— Сигурен.
— Те в такъв случай трябва да имат много пари, щом могат да предлагат петдесет хилядарки.
— Как да нямат! От продажбата само на един диамант!
— Имената им?
— Не ги зная.
— Ще ви осведомя поне частично — каза д’Енерис, наблюдавайки го. — Сестрата на продавачката, на име Лоранс Мартин, която е наела будката. И един твърде стар куц човек.
— Точно така! Точно така! — каза живо Антон Фажерол. — Навярно и тук са били същите трима и са ви вързали?
— Да.
Фажерол се намръщи. Прошепна:
— Какво нещастие! Предупредиха ме много късно, иначе щях да ги заловя.
— Правосъдието ще се заеме с това. Сега полицаят Бешу ги познава и тримата. Не ще могат да му убягнат.
— Толкова по-добре! — каза Фажерол. — Това са опасни разбойници, и ако не ги заловят, рано или късно ще успеят да премахнат Арлет.
Всичко, което казваше, изглеждаше да е самата истина. Той никога не се колебаеше в отговорите си, а между събитията и начините, по които той ги тълкуваше, нямаше никакво противоречие.
„Колко е лукав!“ — помисли д’Енерис, продължавайки да го обвинява, но бе смутен от многото логика и многото откровеност.
Всъщност той предполагаше, че цялото това ново приключение на Арлет е било разработено от Антон Фажерол и неговите трима съучастници, за да може Фажерол да изпъкне като спасител в очите на момичето. Но в такъв случай защо бе този начин на действие? Защо тя не бе станала изплашен свидетел на всичко това? И защо най-сетне Фажерол не се представяше пред нея горд от своята намеса? Той внезапно го запита:
— Обичате ли я?
— Безкрайно — отговори унесено другият.
— А Арлет обича ли ви?
— Вярвам.
— Кое ви кара да вярвате?
Фажерол се усмихна непринудено и отговори:
— Тя ми даде най-доброто доказателство за своята любов.
— Кое?
— Ние се сгодихме.
— Какво? Сгодихте ли се?
д’Енерис трябваше да направи неимоверно усилие, за да говори с привидно спокойствие. Раната му бе дълбока. Той стисна юмруци.
— Да. — потвърди Фажерол. — Снощи.
— Аз се видях преди малко с госпожа Масол, но тя нищо не ми каза.
— Тя още не знае. Арлет не иска да й съобщи.
— Но това е новина, която не ще й бъде неприятна.
— Да, но Арлет иска най-напред да я подготви.
— Значи всичко е станало без нейно знание?
— Да.
д’Енерис започна нервно да се смее.
— А госпожа Масол вярваше, че дъщеря й още не умее да определи среща на мъж. Какво разочарование!
Антон Фажерол произнесе сериозно:
— Нашите срещи стават на едно място и пред хора, които госпожа Масол би почитала, ако ги познаваше.
— Аха! А кои са те?
— В хотел „Меламар“, в присъствието на Жилбер и нейния брат.
д’Енерис не можеше да се опомни. Граф Дьо Меламар покровителстваше любовта на господин Фажерол и Арлет — незаконороденото момиче, манекенка и сестра на двете манекенки, тръгнали по лошия път. На какво се дължеше тази неуместна снизходителност?
— Значи те знаят? — запита Жан.
— Да.
— И одобряват?
— Напълно.
— Моите поздравления. Подобна подкрепа е във ваша полза. Освен това графът ви е много задължен и вие от дълго време сте приятел на семейството му.
— Има и една друга причина, която поднови нашето приятелство — каза Фажерол.
— Мога ли да я знам?
— Разбира се. Господин и госпожа Меламар с ужас си спомнят драмата, която щете да ги погуби. Проклятието, което от един век тежи над тяхното семейство, вероятно ги постига само защото живеят в този хотел. Това ги накара да вземат безвъзвратно решение.
— Кое? Да не би да се отказват да живеят повече там?
— Даже не искат да запазят хотел „Меламар“. Той привлича нещастията върху тях. И го продават.
— Това възможно ли е?
— Почти свършено е.
— Намериха ли купувачи?
— Да.
— Кои?
— Аз.
— Вие?
— Да. Арлет и аз имаме намерение да живеем в него.
Глава девета
ГОДЕНИКЪТ НА АРЛЕТ
Писано бе Антон Фажерол да бъде за Жан извор на постоянни изненади. Неговите отношения с Арлет, неочакваната им женитба, симпатиите на граф и графиня Дьо Меламар, покупката на хотела — всички тези невероятни неща бяха съобщени като най-обикновени ежедневни събития.
Явно бе, че през дните, когато д’Енерис бе стоял доброволно настрана, за да обмисли положението, което и без това не мислеше за толкова сериозно, неприятелят отлично бе използвал даденото му време, за да разшири своето бойно поле. Но бе ли това действително неприятел и тяхното любовно съперничество налагаше ли непременно битка? д’Енерис бе принуден да признае, че не притежава никакво сигурно доказателство и че се ръководи само от внушението си.
— За кога определихте подписването на продавателния договор? — каза той подигравателно. — И за кога сватбата?
— След три или четири седмици.
На д’Енерис му идваше да хване за гушата този натрапник, който си подреждаше живота както си искаше и противно на неговата воля — волята на д’Енерис. Но забеляза, че Арлет е станала и приближава към тях, разтреперана, ала все пак бодра.
— Да си вървим — каза тя. — Не искам повече да стоя тук. Също не искам да зная какво се е случило и не искам майка ми да го узнае. Ще ми разкажете по-късно.
— Да, по-късно — каза д’Енерис. — Но сега ще трябва да ви защитаваме от нападенията по-добре, отколкото го правехме преди. А за да сторим това, няма друг начин, освен да действаме заедно, господин Фажерол и аз. Съгласни ли сте, господине? Ако се разберем, Арлет ще бъде вън от опасност.
— Разбира се — извика Фажерол, — и за себе си мога да кажа, че не съм далече от истината.
