Нито един повече. Но всъщност нищо не ще те възпре да позвъниш на тази врата по простата причина, че това ти доставя удоволствие. Ти обичаш опасностите. Ти дириш борбата. Искаш да премериш сили с Антон Фажерол. Може би ще бъдеш сломен, защото те са се приготвили да те посрещнат, мерзавците! Но преди всичко, удоволствие ти прави да се впускаш в хубави приключения, да се изпречваш пред неприятеля в неговото бойно поле, без оръжие, сам и с усмивка…
Той позвъни.
Глава десета
ЮМРУЧНИЯТ УДАР
— Добър ден, Франсоа — каза той, като влезе в двора с лека походка.
— Добър ден, господине — отговори старият слуга. — Господинът ни бе напуснал в последно време…
— Боже мой, да — каза Жан, който често се шегувате с Франсоа и си мислеше, че той не е насъскай против него. — Бога ми, да! Семейни разправии. Наследство от един вуйчо от провинцията. Един хубав милион.
— Моите поздравления, господине.
— Чакай де! Аз още не съм решил да го приема.
— Възможно ли е, господине?
— Бога ми, да, това е един милион задължение.
Жан се зарадва на невинната си шега, защото тя показвате, че умът му е напълно спокоен. В този момент тюленото перде на един от прозорците йа хотела внезапно се спусна. Той все пак можа да забележи лицето на полицая Бещу, който наблюдаваше от помещение, служещо за чакалня и намиращо се в партера.
— Виждам — каза Жан, — че полицаят Бешу е на поста си. Той продължава ли издирванията си за диамантите?
— Продължава, господине. Дочух, че скоро щяло да има нещо ново. Полицаят е довел трима души.
д’Енерис се зарадва. Три чакала, избрани между най-здравите… Цяла охрана… Какво щастие! Тези мерки го улесняваха. Без представители на закона планът му щеше да рухне.
Изкачи се на площадката, след това извървя стълбата. В салона бяха графът, сестра му, Арлет, Фажерол и Ван Хубен, който също бе дошъл да се сбогува. Имаха вид на хора, които добре се разбират, та д’Енерис отново се разколеба, като си помисли, че са му нужни само две-три минути, за да всее смут в това разбирателство.
Жилбер дьо Меламар го посрещна любезно. Графът му подаде весело ръка. Арлет, която приказваше настрани, изтича към него, зарадвана, че го вижда. Безспорно никой от тримата не знаеше последните новини, не бе прочел вечерния вестник, който той държеше в джоба си, и нищо не знаеше за отправеното към него обвинение, нито пък за подготвения двубой.
Напротив, Ван Хубен студено му стисна ръка. Явно бе, че той знаеше. Фажерол пък не се и помръдна. Продължи, седнал между двата прозореца, да прелиства един албум. В държанието му имаше такава престореност и такова предизвикателство, щото Жан д’Енерис ускори развръзката, като извика:
— Господин Фажерол е унесен в своето щастие и не ме вижда. Или не иска да ме види…
Онзи направи едно движение, с което показа нежелание за двубой тъкмо сега. Но Жан не се съобрази с това — нищо не можете да го спре нито да произнесе думите, грижливо обмислени преди, нито да извърши необходимото. Като всички добри пълководци, той смятате, че винаги трябва да се действа изненадващо, за да бъдат предотвратени плановете на противника. Офанзивата е половин победа.
Веднага след като обясни причините за своето отсъствие и се осведоми за заминаването на графа и сестра му, хвана двете ръце на Арлет и каза:
— А ти, моя малка Арлет, щастлива ли си? Но напълно щастлива, щастлива без скрити тревоги и без съжаление? Както ти заслужаваш да бъдеш щастлива?
Необичайната за този момент интимност направи потресаващо впечатление. Всички разбраха, че д’Енерис действа целенасочено и със съвсем не миролюбиво намерение.
Фажерол побледня и стана. Всичко бе наредил тъй, щото да може самият той да нападне пръв, а се виждаше нападнат внезапно и изненадващо.
Възмутени, графът и Жилбер вдигнаха рамене. Ван Хубен изрече проклятие. И тримата очакваха да видят какво ще направи Арлет, преди те да се намесят. Но младото момиче никак не изглеждаше оскърбено. Тя бе вдигнала усмихнати очи към Жан и го гледаше, както се гледа приятел, комуто са предоставени особени права.
— Щастлива съм — каза тя. — Всичките ми проекти ще станат реалност и много от моите приятелки ще се омъжат по любов.
Ала д’Енерис не бе започнал двубоя, за да получи този спокоен отговор. Затова наблегна:
— Не става дума за твоите приятелки, а за тебе, малка Арлет, за твоето лично право да се омъжиш според желанието си. Тъй ли е?
Тя се изчерви и не отговори. Графът извика:
— Изненадан съм от този въпрос! Това са неща, засягащи единствено Антон и неговата годеница.
— Непонятно е… — започна Ван Хубен.
— Още по-непонятно е — тихо го прекъсна д’Енерис, — че нашата скъпа Арлет се жертва за мечтите си и се омъжва без любов. Такова е положението и вие трябва навреме да го узнаете. Господин Дьо Меламар, Арлет не обича Антон Фажерол. Тя изпитва към него само слаба симпатия, нали, Арлет?
Арлет наведе глава и не отговори. Скръстил ръце, графът се задушавате от възмущение. Как можеше винаги сдържаният и коректен д’Енерис да се показва такъв грубиян?
Антон Фажерол приближи, по необясними причини изгубил своя мил и безгрижен израз. Под влиянието на яда и на някакъв неопределен страх внезапно бе станал жесток.
— А вие защо се бъркате?
— Защото това ме интересува.
— Интересуват ли ви чувствата на Арлет към мен?
— Разбира се. Защото се касае за нейното щастие.
— Според вас тя не ме обича, нали?
— Убеден съм.
— И какво е намерението ви?
— Да попреча на тази женитба.
Антон подскочи.
— Вие си позволявате… Щом е тъй, аз ще се защитя. Безпощадно. Ще видите…
Той решително извади вестника, който се подаваше от джоба на д’Енерис, разгъна го пред очите на графа и възкликна:
— Скъпи приятелю, прочетете това и ще узнаете кой е господинът. Вижте статията на трета страница… Обвинението е съвсем ясно.
Завладян от ярост, необичайна за безгрижния му характер, сам, на един дъх прочете написаното от „ревностния читател“.
Графът и сестра му слушаха замаяни. Арлет уплашено гледаше Жан д’Енерис.
А той си остана непоклатимо спокоен. Само подхвърли между две изречения:
— Няма защо да четеш. По-добре да разказваш мислено: нали ти самият си написал тези превъзходни редове?
Фажерол довърши с патос и с насочен към него показалец: „…предполага се, че прочутият Джим Барлет от агенция «Барлет и Сие» не е никой друг, освен Арсен Люпен. Ако е тъй, можем да се надяваме, че тройката Люпен — Барлет — д’Енерис не ще убегне на властите и те скоро ще ни отърват от този непоносим тип. Да се надяваме на полицая Бешу.“
Последва мълчание. Обвинението ужаси графа и сестра му, ала Жан се усмихваше.
— Повикай го де! Повикай твоя полицай Бешу. Трябва да знаете, господин Дьо Меламар, че той заради мен е поканил тук Бешу и колегите му. Казах, че ще дойда, а те знаят: аз винаги устоявам на думата си. Влез, мой стар приятелю Бешу! Зная, че си там, зад завесата, заедно с Полониус. Излез, това е недостойно
