Глава четвърта
ПОЛИЦАЯТ БЕШУ
д’Енерис хвана двете жени под ръка и ги привдигна.
— Спокойствие, какво правите! Нищо няма да постигнем, ако се опъвате така още от първия момент. Ван Хубен, който самоволно беше влязъл заедно с Бешу, му прошепна на ухото: „Е, не съм ли досетлив? Щастие е, че сме тук. Внимавайте за диамантите. Не изпускайте д’Енерис от очи.“
Преминаха през двор, постлан с широки и нееднакви плочи. От лявата и дясната страна на двора се издигаха голите и без прозорци стени на съседните хотели. Постройката, осветена от големите прозорци, бе величествена.
Изкачиха се по шестте стъпала.
Режин Обри прошепна:
— Ако вестибюлът е постлан с черни и бели плочки, ще ми стане зле.
— Дръжте се! — възрази й д’Енерис. Вестибюлът бе постлан с черни и бели плочки.
Но д’Енерис така силно ощипа двете жени по ръцете, че те се задържаха на краката си.
— Внимавайте! — прошепна им със смях. — Защото иначе няма да постигнем нищо.
— Килимът на стълбата е същият — възкликна Режин.
— Да, същият е — проплака Арлет. — И парапетът е същият…
— Е, добре. И после? — каза д’Енерис.
— Но ако познаем и салона?…
— Важното е да отидем в него, защото аз не вярвам графът да е склонен да ни заведе в него, ако е виновен.
— Тогава?
— Тогава ще го принудим да го направи. Слушай, Арлет, кураж и нито дума, каквото ще да става!
В този момент граф Адриен дьо Меламар дойде да посрещне гостите си и ги въведе в едно помещение от партера, наредено с мебели от акажу, от времето на Людовик XVI, което, както изглежда, служете за работен кабинет. Той бе човек на около четирийсет и пет години, с горда походка, посивели коси и по-скоро неприятно, отколкото симпатично лице. В погледа му имаше загадъчно, малко отвлечено и на моменти разсеяно изражение.
Той поздрави Режин и леко трепна, когато видя Арлет. Посрещна ги учтиво, но с онази повърхностна учтивост, присъща на благородниците. Жан д’Енерис се представи, представи и придружителките си, ала не отрони нито дума за Бешу и Ван Хубен. Поклони се повече, отколкото би трябвало, и като се усмихна, каза:
— Притежателят на скъпоценни камъни Ван Хубен. Ван Хубен, чиито диаманти откраднаха в Операта. Моят съученик Бешу.
Макар и доста да го учуди тази сбирщина от посетители, графът не направи никаква забележка. Той се поклони и зачака. Ван Хубен, диамантите от Операта! Бешу — човек можеше да каже, ч& всички тези имена нямат значение за него.
Тогава д’Енерис без стеснение взе думата:
— Господине — каза той, — случаят добре подрежда нещата. Днес, преди да ви направя една малка услуга, като прелиствах стар списък на знатни хора, открих, че пие сме нещо като братовчеди. Моята прабаба се оженила за един Меламар от рода на Меламар Сентонж.
Лицето на графа се проясни. Очевидно тези въпроси го интересуваха и той захвана с д’Енерис дълъг разговор, след който роднинството им бе потвърдено. Арлет и Режин постепенно се опомниха, Ван Хубен каза тихо на Бешу:
— Е, какво, значи е роднина с Меламар!…
— Колкото аз с папата — изръмжа Бешу.
— В такъв случай признавам: той е твърде дързък.
— Това е само предисловието.
В същото време д’Енерис, съвсем отпуснат, подхвана:
— Но аз злоупотребявам с вашето търпение, господине и скъпи братовчеде. И ако ми позволите, незабавно ще ви кажа какво ми поднесе случайността.
— Моля, господине.
— Случайността ми помогна, като ме накара една сутрин в метрото да прочета вашето обявление във вестниците. Признавам, то на часа ме учуди поради незначителността на предметите, които издирвахте. Парче синьо въже, бравичка, част от свещник и дръжка на маша са предмети според мен незаслужаващи обявление във вестниците. След минута вече не мислех за тях и сигурно никога нямаше да си спомня, ако…
След ловко прекъсване Жан продължи:
— Вие сигурно сте слушали за вехтошарския пазар, скъпи братовчеде. Този живописен пазар, в който са натрупани в безпорядък най-разнообразни вещи. За себе си ще кажа, че там съм намирал много красиви неща и никога не съм съжалявал, задето съм отивал. Въпросната сутрин например открих руански фаянсов съд за светене на вода, счупен и поправен, но великолепна изработка… Супник… Напръстник за шиене… С една дума, множество находки. Внезапно сред купа прибори без стойност, хвърлени в безпорядък на тротоара, забелязах парче връв от звънец — синя обезцветена и захабена коприна. А до нея — бравичка и част от сребърен свещник…
Държанието на господин Дьо Меламар внезапно се промени. Крайно възбуден, той извика:
— Тези предмети!… Възможно ли е? Точно тия, дето аз диря! Но към кого да се обърна, господине? Как да ги получа?
— Като ми ги поискате.
— Как?!… Значи вие сте ги купили? На каква цена? Ще ви заплатя двойно. Тройно дори. Но аз държа…
д’Енерис го успокои.
— Позволете да ви ги подаря, скъпи братовчеде. Аз ги купих за тринайсет франка и половина.
— У вас ли са?
— Тук са, в джоба ми. Току-що наминах вкъщи, за да ги взема.
Граф Андриен без срам простря ръка.
— Един момент! — каза весело Жан д’Енерис — Бих искал малко възнаграждение… Твърде нищожно. Аз съм любопитен, извънредно любопитен по природа… И бих искал да видя мястото, което са заемали тези предмети… А също да узная защо толкова държите на тях.
Графът се поколеба. Искането беше нескромно и показваше известно подозрение, но колебанието му бе незначително.
— Това е лесно, господине. Елате, ако обичате, с мене в салона на първия етаж.
д’Енерис хвърли поглед на двете жени, като че искаше да им каже:
— Виждате ли… Винаги можем да постигнем онова, което искаме.
Като се взря по-добре, забеляза, че те са твърде развълнувани. За тях салонът бе мястото на тежките изпитания. Да се върнат в него, значеше да се върнат в една страшна действителност. Ван Хубен също разбра: щяха да направят нова крачка напред. Полицаят Бешу от своя страна се оживи. Той също тръгна е графа.
— Извинете — каза графът, — трябва да ви покажа пътя. Излязоха и преминаха през постлания с плочи вестибюл. Заизкачваха стълбата. Докато вървеше, Режин броеше стъпалата. Те бяха двайсет и пет… Двайсет и пет? Съвсем същото число. Наново започна да й прилошава и тя залитна.
Струпаха се около нея. Какво ставаше? Да не е болна?
— Не — прошепна Режин, — не… Обикновено виене на свят… Извинете!
— Трябва да седнете, госпожо — каза графът, като отвори вратата на салона.
Ван Хубен и д’Енерис я настаниха на канапето. Когато влезе Арлет и видя помещението, нададе вик, завъртя се и падна в безсъзнание в един фотьойл.
Тогава настъпи всеобщо смущение. Раздвижиха се безцелно, а графът викаше:
— Жилбер!… Урсул!… Скоро: соли… етер… Франсоа, викнете Урсул!…
Пръв дойде Франсоа. Това бе вратарят, домоуправителят и несъмнено единственият прислужник, с жена си Урсул, стара като него, но още по-набръчкана. Тя дойде след него. После влезе жената, която графът
