заклевам ти се, сам ще си сложа ръцете в белезниците и ще ти помогна да узнаеш кой съм: д’Енерис, Джим Барлет или Арсен Люпен. Засега съм човекът, който има възможност да разнищи трагичното положение, в което всички се тревожат. Няма ли наблизо полицейска кола?
— Има. Съвсем наблизо.
— Пратете да я докарат… Ван Хубен, твоята кола тук ли е?
— Казах на шофьора да пристигне в четири.
— Колко места има в нея?
— Пет.
— Шофьорът не ни трябва. Ти сам ще ни караш.
Наново отиде при Антон Фажерол, огледа го, премери му пулса. Сърцето биеше добре. Дишането бе редовно и видът на лицето — естествен. Повторно закрепи памука и заключи:
— След десетина минути ще се събуди. Точно толкова време ни е нужно.
— За какво? — запита Бешу.
— За да отидем там, където трябва.
— Къде?
— Ще видиш. Да вървим.
Никой не възрази. Д’Енерис бе наложил авторитета си. Може би те чувстваха въздействието на Арсен Люпен. Приказното минало на авантюриста и неговите чудновати подвизи усилваха влиянието, което д’Енерис упражняваше. Въплътени един в друг, те представляваха сила, способна да извърши чудо.
Арлет гледаше странния човек с широко отворени очи.
Графът и сестра му бяха препълнени от луда радост.
— Скъпи д’Енерис — каза внезапно омекналият Ван Хубен, — аз никога не съм си променял мнението, че единствено вие можете да ми върнете онова, дето ми откраднаха.
В двора влезе кола. Настаниха в нея Фажерол. Тримата агенти седнаха край него и Бешу тихо им каза:
— Отваряйте си очите!… Не толкова за този, колкото за д’Енерис, когато дойде моментът. В ръцете ни е и няма да го изпуснем, нали?
После отиде при д’Енерис. Господин Дьо Меламар си сложи палтото и шапката. Те се качиха заедно с Арлет в автомобила на Ван Хубен.
— Мини Сена в края на Тюйлери — заповяда Жан. — И тръгни по улица „Риволи“.
Всички мълчаха. С какво нетърпение очакваха събитията Жилбер и Адриен дьо Меламар! Защо бе това автомобилно пътуване? Къде отиваха?
д’Енерис прошепна глухо, сякаш си приказвате сам:
— Тайната на семейство Меламар! Колко дълго мислих за тази тайна! Още от самото начало, при отвличането на Режин и Арлет ми хрумна, че сме пред едип от онези случаи, когато настоящето може да се обясни само с миналото… Толкова пъти са ни увличали подобни проблеми. И толкова пъти съм ги разрешавал! Най-много ме занимаваше въпросът: Господин и госпожа Дьо Меламар не може да са виновни, тогава трябва ли да вярваме, че други използват техния хотел за свои цели? Такава бе и тезата на Антон Фажерол, но той имаше интерес следствието да се насочи в грешно направление. От друга страна, можеше ли да се предположи, че Арлет и Режин са доведени в този салон, без това да привлече вниманието на господин и госпожа Дьо Меламар, на Франсоа и жена му?
Той млъкна. Наведен над него, с набръчкано лице, Адриен дьо Меламар прошепна:
— Говорете!… Говорете!… Моля ви.
д’Енерис отвърна бавно:
— Не… Не с думи трябва да научите истината… Не ме насилвайте!
И продължи:
— При това е толкова просто. Недоумявам как не са се сетили онези, които търсеха, както се търси бягаща сянка. За мене искрата просветна от противоречието на фактите, дето напомних. Да прибавим, ако щете, и загадъчните кражби, на които станахте жертва. Онова изчезване на малките, незначителни предмети, изглеждащо необяснимо. Защото, за да се откраднат предмети без особена стойност, означава, че те имат висока цена за крадците.
Той наново млъкна. Графът стана неспокоен. В момента, когато щеше всичко да научи, го заизмъчва неудържимо желание това да стане веднага. Измъчваше се и Жилбер. Д’Енерис им каза:
— Моля ви… Родът Меламар е чакал повече от век. Почакайте още няколко минути! Нищо на света вече не може да ни попречи да стигнем до истината.
Шеговито се обърна към полицая:
— Мисля, че почваш да разбираш, нали, мой стар Бешу? Или най-малко съзираш малка светлинка? Не, ти още не се досещаш. Жалко… Това е твърде хубава тайна, оригинална, приятна и неразгадаема. Нали знаеш, най-хубавите тайни са като яйцето на Христофор Колумб… Искат мислене. Завий надясно, Ван Хубен! Наближаваме.
Завиха по тесни, неправилни и заплетени улици. Това бе стар квартал със своята търговия и своите малки индустриални предприятия, складове и ателиета, поместени в стари постройки. На някои места се виждаха железни балкони, високи прозорци, а през отворените врати — широки дъбови стълби.
— По-бавно, Ван Хубен! Добре… Спри край десния тротоар. Още няколко метра. Пристигнахме.
Той слезе и подаде ръка на Жилбер и Арлет. Полицейската кола спря зад автомобила на Ван Хубен.
— Още да не слизат! — каза Жан на Бешу. — Виждали Антон продължава да спи. Ще наредиш да го доведат след малко.
Бяха навлезли в улица, идваща от запад към изток, на лявата страна на която се издигаха няколко постройки, използвани за складове на консервни фабрики. Отдясно имаше четири съвсем еднакви малки къщи, твърде бедни, чиито прозорци без пердета и с мръсни стъкла създаваха впечатление за изоставеност. Нисък вход се открояваше в едно от крилата на коларска врата, боядисана в зелено, ала сега безцветна, и на която висяха късове от предизборни афиши.
Графът и Жилбер гледаха нерешително и замислено. Какво щяха да правят тук? Кого търсеха? Как да повярват, че ключът на тайната може да бъде именно тук, зад тази врата, през която, изглежда, никой никога не минава?
д’Енерис извади от джоба си дълъг, тънък и лъскав ключ и го пъхна в отвор, направен на височината на бравата. Усмихнато загледа своите спътници. И четиримата бяха бледи, стаени. Човек би казал, че животът им зависи от най-малките движения на човека, който ги водеше. Очакваха нещо невероятно, не можеха да повярват, че то ще се случи, но се подчиняваха. А Арсен Люпен държеше завесата, криеща от тях непознатия пейзаж.
Той завъртя ключа и като се отмести, ги накара да влязат.
Жилбер извика от изненада и се облегна на брат си, а той залитна.
Жан д’Енерис се видя принуден да ги подкрепи.
Глава единадесета
ВАЛПЕРИ, ЛЕКАТА ЖЕНА
Необяснимо чудо! Десет минути след като бяха напуснали предния двор на хотел „Меламар“, пак се намираха в предния двор на хотел „Меламар“. При това бяха минали Сена, и то само веднъж! Не бяха правили и никакъв завой, за да се върнат на мястото, откъдето бяха тръгнали. След като бяха изминали три километра от улица „Юрфе“ (това бе почти дължината на тогавашния Париж, между инвалидния дом и площад „Дьо Вож“), отново се намираха в предния двор на хотел „Меламар“.
Да, това бе истинско чудо! Нужно бе голямо усилие, за да можеш да разделиш тези две видения и умът ти да схване, че местата са различни. На пръв поглед мисълта се подвеждаше. Тук пълна прилика съществуваше не само на линиите и цветовете, на двете хотелски фасади, издигащи се в два еднакви предни двора, но най-вече в онова, което времето бе създало — една и съща атмосфера, един и същ дух, който витаеше между стените на строго определен правоъгълник, изпълнен с влажния въздух на ближната река.
Това безспорно бяха същите дялани камъни, докарани от една и съща кариера и с една и съща форма, на които годините бяха сложили един и същ знак. Върху плочите в двора времето бе оставило еднакви
