хубен и Бешу.
— Погрешно мнение — каза Арлет.
— Може би, но аз действам тъй, сякаш то е правилно. Д’Енерис слушаше с голямо внимание. Инстинктивно и твърде остро изпитваше същата неприязън към този човек, каквато и той към него. Мразеше го още повече заради откритото му лице и откровената му услужливост. Какво ли бе станало между него и Жилбер в миналото? Дали я е обичал? И сега как бе успял да спечели симпатиите и послушанието на Арлет? Графиня Дьо Меламар дълго мълча. Най-сетне промълви:
— Какво трябваше да направя? Той посочи Арлет и Режин.
— Да им внушите, че неправилно ви набеждават. Аз успях да ги разколебая със своите доводи и да подготвя тази среща. Сега само вие можете да довършите моето дело.
—Как?
— С разговор. В тази неразбрана афера има факти, правещи я още по-неясна, върху които правосъдието се базира, за да вземе своите неопровержими решения… Има също… или онова, дето го знаете.
— Аз нищо не зная.
— Знаете някои неща… Знаете причините, дето ви накараха, вашия брат и вас, да не се защитавате.
Тя каза с досада:
— Всяка защита е безполезна.
— Но аз не искам да се защитавате, Жилбер — викна той живо. — Аз ви питам за причините, които ви карат да не се защитавате. Нито дума за събитията. Добре. Но вашето душевно състояние, преживяванията ви, всичко, за което Жан д’Енерис напразно ви е разпитвал… Онези неща, които аз отгатвам, които познавам, Жилбер, понеже съм живял тук, при вас, в този хотел и понеже постепенно открих тайната на семейство Меламар. Всичко, което бих могъл да обясня. Ваш дълг е да ги кажете, Жилбер, защото само вашият глас ще убеди Арлет Масол и Режин Обри.
С подпрени на коленете лакти и глава между ръцете, тя промълви:
— Няма смисъл!
— Няма ли смисъл, Жилбер? Утре, както научих, ще има очна ставка между тях и вашия брат. Ако техните показания бъдат по-колебливи и по-неточни, какви доказателства ще останат на правосъдието?
Тя бе съвсем изнемощяла. Всички тези доводи й се струваха незначителни и празни. Каза това и добави:
— Не… Не… Не би послужило за нищо… Остава само мълчанието.
— И смъртта — каза той. Тя вдигна глава.
— И смъртта?
Той се наведе над нея и добави сериозно:
— Жилбер, установих връзка с брат ви. Писах му, че и двамата ще ви спася и той ми отговори.
— Отговори ли ви, Антон? — попита тя с блестящи от възбуда очи.
— Ето неговата бележка. Няколко думи… Четете. Тя погледна записката на брат си и прочете:
— Благодаря. Ще чакам до вторник вечер. Ако ли не… Развълнувана, тя прошепна:
— Вторник… Това е утре.
— Да, утре. Ако утре вечер, след очната ставка, Адриен дьо Меламар не бъде освободен или не се открие възможност за освобождаване, той ще умре в килията си. Не мислите ли, Жилбер, че трябва да се направи опит да бъде спасен?
Тя трепереше, мълчалива и със закрито лице. Арлет и Режин я наблюдаваха с безкрайно състрадание. Сърцето на д’Енерис се сви. Колко пъти се бе опитвал да надвие упоритостта й и мълчанието й. Сега бе победена. През сълзи, толкова ниско, щото едва се чуваше, тя промълви:
— Не съществува никаква тайна на семейство Меламар… Да признаем, че съществува такава тайна, би било равносилно да се опитаме да заличим грешките, които онези от предишния век са можели да извършат и които ние с брат ми бихме извършили. Но ние нищо не сме направили… И както сега сме невинни, така невинни са били и Жюл, и Алфонс дьо Меламар… Доказателства за това няма да ви дам. Не мога да ви дам. Всичките доказателства са против нас, нито едно не е в наша полза… Но ние положително знаем, че не сме откраднали… Това можем да знаем, нали? Аз знам, че нито Адриен, нито аз сме довеждали тук тези млади жени… Че не сме взели диамантите и не сме скрили туниката. Това го знаем. Знаем още, че същото нещо е станало и с нашия дядо и с баща му. Това е една свещена истина, която баща ми ни предаде и която той узнал от онези, дето са били набедени… Честта и почтеността са присъщи на семейството Меламар… Ако проследите историята ни, не ще откриете никаква слабост. Защо те биха действали така, внезапно, без причина? Били са богати и почитани. Защо без причина аз и брат ми бихме изневерили на нашето минало… И на миналото на цялото семейство.
Тя млъкна. Бе приказвала така трогателно и с такъв отчаян тон, щото двете жени се развълнуваха. Със свито от болка лице Арлет се приближи и каза:
— А тогава, госпожо… Тогава?
— Тогава — отговори тя — ние сме жертва на не знам какво нещо… Именно това е тайната, дето е против нас. В трагедиите, които се играят в театъра, представят семейства, преследвани от съдбата през редица поколения. Върху нас през три четвърти век вече нещастията непрестанно се сипят. В началото Жюл дьо Меламар навярно е можал и навярно е искал да се защитава, въпреки ужасните доказателства, които е имало против него. За нещастие той полудял от възмущение и починал в затвора от мозъчен кръвоизлив. Двадесет и пет години по-късно синът му Алфонс не оказал никаква съпротива, когато против него се струпали други, също така ужасни доказателства. Заобиколен от всички страни, уплашен, че е безсилен, и спомняйки си голготата на своя баща, той се самоубил.
Жилбер дьо Меламар наново млъкна и наново Арлет, която стоеше разтреперана пред нея, каза:
— После, госпожо, моля ви да продължите… Графинята отговори:
— После в нас се роди една легенда… Легендата, че проклятие виси над този злокобен хотел, където са живели бащата и синът и където те, единият, както и другият, са били притиснати от доказателствата за неизвършени от тях престъпления. Съсипана също и тя, вместо да се бори за възстановяване честта на своя съпруг, вдовицата се оттеглила в провинцията при своите родители, отгледала там сина си, нашия баща, вдъхнала му омраза против Париж, накарала го да се закълне, че няма да стъпи в хотела „Меламар“, оженила го в провинцията… И така го спасила от катастрофата, дето е щяла да смаже и него.
— Щяла да смаже и него ли? — запита Арлет. — По какво заключавате?
