— Скъпа приятелко, имайте добрината да намерите в телефонния указател номера на граф Дьо Меламар и да го поискате. Ще минем и без господин Бешу.
Той стана. След малко Режин му подаде слушалката.
— Ало! Домът на граф Дьо Меламар ли е насреща? Тук е барон д’Енерис… лично господин графът Дьо Меламар ли е? Господине, простете ми, че ви безпокоя, но преди няколко седмици прочетох във вестниците едно обявление за откраднати ваши вещи: дръжката на една маша, част от сребърен свещник, ключалка и половин връв за звънец, направена от синя коприна… Все неща без стойност, но вие държите на тях поради особени причини. Нали не се лъжа, господине?… В такъв случай, ако вие ми позволите да дойда при вас, ще ви дам сведения за вашите вещи… В два часа ли?… Много добре… Ах! Още една молба. Мога ли да доведа и две дами, чиято роля ще ви обясня?… Вие сте твърде любезен, господине, и аз съм ви безкрайно признателен.
д’Енерис остави слушалката.
— Ако господин Бешу бе тук, щеше да види, че можем да влизаме в чуждите къщи, когато поискаме. Режин, видяхте ли в указателя адреса на графа?
— Улица „Юрфе“ 13.
— Значи в предградието Сен Жермен! Режин попита:
— Но къде са тези предмети?
— Вече ги имам. Още в деня на обявлението ги купих за нищожната сума тринайсет франка и половина.
— Й защо не му ги изпратите веднага?
— Името Меламар смътно ми напомня нещо. Струва ми се, че навремето, през деветнайсети век, е имало шумна афера около Меламар. Нямах време да събера сведения. Но сега ще наваксаме пропуснатото. Режин, Арлет, ще се срещнем на площад „Пале Бурбон“ в два без десет минути.
Само за половин час д’Енерис успя да разчисти терена и да открие врата, на която най-сетне можеха да почукат. Една фигура се бе изправила в мрачината и задачата вече се поставяше в по-определен вид: каква роля играе в това събитие граф Дьо Меламар?
Режин задържа Арлет за обяд. Д’Енерис си отиде минута или две след Ван Хубен и Бешу. Но той ги застигна на стълбите, където внезапно раздразненият Бешу бе спрял Ван Хубен и го държеше за яката на палтото.
— Не, аз ще ви оставя по-дълго да следвате пътя, който положително ще ви заведе към гибел. Не!… Не искам да станете жертва на един мошеник. Знаете ли кой е този човек?
д’Енерис се приближи.
— Без съмнение разговорът ви се отнася до мене и господин Бешу има намерение да изпразни торбата си!
Той подаде визитната си картичка.
— Барон д’Енерис, мореплавател — каза на Ван Хубен…
— Лъжа! — извика Бешу. — Вие не сте никакъв барон д’Енерис, нито пък сте мореплавател.
— Я гледай колко сте учтив, господин Бешу! А тогава кой съм?
— Джим Бърнет! Самият Джим Бърнет!… Макар да си се преобразил, въпреки че не носиш вече перуката и стария редингот, аз те познах под маската на светски човек и спортист. Ти си! Ти си Джим Бърнет, с когото дванайсет пъти съм сътрудничил и дванайсет пъти съм измамван. Мой дълг е да предупредя хората. Господин Ван Хубен, мисля, че вие не ще се оставите на този тип!
Учуден, Ван Хубен гледаше Жан д’Енерис, който спокойно си палеше цигарата, и му каза:
— Вярно ли е обвинението на господин Бешу? д’Енерис се усмихна.
— Може би… И аз самият не знам. Всичките ми документи като барон д’Енерис са в ред, но не съм сигурен дали не притежавам и други — на името на Джим Бърнет, който бе най-добрият ми приятел.
— Вие ли извършихте онова околосветско пътешествие с моторна лодка?
— Може би. Всичко е доста смътно в паметта ми. Но какво, по дяволите, може да ви интересува това? Най-важното е да намерите своите диаманти. Но ако аз действително съм прочутият Бърнет, както твърди вашият полицай, това е най-добрата гаранция за успех, скъпи ми Ван Хубен.
— Най-добрата гаранция, че ще бъдете окраден, господин Ван Хубен — изръмжа Бешу. — Да, той ще успее. И дванайсетте пъти, когато работихме заедно, успя да разнищи аферата, да залови виновниците или да открие тяхната плячка. Но и дванайсетте пъти също тъй сложи тази плячка изпяло или отчасти в джоба си. Да, той ще издири вашите диаманти, но ще ги обсеби пред очите ви и вие нищо няма да разберете. Вече е сложил лапата си върху вас и не можете да му убегнете. Вие наивно вярвате, че работи за вас, господин Ван Хубен? Но той работи за себе си! Джим Бърнет или д’Енерис, джентълмен или детектив, мореплавател или бандит, няма други подбуди освен своя интерес. Ако му позволите да вземе участие в издирването, вашите диаманти ще отидат по дяволите, господине.
— А, това не!… — възкликна възмутен Ван Хубен. — Като е така, отказвам се от всичко. Ако трябва да намеря своите скъпоценности, за да ми ги вземат наново, благодаря! Вие се заемете с вашите работи, д’Енерис, аз ще се заема със своите.
д’Енерис се засмя:
— Там е работата, че в момента вашите ме интересуват много повече, отколкото моите.
— Забранявам ви…
— Какво ми забранявате? Всеки може да се интересува за диамантите. Аз имам право да ги търся, както всеки друг. И после: какво да правя? Цялата тази афера ме встрастява. Жените, замесени в нея, са толкова красиви! Режин, Арлет! Великолепни създания… Истина е, казвам ви, аз няма да се откажа, докато не сложа ръка на диамантите ви.
— А пък аз — изръмжа Бешу извън себе си — няма да се откажа, докато не накарам да те затворят, Джим Бърнет.
— Ще бъде весело. Сбогом! Желая ви щастие. Може би пак ще се срещнем някой ден.
И с цигара в уста, д’Енерис си тръгна с жива походка…
Арлет и Режин бяха бледи, когато слязоха от автомобила на този малък тих площад „Пале Бурбон“, където ги чакаше д’Енерис.
— Я кажете, д’Енерис, нали не мислите, че човекът, който ни отвлече, е граф Меламар?
— Този въпрос пък за какво, Режин?
— Не зная… Някакво предчувствие… Малко ме е страх. И Арлет също. Нали, Арлет?
— Да, сърцето ми се свива.
— И после? — каза Жан. — Дори този човек да е същият, дето ви е отвлякъл, да не мислите, че ще ви изяде?…
Те наближиха улица „Юрфе“. От двете й страни се издигаха стари къщи от XVIII век, на които бяха изписани исторически имена; отел Дьо ла Рошфет… отел д’Урм… Всички бяха почти еднакви, с тъжни фасади, с ниски партери, високи коларски врати и постройки в дъното на лошо павиран двор. Хотелът на Меламар не се различаваше от другите. В момента, когато д’Енерис се готвеше да позвъни, пристигна такси, от което скочиха един след друг Ван Хубен и Бешу. Те бяха сконфузени и за прикритие си придаваха арогантен вид.
д’Енерис скръсти ръце с възмущение.
— Я гледай колко са нахални тези двама господа! Преди час само не бях добър, а сега се лепят за мене.
Той им обърна гръб и позвъни. След минута една врата се отвори от старец с къси панталони и кафява куртка — съвсем изнемощял и прегърбен старец. Д’Енерис каза името си.
Другият отвърна:
— Господин графът чака господина. Ако господинът си направи труд да…
Той показа с пръст главния вход в края на двора. Режин внезапно почувства слабост и промълви:
— Шест стъпала… Площадката има шест стъпала…
Към това Арлет се присъедини, като прошепна с не по-малко уплашен глас:
— Да, шест стъпала… Това е същата площадка… Същият двор… Как е възможно!… Тук е… Тук е…
