място за действие. Тъкмо тук са действали актьорите от двете сцени, които са ви довели и от които вие сте избягали.
Тя възрази:
— Това е невероятно.
— Невероятно е действително, но е възможно. Тази възможност е още по-приемлива, защото става вече за трети път и твърде вероятно е Жюл дьо Меламар, Алфонс дьо Меламар и Адриен дьо Меламар да са били изгубени само поради това, че техният хотел е тъй разпределен.
Арлет леко повдигна рамене.
— Тогава според вашето предположение излиза, че на три пъти е било извършено едно и също покушение от различни злодеи, които и трите пъти са познавали разположението.
— Различни злодеи, но злодеи, познавали нещата. От една страна, имаме тайната на семейство Меламар, тайна, която се дължи на страха и малодушието и която се предава от поколение на поколение. От друга страна пък, има друга тайна, дето се дължи на завистта, користолюбието и безнаказаността и дето също се предава от поколение на поколение.
— Но защо пък тези хора идват тъкмо тук? Те биха могли да оберат Режин Обри още в автомобила, без да се излагат на опасност да я довеждат тук, за да й отнемат диамантения пояс.
— Това не е никаква непредпазливост, а само предпазна мярка. Довели са я тук, за да могат други да бъдат обвинени, пък те да останат ненаказани.
— Но на мен нищо не ми откраднаха и не могат нищо да ми откраднат, тъй като аз не притежавам нищо.
— Този човек може би е направил това от любов.
— Но и в такъв случай ли щеше да ме доведе тук?
— Да, за да паднат подозренията върху другиго.
— Достатъчна ли е само тази причина?
— Не.
— Тогава?
— Тогава, възможно е да прави всичко от омраза или поради възможното съперничество на два рода, от които единият е свикнал да подтиква другия.
— Господин и госпожа Меламар щяха да знаят това.
— Не. Именно това ги прави по-слаби от другите и е причина за тяхното поражение. Противниците вървят успоредно цял един век. Едните от тях не познават другите и при едно такова положение за другите е лесно да действат и да устройват заговори. Вследствие на това семейство Меламар мисли, че е преследвано от някакъв зъл дух, когато в действителност това са само хора, подобни на тях, които по предание и по навик се възползват от предоставеното им поле за действие, извършват тук своите дела и нарочно оставят следа от своето минаване… Както например онази сребърна туника. Само така семейство Меламар ще бъде набедено и жертвите, като Арлет Масол и Режин Обри, ще твърдят, че познават мястото, където са били затворени.
Арлет никак не изглеждаше задоволена. Въпреки че обяснението бе умело представено и че странно съвпадаше с изложеното от Жилбер положение, то съдържаше нещо „пресилено“ и толкова противоречиви сведения, толкова съществени елементи оставаха в сянка, щото то не можеше да бъде прието без колебание. Но при все това, то бе обяснение, което с многото аргументи правеше впечатление, че не е твърде далече от истината.
— Добре — каза тя. — Но това, което вие измисляте…
Той я поправи:
— Което твърдя.
— Това, което твърдите, съдът ще го приеме само в случай, че ще има някой, който да го изложи. Кой ще го изложи? Кой ще бъде достатъчно убедителен и откровен, за да може да го накара най-напред да слуша и след това да повярва?
— Аз! — каза той смело. — И само аз мога да направя това. Ще се представя утре заедно с госпожа Дьо Меламар като неин бивш приятел и ще призная даже без стеснение, че щях да бъда щастлив, ако тя се бе съгласила да смени това ми качество „приятел“ за друго, което по би допаднало на чувствата, които храня към нея. Ще кажа, че след дългогодишно пътуване, което аз съм предприел вследствие на нейния отказ, съм се завърнал в Париж точно в момента, в който започват нейните изпитания, че съм се заклел да установя нейната невинност, както и невинността на брат й, че съм открил нейното скривалище и че съм я убедил да се завърне у дома си. И когато съдиите бъдат вече разколебани от вашите по-несигурни показания и от съчинението на Режин Обри, тогава ще разправя признанието на Жилбер, ще опиша тайната на семейство Меламар и ще кажа заключението си. Успехът е сигурен. Но както виждате, госпожице Арлет, първата стъпка трябва да бъде направена от вас и от Режин Обри.
Арлет никак не се колеба. Тя заяви:
— Утре ще свидетелствам в такъв смисъл, в какъвто вие искате.
— И аз също — каза Режин.
— Но аз се страхувам, господине — добави Арлет, — да не би резултатът да бъде противен па вашето желание… На желанието на всички ни.
Той заключи уверено:
— Отговарям за всичко. Адриен дьо Меламар може и да не бъде освободен още утре вечер. Но нещата ще вземат такъв обрат, щото съдът не ще посмее да заповяда да арестуват госпожа Дьо Меламар и брат й ще получи достатъчна надежда, за да може да живее до момента на освобождаването си.
Жилбер наново му подаде ръка.
— Още веднъж благодаря. В миналото аз ви пренебрегнах. Не ми се сърдете.
— Аз никога не съм ви се сърдил, Жилбер, и се чувствам твърде щастлив, задето мога да ви услужа. Правя го заради вас, в името на спомените от миналото. Правя го също, защото това е право и защото…
Той добави сериозно и по-ниско:
— Ние извършваме определени дела с по-голямо въодушевление, когато ни наблюдават известни лица. Въпреки че тези дела са най-обикновени, те ви изглеждат като големи подвизи, които биха ви подпомогнали в спечелване симпатиите на онези, дето ви наблюдават.
Това малко послесловие бе казано просто и без превзетост в чест на Арлет. Но положението, което лицата заемаха в този момент в стаята, не позволяваше на д’Енерис да вижда лицата им и затова той повярва, че декларацията се отнася за Жилбер дьо Меламар.
Антон Фажерол повика двамата стари слуги и им обясни подробно как да се държат на следния ден и какво да отговарят. Д’Енерис и Бешу почакаха още няколко минути. Но по всичко изглеждаше, че разговорът е свършен. Режин предложи на Арлет да я изпрати.
— Хайде да си вървим! — прошепна д’Енерис. — Тези хора вече няма какво да говорят.
Той тръгна ядосан на Фажерол и на Арлет. Премина шумно будоара и вестибюла, с желанието да бъде чут, за да може да излее яда си.
Изля го върху Ван Хубен, който изскочи из едни храсти и започна да му иска диамантите си, като с един удар моментално го отхвърли назад.
Бешу нямаше повече щастие, когато се опита да изрече следното мнение:
— Всъщност този човек не е антипатичен.
— Идиот! — скръцна му д’Енерис.
— Защо идиот? Не предполагаш ли, че той… Неговата хипотеза…
— Не — идиот!
Полицаят отстъпи.
— Да, разбирам, не съм забравил срещата ни в „Малкият Трианон“, разменения поглед с вехтошарката и нейното бягство.
д’Енерис не възрази. Още щом излязоха от градината, той заряза двамата си спътници и изтича до едно такси. Убеден, че той отнася диамантите му, Ван Хубен се опита да го задържи, но получи силен удар, който уреди спора. Десет минути по-късно Жан се излегна върху дивана си.
Той винаги постъпваше така в моментите на треска, когато чувстваше, че не е напълно господар на себе
