— Двамата ще я открием по-сигурно. Аз ще ви кажа всичко, което знам, а вие, вярвам, не ще скриете нищо от онова, дето знаете.
— Нищо.
д’Енерис му подаде ръка съвсем непринудено, а той я стисна твърде сърдечно.
— Съдех ви зле, господине — каза д’Енерис. — Човекът, когото Арлет си е избрала, не може да не бъде достоен за нея.
Съюзът бе сключен. Никога д’Енерис не бе отдавал ръката си с толкова неуталожена омраза и такова желание за мъст, както сега, и никога противник не бе приемал неговите предложения с толкова сърдечност и такава искреност.
Слязоха пред гарата. Арлет бе твърде изморена, за да ходи, и помоли Фажерол да потърси автомобил. Като се възползва от това, че остана сама с д’Енерис, тя му каза:
— Гризе ме съвестта заради вас, приятелю. Извърших много неща, без да ви предупредя. И то неща, които трябва да са ви били неприятни.
— Защо пък неприятни, Арлет? Вие помогнахте да бъдат спасени господин Дьо Меламар и сестра му. Това не бе ли и мое намерение? От друга страна, господин Фажерол ви е ухажвал и вие сте приели да се сгодите за пего. Това е ваше право.
Тя млъкна. Стъмваше се и д’Енерис едва виждаше нейното хубаво лице. Той запита:
— Щастлива ли сте?
Арлет потвърди:
— Ще бъда напълно щастлива, ако вие ми запазите приятелството си.
— Аз не чувствам само приятелство към вас, Арлет.
Понеже тя не възрази, той добави:
— Разбираш ли какво искам да ти кажа?
— Разбирам — каза тя. — Но не вярвам.
И понеже д’Енерис се приближи до нея, тя живо добави:
— Не, не, да не приказваме повече за това.
— Колко сте загадъчна! Казах ви още първите дни. И когато съм при вас, продължавам да изпитвам впечатлението за нещо скрито, за някаква тайна. Тайна, която се смесва с всички онези, дето правят загадъчна тази афера.
— Нямам никаква тайна — отвърна тя.
— Да, да. И аз ще ви освободя от нея, както и ще ви отърва от вашите неприятности. Познавам ги вече всички, знам техните дела, наблюдавам ги… Най-вече един от тях, най-опасния и най-вероломния…
Той бе готов да обвини Фажерол и в мрака чувствате, че тя очаква думите му. Но той не стори топа, защото му липсваха доказателства.
— Развръзката наближава — каза. — Но аз не трябва да я ускорявам. Следвайте пътя си, Арлет. Искам от вас само едно, а то е да се виждаме, когато това е нужно, и да направите да бъда приеман от господин и госпожа Меламар, както ви приемат вас.
— Обещавам ви. Фажерол се завърна.
— Още една дума — добави Жан. — Продължавате ли да бъдете моя приятелка?
— Да, от все сърце.
— Тогава до скоро виждане, Арлет.
Една кола чакаше в края на уличката. Фажерол и д’Енерис се сбогуваха и момичето си замина с годеника си.
— Върви, приятелю — си каза Жан, когато те се отдалечиха, — върви. Справял съм се с много по- сериозни противници от тебе и се кълна в Бога, че ти не ще се ожениш за това момиче, което обичам, не ще живееш в хотел „Меламар“ и ще върнеш диамантения пояс.
Десет минути след това Бешу завари д’Енерис на същото място, замислен. Полицаят пристигаше задъхан, заедно с двама свои колеги.
— Имам една следа. От улица „Лафайет“. Лоранс Мартин е дошла по тези места, където преди известно време е наела един вид гараж.
— Ти си чудноват, Бешу — каза д’Енерис.
— Защо?
— Защото винаги успяваш да стигнеш до целта. Малко късничко, вярно е… но все пак стигаш.
— Какво искаш да кажеш?
— Нищо. Освен това, че трябва неспирно да следиш тези хора, Бешу. Само те ще ни дадат сведения за своя главатар.
— Нима имат главатар?
— Да, Бешу. И той притежава едно страшно оръжие.
— Какво?
— Физиономия на честен човек.
— Антон Фажерол ли? Значи ти продължаваш да се съмняваш в този човек?
— Имам към него нещо повече от съмнение.
— Аз пък, полицаят Бешу, тук присъстващ, ти заявявам, че се мамиш. Никога не се лъжа относно физиономията на хората.
— Даже и относно моята? — изкикоти се д’Енерис и го напусна…
Убийството на общинския съветник Лекурсьо и обстоятелствата, при които то бе извършено, раздвижиха общественото мнение. Когато от съобщенията на Бешу се узна, че тази афера е свързана с другата, за пояса, че будката на вехтошарката, която диреха, е наета на името на госпожица Лоранс Мартин и че именно тази Лоранс Мартин бе същата, която господин Лекурсьо е трябвало да приеме, заспалото за известно време любопитство наново се пробуди.
Приказваше се вече само за Лоранс Мартин и за куция старец, съучастник и убиец. Причините за убийството останаха неизяснени поради това, че не можаха да открият кой рапорт Лоранс Мартин е искала да измени с подкуп. Но всичко това изглеждаше така добре скроено от хора, изпитани в престъпленията, щото никой не се усъмни, че те бяха същите онези, които са организирали аферата с диамантения пояс и които са устроили тайнствения заговор против господин Дьо Меламар и сестра му. Лоранс, старецът и вехтошарката станаха популярни само за няколко седмици. Освен това тяхното арестуване изглеждаше неизбежно.
В хотел „Меламар“ д’Енерис се срещаше всеки ден с Арлет. Жилбер не бе забравила с каква смелост Жан й бе помогнал да избяга и каква роля бе играл. Ето защо по препоръка на девойката той получи от нея, както и от графа, най-добър прием.
Братът и сестрата наново бяха започнали да гледат с надежда към живота, въпреки че решението им да напуснат Париж и да продадат хотела бе окончателно. Те продължаваха да чувстват същата нужда от заминаване и смятаха за свой дълг да пожертват старото семейно жилище на неумолимата съдба.
Но всичкото им безпокойство изчезваше, когато бяха наедно с младото момиче и със своя приятел Фажерол. Арлет внасяше в този почти изоставен от близо един век дом своята грация, своята младост, блясъка на своите руси коси, своята спокойна природа и своето въодушевление. Без да иска, напълно естествено бе накарала Жилбер и графа да я обикнат и д’Енерис разбра: бяха приели, че вършат добро със своя съвет към нея да приеме предложението на Фажерол, когото те смятаха за свой доброжелател.
Винаги весел, винаги добре настроен, общителен и безгрижен, Фажерол упражняваше над тях голямо влияние, което, изглежда, Арлет също възприемаше. Той бе същински тип на човек, който няма задни мисли и който се впуска в живота с пълна надежда и сигурност.
д’Енерис наблюдаваше младото момиче с неспокойно внимание. Въпреки техния любезен разговор пред гаража Лавалоа между него и нея съществуваше известно стеснение, което Жан не се опитваше да премахне. Той смяташе, че Арлет запазва това стеснение даже и когато той не е с нея и че то й пречи да бъде напълно щастлива като жена, която обича и чиято венчавка е близка.
Не можеше да се каже, че тя схваща бъдещето така и че хотел „Меламар“, където щеше да живее, ще бъде нейният брачен дом. Когато приказваше за това с Фажерол — а това бе единствената им тема за разговор, — те като че приготвяха седалището на едно човеколюбиво дело. В действителност, според проекта на Арлет, хотел „Меламар“ трябваше да стане централата на „Касата за зестри“. Тук щеше да се
