— Утре… Утре ще се видим пак у Режин Обри. Дотогава болната трябва да почива… Не бива да си играете с нервите й…
Ван Хубен остана като стреснат. Майката на Арлет Масол нищо не разбираше. Но друг бе още по- изненадан и треснат: полицаят Бешу…
Полицаят Бешу, малък, слаб и блед човек, елегантно облечен и надарен с две огромни ръце, мигаше с очи и гледаше Жан д’Енерис като страшно видение. Изглеждаше, че хем познава д’Енерис, хем не го познава и сякаш търсеше да съзре под младата усмихната маска друго лице, дето за него, Бешу, бе лицето на самия дявол.
Ван Хубен ги представи един на друг. „Полицаят Бешу… Господин Жан д’Енерис!“
Полицаят Бешу понечи да заговори, но не можа и остана да гледа с ококорени очи флегматичния субект, който продължаваше да прилага своя странен начин на лекуване.
Глава трета
Д’ЕНЕРИС — ДЖЕНТЪЛМЕНЪТ ДЕТЕКТИВ
Проектираната среща стана в два часа в будоара на Режин Обри. Щом пристигна, Ван Хубен видя, че д’Енерис се чувства тук като у дома си и свободно се шегува с красивата актриса и с Арлет Масол. Тримата изглеждаха твърде весели. Видеше ли я такава безгрижна и жизнерадостна, човек не би могъл да помисли, че Арлет е прекарала такива тревожни часове предишната нощ. Тя не изпускаше от очи д’Енерис и заедно с Режин одобряваше всичко, което той казваше, смееше се на шеговитостта, с която той разказвате.
Дълбоко разтревожен от загубата на диамантите, Ван Хубен, който гледаше песимистично на живота, яростно извика:
— По дяволите!… Да не би положението да ви изглежда чак толкова смешно?
— Бога ми — каза д’Енерис, — то никак не е страшно. Всъщност всичко се обърна на добре.
— Я гледай!… Нали на вас не са ви откраднали диаманти. Колкото за госпожица Арлет, всички днешни вестници описват нейното приключение. Каква реклама! Само аз изгубих в тази мръсна афера.
— Арлет — възрази Режин, — не се обиждайте от онова, което говори Ван Хубен! Думите му нямат никаква стойност.
— Искате ли да ви кажа други, дето ще имат по-голяма стойност? — каза заядливо Ван Хубен.
— Кажете.
— Е, добре. Тази нощ издебнах как д’Енерис опитваше върху Арлет онзи метод за лекуване, който така добре ви съживи преди десетина дни.
— Те и двамата ми разказаха.
— Е? Какво! И вие не ревнувате?
— Да ревнувам?
— Как тъй? д’Енерис не ви ли ухажва?
— И то твърде много, признавам го.
— Тогава как приемате?…
— Методът на д’Енерис е отличен и негов дълг е да го прилага.
— Й удоволствие.
— Толкоз по-добре за него.
Ван Хубен се завайка:
— Ах, този д’Енерис, какъв голям късмет има той! Прави с вас каквото си иска… И с всички останали жени.
— И с всички мъже, Ван Хубен. Защото въпреки че го ненавиждате, вие се надявате чрез него да намерите своите диаманти.
— Твърдо съм решен да не прибягвам до неговата помощ, защото полицаят Бешу е на мое разположение и защото…
Ван Хубен не довърши. Обърна се и видя на прага полицая Бешу.
— Вие значи дойдохте, господин полицай?
— От известно време вече съм тук — заяви Бешу, като се поклони пред Режин Обри. — Вратата беше полуотворена.
— Чухте ли какво казах?
— Да.
— И какво мислите за моето решение?
Полицаят Бешу Имате сърдит вид и от походката му се излъчваше войнственост. Той изгледа Жан д’Енерис, както впрочем бе направил и предишния ден, и високо каза:
— Господин Ван Хубен, въпреки че през отсъствието ми с работата за откраднатите ви диаманти е бил натоварен мой колега, няма съмнение, че аз ще взема участие в издирванията. Днес получих заповед да разпитам госпожица Арлет Масол. Но трябва да ви предупредя: за нищо на света не приемам откритото или скрито сътрудничество на никой от вашите приятели.
— Ясно — каза през смях Жан д’Енерис.
— Съвсем ясно.
Твърде спокоен, д’Енерис не прикри учудването си.
— Изглежда, господин Бешу, аз никак не съм ви симпатичен.
— Признавам, че е така.
Той се приближи към д’Енерис и му каза право в лицето:
— Сигурен ли сте, господине, че никога не сме се срещали?
— Да, веднъж преди двайсет години в Елисейските полета. Заедно играхме. Аз ви подложих крак и вие паднахте. Оттогава, както се вижда, още не сте ми простили. Драги Ван Хубен, господин Бешу има право. Никакво сътрудничество не е възможно между нас. Освобождавам ви и започвам работа. Вървете си.
— Да си вървим ли? — запита Ван Хубен.
— Ами какво? Ние сме тук у Режин. Аз ви поканих. Тъй като не се разбрахме, сбогом!
Той седна на канапето между двете жени и хвана ръцете на Арлет Масол.
— Моя хубава малка Арлет, сега, след като вече си дошла на себе си от тревогите, не трябва да губим време. Разкажи ми най-подробно какво се случи! Всяка дреболия е важна.
Понеже Арлет се колебаеше, той каза:
— Не обръщай внимание на тези господа! Те не са тук. Те излязоха. Разказвай, моя малка Арлет! Говоря на ти, защото вече докосвах с устни бузите ти, по-меки от кадифе, а това ми дава права, каквито има любовник.
Арлет се изчерви. Режин през смях я подканваше да говори. Ван Хубен и Бешу, решили да се възползват от разговора, изглеждаха като залепени за пода восъчни фигурки. И Арлет разказа цялата история така, както искаше този човек, на когото нито тя, нито другите бяха способни да се възпротивят.
Той слушаше мълчаливо. Само Режин от време на време потвърждаваше:
— Точно така… Стълбище с шест стъпала… Да, вестибюл, постлан с черни и бели плочки… и на първия етаж салон с тапицирани със синя коприна мебели.
Когато Арлет свърши, д’Енерис се заразхожда из стаята, долепи чело до стъклото на прозореца и дълго мисли. После заключи през зъби:
— Трудно… трудно… При все това известна светлина показва изхода на тунела.
Той отново седна на канапето и каза на младите жени:
— Вижте какво, когато имаме налице две паралелни случки с еднакъв начин на действие и едни и същи изпълнители, защото идентичността на двойката е неоспорима, трябва да се открие точката, в която двете произшествия се различават. Когато такава точка бъде открита, не трябва да се изпуска, докато не се изведат от нея всички възможни доводи. Намирам, че в нашия случай има разлика в причините за отвличанията.
Замълча за момент и почна да се смее.
— Това, което казах, изглежда, че няма никаква стойност или че е една отдавна позната истина, но аз ви уверявам: то е твърде силен довод. Положението неочаквано се опростява. Вас, моя хубава Режин, ви отвлякоха без съмнение заради диамантите, дето онзи добряк Ван Хубен сега оплаква с всичките си сълзи. В
