Въпреки че не видя ръката на своята пазачка, тя зърна една от обувките й, твърде остра.
Дори можа да долови откъслеци от разговора между двамата, тъй като бяха сигурни, че думите им не достигат до нея. Чу цяло едно изречение. Изречение, което ясно разбра: същата двойка, която бе отвлякла Режин Обри, отвличаше и нея. Мнимият доктор Брику бе подпалвачът от Операта. Но защо я нападнаха нея, която не притежаваше нищо и от която не можеха да вземат нито диамантен пояс, нито каквито и да е други скъпоценности? Това я успокои. Арлет нямаше от какво да се страхува — щеше да бъде освободена веднага, след като похитителите открият грешката си.
Чу шум от отваряне на двукрила врата. Момичето, което мислено следваше приключенията на Режин, отгатна, че влизат в павиран двор. Накараха я да слезе пред една площадка. Тя преброи шест стъпала. После влязоха в постлан с плочки вестибюл.
В този момент тя дотолкова се бе успокоила и се чувстваше така бодра, че направи нещо, което й изглеждаше съвсем непредпазливо, но не можа да устои на инстинкта си. Докато мъжът затваряше вратата, неговата съучастница се подхлъзна на една плочка и за секунда само освободи рамото на Арлет. И тя, без да мисли, махна кърпата, която й закриваше очите, живо изтича по една стълба, премина през един коридор и влезе в салон, чиято врата предпазливо затвори.
Закрита от дебел абажур електрическа лампа хвърляше светлинен кръг, който пръскаше слаба светлина в останалата част от салона… Какво да прави! Откъде да избяга? Опита се да отвори единия от двата прозореца, но не можа. Уплаши се, като разбра, че онези всеки момент може да нахлуят в стаята и да се хвърлят върху нея.
Чу шум от затваряне на врати. На всяка цена трябваше да се скрие. Тя стъпи върху облегалката на едно канапе, сложено до стената, и скочи върху гладкия мрамор на камината. Пред нея се изправи висока библиотека. Осмели се да стъпи върху една бронзова ваза и достигна корниза на библиотеката. Хвана се с двете ръце и се покатери отгоре, без и самата тя да знае как направи това. Когато мъжът и жената нахлуха, Арлет бе вече легнала и наполовина закрита от корниза.
Достатъчно бе да повдигнат очи нагоре, за да я видят, но те не направиха това. Затърсиха в долната част на салона, под канапетата и фотьойлите, зад завесата. Арлет виждаше отраженията им в голямото огледало — лицата им смътно се виждаха и думите им едва достигаха до нея, защото те говореха съвсем тихо.
— Не е тук — каза най-сетне мъжът.
— Да не би да е скочила в градината? — забеляза жената.
— Не е възможно. И двата прозореца са затворени. А килерът?
Вляво, между камината и един от прозорците, имаше малък килер, отделен от салона с подвижна преграда. Мъжът махна преградата.
— Никой.
— Тогава?
— Тогава не знам. И това е твърде сериозно.
— Защо?
— Ако тя избяга?
— Да, действително. Ах, кучката!… Само да я пипна!… Те изгасиха електричеството, после излязоха. Часовникът от камината удари седем часа.
Арлет го чу и когато той отброи осем, девет и десет часа. Тя не мърдаше. Не смееше. Заканата на мъжа я караше да продължава да лежи и да трепери.
Слезе едва след полунощ, когато се поуспокои и почувства нужда да действа. Бронзовата ваза падна върху паркета с такъв шум, че младата госпожица остана като гръмната от страх. Но никой не влезе. Тя постави вазата на мястото й.
Отвън проникваше силна светлина. Арлет приближи до един прозорец и видя градина, в която под лунния блясък се проточваше алея, от двете страни на която растяха ниски дървета.
Този път тя успя да отвори прозореца.
Като се наведе, забеляза, че от тази страна е по-ниско и че няма повече от един етаж. Тя не се поколеба. Скочи от прозореца и благополучно се озова на камънака.
Почака, докато облакът закрие луната, претърча през откритото пространство и се намери под дърветата. След като вървя известно време, навеждайки се, тя стигна до стена, която не можеше да прескочи. Вдясно имаше павилион, който изглеждаше необитаем. Капаците му бяха затворени. Арлет бързо тръгна нататък. Преди да стигне до павилиона, забеляза в стената врата, подпряна с железни пръти, в бравата на която имаше голям ключ. Махна железата, превъртя ключа и дръпна.
Едва успя да отвори и да изскочи на улицата, като хвърли назад бърз поглед. Покривът на къщата й се стори силно полегат. Забеляза как една сянка тичаше след нея.
Улицата беше пуста. След около петдесетина крачки Арлет отново забеляза сянката — изглеждаше, че постепенно я настига. Обхвана я ужас и въпреки че бе задъхана, а краката й се огъваха, продължаваше да тича толкова бързо, че никой не можеше да я догони.
Силите й внезапно я напуснаха, коленете й се подгънаха и тя понечи да падне. Но вече бе стигнала улица, по която имаше минувачи. Съзря такси, скочи в него и след като даде адреса си и затвори вратата, се обърна. През задното прозорче на вратата видя, че неприятелят й скочи в друга кола, която веднага потегли.
Улици… други улици… Следяха ли я? Арлет не знаеше, нито пък се мъчеше да узнае. Внезапно пристигнаха до малък площад, на който имаше автомобилна пиаца. Тя почука на стъклото.
— Шофьор, спрете! Ето ви двайсет франка, продължете бързо, за да заблудите онзи, дето ме преследва.
Девойката скочи в друго такси и даде адреса си на новия шофьор: Монмартр, улица „Вардел“ петдесет и пет.
Вече бе вън от опасност, но беше толкова уморена, че изгуби съзнание.
Пробуди се на канапето в стаята си. До нея бе клекнал един господин, когото не познаваше. Внимателна, майка й я гледаше с безпокойство. Арлет опита да й се усмихне и господинът каза:
— Не я разпитвайте, госпожо. Не, госпожице, не говорете! Слушайте най-напред. Вашият работодател Шерниц съобщи на Режин Обри, че сте била отвлечена при същите обстоятелства, при които и нея са я отвлекли. Веднага предупредихме полицията. По-късно аз научих за случилото се от Режин Обри, която има добрината да ме смята свой приятел, и дойдох тук. Заедно с майка ви чакахме вън през цялата вечер. Надявах се, че похитителите ще ви пуснат, както пуснаха Режин Обри. Вашият шофьор ми каза, че идвате от площад „Виктория“. Други сведения няма. Не, не се вълнувайте! Утре ще ни разкажете всичко.
Младото момиче ридаеше и трепереше от треската и от спомените, тормозещи я като кошмарни сънища. Наново затвори очи, шепнейки:
— Качват се по стълбата.
Наистина някой позвъни. Майката излезе в антрето и се чуха два мъжки гласа. Единият каза:
— Ван Хубен, госпожо. Аз съм Ван Хубен, собственикът на туниката от диаманти. Когато научих за отвличането на вашата дъщеря, веднага тръгнах да я търся заедно с полицая Бешу, който току-що пристигаше от път. Обходихме всички участъци и пристигнахме тук. Портиерката каза, че Арлет Масол вече се е завърнала, и затова ние с Бешу дойдохме да я разпитаме.
— Но, господине…
— Много е важно, госпожо. Тази афера наподобява другата, с диамантите. Бандитите са същите… Не трябва да губим нито минута.
Без повече да чака позволение, той влезе в малката стая, следван от полицая Бешу. Това, което видя, прекомерно го учуди. Неговият приятел Жан д’Енерис бе клекнал до канапето, на което лежеше младото момиче, и внимателно целуваше очите, челото и бузите му.
Ван Хубен промълви:
— Вие, д’Енерис? Вие… Но какво търсите тук?
д’Енерис със знак го накара да млъкне.
— Не вдигайте шум! … Успокоявам момичето… Няма нищо по-успокоително от това… Вижте как се отпуска.
— Но…
