събира управителният съвет. Тук протежетата на Арлет щяха да си имат своя читалня. Мечтата на манекенката се осъществяваше. Но те никога не приказваха за мечтите й като младо момиче.
Фажерол бе първият, който се смееше на всичко това.
— Аз се женя за обществено дело — казваше той. — Не съм съпруг, а командитор.
Командитор! Тази дума изпъкваше в ума на д’Енерис винаги, когато се замислеше за Антон Фажерол. Такива обширни проекти, купуване на хотел, командитство, обзавеждане, предполагаше големи богатства. Откъде идваха тези богатства? От събраните от полицая Бешу сведения в консулството и аржентинската легация бе явно, че действително преди двайсетина години едно семейство Фажерол се бе заселило в Буенос Айрес и че бащата и майката бяха умрели в разстояние на десетина години. Тези хора не притежавали нищо и синът им Антон, твърде млад по това време, е трябвало да бъде отведен в отечеството си по етапен ред. Как този Антон, когото семейство Меламар бе познало после като доста беден, е могъл така внезапно да стане богат? Как… ако не чрез скорошната кражба на диамантите на Ван Хубен?
След обяд и вечер двамата мъже почти не се разделяха. Те всеки ден бяха заедно на чай у Меламар. Пъргави, живи и общителни, непрестанно си изказваха един на друг своето приятелство и своите симпатии, говореха си на ти и постоянно си отправяха похвали. Но с какъв внимателен поглед д’Енерис следеше своя съперник! И как понякога чувстваше, че острият поглед на Фажерол се забива до дъното на сърнето му!
Помежду си никога не приказваха за аферата. Нито дума не споменаваха за онова сътрудничество; което д’Енерис бе поискал и което той щеше да отхвърли, ако другият му го предложеше. В действителност това бе смъртен двубой с невидими нападения, прикрита отбрана и еднакво сдържана ярост.
Една сутрин на площад „Лаборд“ д’Енерис съгледа Ван Хубен и Фажерол, които се водеха под ръка като стари приятели. Тръгнаха по улица „Лаборд“ и спряха пред един затворен дюкян. Ван Хубен показа с пръст фирмата „Агенция Барлет и Сие“ и продължиха, разговаряйки оживено.
— Я гледай ти! — си каза Жан. — И двамата еднакви по своето вероломство типове са се съюзили. Ван Хубен ме издава и разказва, че д’Енерис и бившият Барлет са едно и също лице. А пък човек със силата на Фажерол не може да не установи, и то в скоро време, че Барлет и Арсен Люпен също са едно и също лице. В такъв случай ще ме предаде. Кой ще надвие — Люпен или Фажерол?
През това време Жилбер се готвеше за заминаването. На 28 април, четвъртък, Меламар щяха да подпишат продавателния договор, а Антон щеше да издаде чек. Арлет щеше да предупреди майка си, съобщенията щяха да бъдат направени и венчавката щеше да се извърши към средата на май.
Минаха още няколко дни. Д’Енерис и Фажерол изпитваха един към друг такава омраза, щото тяхното лицемерно приятелство не винаги устояваше. Двамата мъже, против волята си, на моменти се показваха като противници. Фажерол се осмели да заведе Ван Хубен на чай у Меламар и той се показа много недружелюбен към Жан. Заприказва за диамантите си и заяви, че Фажерол е по следите на крадеца. Така заканително каза това, че д’Енерис се запита дали Фажерол няма намерение да обвини него — д’Енерис.
Боят не можеше да се отлага много. Д’Енерис, събрал вече неопровержими доказателства, бе вече определил деня и часа. Но дали нямаше да го изпреварят? Стана нещастен случай, който му се видя зловещ.
Той бе подкупил портиера на „Мондиал Палас“, където живееше Фажерол, и от него, както и от Бешу, който непрекъснато наблюдаваше, научи, че Фажерол не получава никакви писма и не приема никакви посещения. При все това една сутрин му обадиха, че противникът е имал кратък телефонен разговор с някаква жена. Бяха си определили среща за същата вечер в единайсет и половина часа в градината „Шан дьо Марс“ и „на същото място, както последния път“.
Още от единайсет Жан д’Енерис се заразхожда около Айфеловата кула и в градините. Нощта бе тъмна, нямаше нито луна, нито звезди. Той дълго търси, но не срещна Фажерол. Към полунощ съзря някаква фигура на една пейка. Стори му се, че е жена, присвита одве и с почти облегната на коленете глава.
— Хей там — извика Жан, — спи ли се сега на открито… Ето че почва да вали.
Жената не се помръдна. Той запали джобното си електрическо фенерче и видя глава без шапка, посивели коси и хвърлено на пясъка палто. Той повдигна главата, която веднага клюмна. Все пак има време да познае вехтошарката, сестрата на Лоранс Мартин, твърде бледа, даже смъртнобледа.
Мястото бе отдалечено от централните алеи, сред дървета, но наблизо до военното училище. По улицата минаха двама полицаи на велосипеди, които той повика на помощ.
— Това, дето правя е глупаво — си каза. — Има ли смисъл да се захващам с тази работа?
Веднага, щом се приближиха полицаите, той им каза за своето откритие. Разкопчаха дрехата на жената и видяха дръжката на кама, забита малко под рамото. Ръцете бяха изстинали. Смъртта бе настъпила преди трийсет или четирийсет минути. Наоколо пясъкът бе отъпкан, като че жертвата се бе опитала да се защитава. Но дъждът, който заваля силно, заличи следите.
— Трябва да вземем автомобил и да я закараме в поста — каза единият от полицаите.
Жан си предложи услугите.
— Отнесете тялото до изхода. Аз ще отида за кола: пиацата е наблизо.
Той затича. Но като стигна, вместо да се качи в автомобила, предупреди шофьора и го изпрати към полицаите. Самият той бързо се отдалечи към противоположната страна.
— Няма смисъл да се престаравам — си каза. — Ще ми вземат името. Ще ме викат на разпит. Колко неприятности за един мирен гражданин! Но кой ли пък е убил вехтошарката? Антон Фажерол ли, с когото тя имаше среща? Лоранс Мартин ли, която е поискала да се отърве от сестра си? Само едно е явно, а то е, че съучастниците са се скарали. С това предположение всичко се обясняваше: поведението на Фажерол, неговите планове, всичко…
На другия ден обедните вестници съобщиха с няколко реда за убийството на една стара жена в градините на Шан дьо Марс. Но вечерта — двойна сензация! Жертвата не бе друга, а вехтошарката от улица „Сен Дени“, т.е. съучастница на Лоранс Мартин и на баща й… В един от джобовете й бе намерен къс хартия, на който с груб и явно подигравателен почерк бе написано името „Арс. Люпен“. Освен това, полицаите разказваха, че до тялото на убитата намерили мъж, който предпазливо бе изчезнал. Без съмнение: Арсен Люпен е замесен в аферата с диамантения пояс!
Това бе невероятно и обществото реагира. Арсен Люпен никога не убиваше и името му бе написано навярно от някой обикновен мерзавец. Но какво предупреждение за Жан д’Енерис! Какво значение имаше фактът, че се споменаваше Люпен! Заканата бе отправена директно: „Откажи се от тази работа. Остави ме на мира, ако не, ще те издам, защото имам всички доказателства, че д’Енерис, Барлет и Арсен Люпен са едно и също лице.“
Освен това, достатъчно бе само да се предупреди полицая Бешу, винаги неспокойния Бешу, търпеливо понасящ господството на д’Енерис, който лакомо ще се захване със случая, за да се реваншира.
Така и стана. Под предлог, че продължава издирванията около диамантите, Антон Фажерол въведе Бешу в хотел „Меламар“, както бе въвел и Ван Хубен. Неумелото, двусмислено държание на полицая спрямо д’Енерис не оставяше място и за най-малкото съмнение: за него д’Енерис внезапно бе станал Люпен. Единствен Люпен бе в състояние да извърши подвизите на Барлет и само той можеше така да заблуди Бешу. Значи трябваше незабавно, със съгласието на своите началници, да подготви арестуването на Жан д’Енерис.
Така положението ставаше от ден на ден все по-сериозно. Фажерол, който след авантюрата в „Шан дьо Марс“ бе станал позагрижен и разсеян, наново придобиваше своето обичайно настроение и съзнателно или не, имаше спрямо д’Енерис държание, нахалството в което трудно се прикриваше. Изглеждаше като победител, като човек, комуто е достатъчно само да вдигне пръст, за да срази противника си.
В съботата, предшествуваща подписването на продавателния протокол, той застигна д’Енерис в един ъгъл и му каза:
— Вие какво мислите за всичко това?
— За кое?
— За това намесване на Люпен?
— По-скоро съм недоверчив.
— При все това има доказателства против него, изглежда, непрекъснато го следят и арестуването му е само въпрос на часове.
— Кой знае! Тази личност е твърде хитра.
