— Колкото и да е хитра, не зная как ще се справи с това положение.
— Признавам ви, че никак не се безпокоя за него.
— Аз също, както виждате. Говоря като безпристрастен зрител. Но на негово място…
— На негово място?…
— Щях да избягам в странство.
— Това никак не отива на Арсен Люпен.
— Тогава бих приел една спогодба.
д’Енерис се учуди.
— С кого? И за какво?
— С притежателя на диамантите.
— Бога ми — каза д’Енерис със смях, — като се вземе предвид всичко, дето се знае за Люпен, мисля, че клаузите на спогодбата са лесни за определяне.
— А тези клаузи?
— Всичко за мене. Нищо за тебе.
Вярвайки, че намекът е отправен лично към него, Фажерол подскочи:
— Я? Какво искате да кажете?
— Придавам на Люпен една съобразна с навиците му формула за отговор. Всичко за Люпен. Нищо за другите!
На свой ред Фажерол се изсмя от сърце. Физиономията му имаше такова открито изражение, щото д’Енерис се ядоса. Нищо не му бе по-неприятно от впечатлението „добро момче“, което Антон правете и което му привличате симпатиите на всички. Различието този път особено много изпъквате, тъй като Фажерол се чувстваше достатъчно силен, за да действа като провокатор. Д’Енерис сметна за по-добре да подхване веднага двубоя и като остави шеговития тон, предизвикателно произнесе:
— Думи не са нужни между нас. Да се обясним с няколко фрази. Три или четири са достатъчни. Обичам Арлет. Вие също. Ако настоявате да се ожените за нея, ще ви унищожа.
Антон изглеждате поразен от тези думи. Въпреки това, отговори спокойно:
— Обичам Арлет и ще се оженя за нея.
— Значи отказ?
— Отказ. Никаква причина не ще ме застави да изпълнявам онова, дето вие нямате право да ми заповядате.
— Добре. Да изберем деня на срещата. Договорът за продажбата ще се подпише идната сряда, нали?
— Да. Следобед в тест часа и половина.
— Ще дойда.
— С каква цел?
— Господин Дьо Меламар и сестра му заминават на другия ден. Ще дойда, за да се сбогувам с тях.
— Сигурно ще бъдете добре дошъл.
— Значи в сряда.
— В сряда.
След този разговор д’Енерис не хитрува. Оставаха четири дни. За нищо на света не искате да се излага дори на най-малкия риск дотогава. Вече никъде не го видяха. Като че потъна в мрака. Двама полицейски инспектори следяха пред партера, в който живееше. Едни пред дома на Арлет и други пред Режин Обри и в улицата, минаваща край градината на „Меламар“. Никаква следа от д’Енерис.
Скрит в някое от своите добри скривалища, които притежаваше в Париж, или пък преоблечен, както само той знаеше да го прави, трескаво се занимаваше с финалния двубой, като цялото си внимание съсредоточаваше върху още неизяснените точки и после действаше съобразно резултата от своите размисли. Никога не бе чувствал толкова силно нуждата да бъде готов и задължението да предвиди най- неочакваните възможности на един противник.
Две нощи разузнавания му позволиха да се добере до сведенията, дето му липсваха. Пред него се изясниха почти напълно всички факти и пялата психология на аферата. Знаеше, че тъй наречената тайна на семейство Меламар е тайна, от която те познаваха само една страна. Той знаеше необяснимата причина, даваща такава сила на неприятелите на графа и сестра му. Ясно виждаше играната от Антон Фажерол роля.
— Готово! — викна, събуждайки се в сряда. — Но аз трябва да знам също, че и той си казва „готово!“ и че мога да се изправя пред опасности, дори непредполагани. Да става каквото ще.
Обядва рано и излезе на разходка. Продължаваше да мисли. След като мина Сена, купи вестник, разгъна го машинално и тутакси вниманието му бе привлечено от едно сензационно заглавие. Спря и зачете:
„Кръгът около Арсен Люпен се стеснява и от последните събития. Аферата взема нов обрат. Знае се, че млад господин, елегантно облечен, е разпитвал преди няколко седмици за някаква вехтошарка, мъчел се е да я намери. Тази жена, чийто адрес узнал, не била друга, а вехтошарката от улица «Сен Дени». Освен това описанието на господина е подобно на описанието на човека, когото полицаите намерили при трупа в «Шан дьо Марс» и който избягал и се укрил. В Префектурата са убедени, че се касае за Арсен Люпен. (Виж на трета страница.)“
И на трета страница в колоната „Последен час“ бе вмъкнато следното антрефиле, подписано
„Елегантният господин, който се търси от полицията, се казва според някои събрани сведения д’Енерис. Не е ли това виконт Жан д’Енерис, онзи мореплавател, който, както говорят, извършил околосветско пътешествие с моторна лодка и чието пристигане отпразнуваха миналата година? Освен това, вярва се, че прочутият Джим Барлет от Агенция «Барлет и С-ие» не е никой друг, а Арсен Люпен. Ако е така, можем да се надяваме, че тройката Люпен — Барлет — д’Енерис ще бъде скоро издирена и ще бъдем отървани от този непоносим тип. Да се надяваме на полицая Бешу.“
д’Енерис ядовито сгъна вестника. Той не се съмняваше, че заключенията на „ревностния читател“ произхождат от Антон Фажерол, държащ всички нишки на тази афера и направляващ Бешу.
— Нехранимайко! — процеди д’Енерис през зъби. — Ще ми платиш за това… и то скъпо!
Той се чувстваше неловко, възпрян и даже вече като преследван. Дали не трябваше да избяга, както го бе посъветвал Фажерол?
Поколеба се, мислейки за трите начина на бягство, които винаги имаше на разположение: самолет, автомобил и твърде близо, на Сена, един стар катер.
— Не, глупаво е — каза си. — Човек като мен не се огъва, когато действа. Най-много ме тревожи, че ще трябва да сменя красивото име д’Енерис. Жалко! То бе весело и много френско. Освен това вече съм загубен като „благородник-мореплавател“!
Несъзнателно и по навик огледа улицата, съседна на градината. Никой. Никакъв полицай. Обиколи хотела и на улица „Юрфе“ не забеляза нищо съмнително. Помисли, че Бешу и Фажерол са сметнали, че не ще се осмели да се изпречи пред опасността — и това бе тайното желание на Фажерол — или пък бяха взели мерки вътре в хотела.
Мисълта за това го възбуди. Не искаше да го победят с подлост. Опипа си джобовете, за да види дали несъзнателно не е оставил някой револвер или нож, предмети, които окачествяваше като злокобни. После тръгна към задния вход.
Едно последно колебание: мрачната и неприветлива фасада приличаше на стена на затвор. Ала през ума му мина усмихнатото, миловидно и малко тъжно видение на Арлет. Щеше ли той да изостави младото момиче без защита?
Пошегува се със себе си:
— Не, Люпен, не опитвай да се самозалъгваш. За да защитиш Арлет, не е нужно да влизаш в капана и да рискуват да загубиш свободата си. Не. Трябва само да изпратиш на графа малко писъмце, с което да му съобщиш тайната на семейство Меламар и ролята на Антон Фажерол в нея. Четири реда са достатъчни.
