случая не може да съществува никаква друга причина. И убеден съм, че самият господин Бешу би споделил това мое мнение, ако беше тук.
Господин Бешу не продума. Той чакаше продължението на речта и Жан д’Енерис се обърна към Масол:
— Колкото за тебе, хубава Арлет, с бузи по-меки от кадифе, защо ли са си дали труд да те отвличат? Всичките ти богатства, мисля, че биха се побрали на едната ти длан, нали?
Момичето отвори и двете си длани.
— Нищо няма в тях — викна той. — Значи версията за грабеж отпада и трябва да смятаме като възможни други две подбуди: любовта и отмъщението или пък комбинация за осъществяването на план, който ти можеш да улесниш или да осуетиш. Арлет, прости ми за нетактичността и ми отговори без стеснение! Обичала ли си?
— Не зная — каза тя.
— Била ли си обичана?
— Не зная.
— Не са ли те ухажвали? Пиер и Филип?… Тя невинно запротестира:
— Не, не, казваха се Октав и Жак.
— Тези Октав и Жак честни момчета ли бяха?
— Да.
— Значи не са способни на недостойни комбинации?
— Не са.
— Тогава?
— Тогава какво?
Той се наведе към нея и бавно, с всичката си сила на внушение, прошепна:
— Търси добре, Арлет! Не става дума да си припомниш външни и видими факти от своя живот, който ти обичаш или не обичаш да си спомняш, а други, дето едва са те засегнали… Търси добре!
Арлет правеше всички усилия, мъчеше се да си припомни и най-незначителните неща, а Жан д’Енерис добави:
— Никога ли не си чувствала нечие присъствие в мрака? Не са ли те побивали тръпки, както при допирането на нещо тайнствено? Не става дума за някаква действителна опасност, а за онези неопределени състояния, когато си казваме: „Я виж… Какво има?… Какво става?… Какво ще стане?…“
Лицето на Арлет леко се набръчка. Погледът й като че ли се прикова в една точка. Жан извика:
— Ето че се сети! Успяхме. Ах, как съжалявам, че Бешу и Ван Хубен не са тук… Обясни, моя хубава Арлет!
Тя каза замислено:
— Имаше веднъж един господин…
Въодушевен от тия думи, Жан д’Енерис я повдигна от канапето и започна да танцува с нея.
— Ето че успяхме! Като приказка! Имаше един ден. Боже мой! Колко си мила, Арлет! И какво стана с господина?
Тя седна и продължи бавно:
— Дойде преди три месеца със сестра си един следобед, когато имахме много клиенти, за да види и да избере рокли за някакво благотворително дружество. Аз не го забелязах, но една колежка ми каза: „Знаеш ли Арлет, на тебе ти потръгна. Един много приятен и елегантен господин, който се занимавал с обществени работи, както каза директорката, просто те поглъщаше с очи. Това на тебе, дето търсиш пари, ти допада, Арлет.“
— Търсиш пари, ти? — я прекъсна д’Енерис.
— Колежките се шегуват, защото аз мечтаех да създам в ателието спомагателна каса, каса за зестри и много други работи. Тогава един час по-късно, като видях, че един господин ме чака на изхода и ме следи, си помислих, че ще мога да го оплета. Той ме проследи до спирката на метрото и спря. На другия ден и още няколко дни подред това се повтаряше. Но всичко тъй си остана, защото подир седмица не се появи. Докато веднъж вечер…
— Една вечер? Арлет понижи глас:
— Понякога, след като вечеряме и си свърша работата у дома, излизам и отивам при приятелка, която живее чак на края на Монмартър. Когато се връщам към единайсет часа, трябва да мина по тъмна уличка, където няма никакво движение. Тук именно три пъти подред съзирах сянка на мъж, който се криеше под свода на една врата. Двата пъти не помръдна, но третия излезе и се опита да ми препречи пътя. Аз извиках и избягах. Той не ме преследва… Оттогава не минавам вече по тази улица. Това е всичко.
Тя млъкна. Изглежда, нейният разказ не бе заинтригувал Бешу и Ван Хубен. Но д’Енерис попита:
— Защо ни разказа тези две дребни случки? Виждаш ли връзка между тях?
— Да.
— Каква?
— Аз винаги съм вярвала, че човекът, който ме дебнеше, не бе друг, а господинът, дето ме следеше.
— На какво основание?
— Третата вечер забелязах, че мъжът от Монмартър носеше светли гамаши.
— Както и господинът, който те бе следил? — извика Жан д’Енерис.
— Да — каза Арлет.
Ван Хубен и Бешу изпаднаха в недоумение. Развълнувана, Режин запита:
— Не си ли спомняте, Арлет, че моят похитител от Операта също носеше такива гамаши?
— Действително… действително… — каза Арлет — Това никак не ми мина през ум.
— И твоят също, Арлет… вчерашният… мнимият доктор Брику…
— Да, действително — повтори младото момиче, — но аз не бях направила това сравнение… Чак сега спомените ми се проясняват.
— Едно последно усилие, моя малка Арлет. Ти не ни съобщи името на твоя господин. Знаеш ли го?
— Да.
— И той се казва?
— Граф Дьо Меламар.
Режин и Ван Хубен изтръпнаха. Жан едва сдържа учудването си. Бешу вдигна рамене, а Ван Хубен извика:
— Но това е лудост! Граф Адриен дьо Меламар… Познавам го добре. Имал съм случай да бъда с него в благотворителни комитети. Той е безупречен джентълмен и за мене ще бъде голяма чест да му стисна ръката. Граф Дьо Меламар да е откраднал моите диаманти!
— Но аз ни най-малко не го набеждавам — каза смаяна Арлет. — Само казах едно име.
— Арлет има право — каза Режин. — Питат я и тя отговаря. Но безспорно е, че граф Дьо Меламар, според онова, което всички знаят за него и за сестра му, с която той живее заедно, не може да бъде нито човекът, причакал ви на улицата, нито пък другият, дето ни отвлече.
— Носи ли светли гамаши? — попита Жан д’Енерис.
— Не зная… Или чакайте, да… понякога.
— Почти винаги — ясно каза Ван Хубен.
Настъпи мълчание. После Ван Хубен подхвана:
— Тук трябва да има някаква грешка. Повтарям: граф Дьо Меламар е безупречен джентълмен.
— Да идем да го видим — каза просто д’Енерис. Ван Хубен, нямате ли някой приятел от полицията, някой си господин Бешу? Той ще ни помогне да влезем.
Бешу се възмути:
— Значи вие мислите, че може да се влиза при хората току-така и че без предварителна проверка, без обвинение и без заповед можете да разпитвате по някакви си глупави приказки. Да, глупави! Всичко, което слушам от половин час, не е нищо друго освен глупости!
д’Енерис прошепна:
— Като си помисля, че съм играл с този глупак! Колко съжалявам!
Той се обърна към Режин:
