смисъл да я пробужда, за да й съобщи грозящата я опасност и твърде близката действителност?
Освен това… Не, той не искаше да губи надежда. Чудото можеше да стане в последния момент. Колко пъти, вече притиснат от всички страни, безжизнен, безвъзвратно осъден, той е бивал подпомаган от невероятни случаи! Оставаха още три минути. Може би взетите от стареца мерки щяха да бъдат недостатъчни? Може би фитилът щеше да угасне, когато пламъкът стигне до тенекиите?
С всички сили той се напъна, за да премахне измъчващите го въжета. Не му оставаше друга надежда за спасение, освен свръхчовешката сила на мишците и гърдите му. Няма ли да се скъсат въжетата? Нямаше ли чудото да се извърши от само себе си, д’Енерис?… То дойде от друго място, и то оттам, откъдето Жан никак не предполагаше. По улицата се чуха бързи стъпки и един глас извика: „Арлет! Арлет!“
Този глас идваше от някого, който се притичвате на помощ и вдъхваше надежда, предвещавайки скорошното освобождение. Вратата се заклати. Тъй като този, който идваше, не можа да отвори, той започна да я рита и удря с юмруци. Една дъска се откърти и една ръка се провря през отвора близо до бравата. Като видя тази ръка, д’Енерис извика:
— Безполезно е! Блъскайте! Бравата не е здрава. Побързайте!
И действително бравата се откърти. Вратата бе разрушена наполовина. Някой влезе в стаята. Този някой беше Антон Фажерол.
На часа той видя опасността, скочи към тенекиите и ритна с крак фитила точно в момента, когато пламъкът бе обхванал горния му край. Стъпка го и го угаси, а след това размести натрупаните в средата тенекии бензин.
Жан д’Енерис удвои усилията си, за да се освободи. Той не искаше да дължи освобождението си на Фажерол и не би търпял той да се наведе към него и да отреже въжето. При все това, когато Фажерол дойде и промълви „Ах, вие ли сте?“, Жан, който бе успял да се развърже, не можа да се стърпи да не каже:
— Благодаря! Още няколко секунди и всичко щеше да свърши.
— Арлет? — запита Фажерол.
— Горе!
— Жива?
— Да!
И двамата изтичаха по външната стълба.
— Арлет! Арлет! Ето ме — викна Фажерол. — Вече няма нищо опасно.
Вратата не устоя повече от другата, на гаража, и те влязоха в тясна таванска стая, където Арлет бе вързана и хвърлена със запушена уста на едно походно легло.
Те на часа я отвързаха. Тя изгледа и двамата с блуждаещ поглед и Фажерол обясни:
— Предупредиха ни и двамата един след друг и ние се срещнахме тук… Но твърде късно, за да заловим престъпниците. Сториха ли ви нещо лошо? Не се ли изплашихте много?
Така той премълча ужасния опит за убийство и спасителната постъпка, която бе извършил.
Арлет не отговори. Тя затвори очи. Ръцете й се разтрепериха.
След малко я чуха да шепне:
— Дали съм се уплашила… Втори път нападение… Кой ли пък ме мрази толкова?
— Подмамили са ви с този гараж?
— Една жена… видях само една жена. Накара ме да се кача тук и ме събори.
И тя добави с ужас, който въпреки присъствието на двамата мъже продължаваше да я измъчва:
— Същата жена, както и първия път… О, в това съм сигурна, същата жена… Познах й начина на действие, нейното стискане, нейния глас… Това бе жената от автомобила… Жената… Жената…
Тя внезапно млъкна, изтощена и нуждаеща се от почивка. Двамата мъже я оставиха за момент и излязоха на малката площадка в края на стълбата пред самата таванска стая.
Жан никога не бе мразил своя съперник, колкото го мразеше сега. Мисълта, че Фажерол ги е спасил и двамата, него и Арлет, го влудяваше. Чувстваше най-силното унижение. Антон Фажерол бе господар на положението и всички факти бяха в негова полза.
— Тя е по-спокойна, отколкото предполагах — каза тихо Фажерол. — Не съзнава каква опасност е избягнала и не трябва никога да я узнае.
Той приказвате така, като че те бяха в интимни връзки с д’Енерис и като че приема, щото всеки от тях да знае онова, което знае другият. Не подчертавате заслугата си и бе запазил обичайното си спокойствие, а лицето му бе полуусмихнато и симпатично. Нищо в него не подсказваше, че са съперници и че помежду им се води борба.
Но Жан с мъка сдържаше яда си и веднага започна двубоя така, както би го направил с отявлен противник. Силно го стисна за рамото и каза:
— Искате ли да поговорим, тъй като сега ни се отдава случай?
— Да, но тихо. Шумът от една кавга ще бъде naiy6en за нея, а доколкото схващам, и топа ме учудва, вие търсите именно кавга.
— Не, никаква кавга — заяви д’Енерис, чието поведение отричаше думите му. — Аз търся, аз искам едно обяснение.
— Относно какво?
— Относно вашето поведение.
— Моето поведение е ясно. Нямам нищо за криене и ако се съгласявам да ви отговарям, то е, защото моята любов към Арлет ми напомня за нашето приятелство към нея. Питайте!
— Добре. Най-напред ми кажете какво правехте във вехтошарската будка „Трианон“, когато ви срещнах?
— Вие го знаете.
— Зная ли го? Откъде?
— От мене.
— От вас ли? Че аз за първи път ви приказвам.
— Вие не за първи път ме слушате да приказвам.
— А къде друг път?
— В хотел „Меламар“, вечерта, когато ме проследихте с Бешу. През време на признанията на Жилбер дьо Меламар и моите обяснения вие и двамата стояхте зад завесата. Тя се заклати, когато влязохте в съседната стая.
д’Енерис се сепна. Значи на този тип нищо не му убягваше? Той продължи с още по-предизвикателен глас:
— Значи вие претендирате, че двамата преследваме една и съща цел?
— Фактите го доказват. Както вие, така и аз се мъча да открия хората, откраднали диамантите, които тормозят моите приятели Меламар и които преследват Арлет Масол.
— Значи с тях е и онази вехтошарка?
— Да.
— Но защо си разменихте с нея онова смигване, което я предупреди за мене?
— Вие го схващате като предупреждение, когато всъщност аз я наблюдавах.
— Може и така да е. Но тя затвори будката и изчезна.
— Защото се е уплашила от всички ни.
— И според вас тя съучастница ли е?
— Да.
— Като съучастница, не вярвам да е чужда на убийството на общинския съветник Лекурсьо?
Антон Фажерол подскочи. Човек би казал, че той нищо не знае за това убийство.
— Какво казвате! Господин Лекурсьо убит?
— Преди около три часа.
— Три часа? Господин Лекурсьо умрял? Но това е ужасно.
— Вие го познавате добре, нали?
— Само по име. Но аз знаех, че нашите неприятели трябвате да отидат при него, че искаха да го подкупят и никак не бях спокоен за намеренията им.
— Сигурен ли сте, че именно те са действали в случая?
