сестра му Жилбер, забравяйки страшната поука от миналото, вече са се настанили в Париж. Не може ли да се използва тяхното присъствие, за да се поднови и против тях онова, което успели да извършат против Жюл и Алфонс дьо Меламар?
В този момент съдбата им се притичва на помощ. Фелисит, онази дъщеря на Доминик и мъжът й, които се изселили в Америка, умрели в Буенос Айрес. От техния брак се родил син. Той е на седемнайсет години. Той е беден. Какво ще прави? Желае да види Париж. Един ден, без предварително обаждане, позвънил на вратата на своя дядо и своите лели. На полуотворената врата попитали: „Какво искате? Кой сте вие?“
— Антон Фажерол…
При произнасяне на името му, Антон Фажерол, който и без това с мъка прикривате нарастващото си любопитство към разказа за тъмната история на неговото семейство, леко обърна глава, повдигна рамене и каза подигравателно:
— Каква е тази бъбривост? Къде си събрал целия куп клевети? Валпери? Хотел на улица „Вией дьо Маре“? Две къщи?… Никога не съм слушал да се приказва за всичките тези глупости… Вижда се, че си много изобретателен.
д’Енерис не му обърна никакво внимание. Той продължи спокойно:
— Антон Фажерол пристигнал във Франция, знаейки за миналото на своя род само онова, дето са могли или дето са искали да му разкажат. Не много нещо. Бил добър и умен младеж, който обожавал майка си и искал да живее според принципите, които тя му внушила. Дядото и лелите разбрали: не ще могат изведнъж да го оплетат. Те схванали — младият човек, макар да е много умен, е безволев, мързелив и склонен към прахосничество. Вместо да го възпират, те го подтиквали към това. „Забавлявай се, малкият ми! Върви в обществото. Създай си полезни връзки. Харчи. Когато свършат парите, ще намерим други.“ Антон харчил, играл, заборчлял и постепенно, без да иска, взел да прави компромиси до деня, когато лелите му съобщили, че са разорени и че трябва да се работи. По-старата, Виктори, не работи ли? Не държи ли вехтошарска будка на улица „Сен Дени“?
Антон не се помирил с новото положение. Да работи ли? Няма ли нещо друго, по-хубаво за правене, когато човек е на двайсет и четири години, когато е опитен, симпатичен и красив като него, а животът го е отърсил от ненужни предразсъдъци. В това време двете сестри му разказали миналото, историята на Франсоа дьо Меламар и на госпожица Валпери, открили му тайната на двата еднакви хотела. Без да му намекнат за убийствата, посочили му възможността да извърши крупна афера. Два месеца по-късно Антон действал така добре, че се представил на графиня Дьо Меламар и на брат й Адриен при благоприятни за него условия, и е приет в хотела на улица „Юрфе“. От този момент той смята, че аферата е намерена. Графиня Жилбер се е развела. Тя е красива и богата, той ще се ожени за нея.
В този момент Фажерол яростно възрази:
— Не противореча на твоите глупави клевети. Това би ме унизило. Но има нещо, което аз не приемам и то е: да изопачаваш чувствата, които хранех към Жилбер дьо Меламар.
— Не казвам не — съгласи се Жан, без да му отговори направо. — Младият Фажерол бил малко влюбен и искрен в този случай. Но преди всичко това било за него възможна афера. И понеже трябвало да се представи за богат, с винаги пълен портфейл, накарал лелите си да продадат част от мебелите на актрисата Валпери, а това силно ядосало стария Доминик. Цяла година ухажвал графинята. Безполезно. По това време граф Дьо Меламар не хранел никакво доверие към него. Един ден, когато се показал по-настойчив, госпожа Дьо Меламар повикала слугата и го изпъдила.
Всичките му блянове рухнали, трябвало да се започне отново, и то при какви условия! Как да излезе от мизерията? Унижението и омразата унищожили у него онова, дето останало от майчиното влияние, и на негово място нахълтали лошите наследствени инстинкти на Валпери. Заклел се да се реваншира. Временно крадял наляво и надясно, пътувал, изнудвал, фалшифицирал, а когато минавал през Париж с празен портфейл, продавал мебели, въпреки ужасните караници с дядо си. За продажбата на тези мебели, подписани от Шануй и изпращането им в странство, с Бешу намерихме доказателства при един антиквар.
Хотелът постепенно се изпразвал, но това нямало значение. Същественото било да запазят и да не пипат салона, стълбите, вестибюла и двора. За тях сестрите Мартин били непоколебими. Приликата между двата салона трябвало да бъде пълна, иначе, ако някога се устрои клопка, може всичко да бъде открито. Те притежават един екземпляр от каталозите и инвентарните книги на Франсоа дьо Меламар и държат, щото всички предмети да останат по местата си.
Лоранс Мартин е най-придирчива. От баща си и от госпожица Валпери е получила ключовете на улица „Юрфе“, т.е. ключовете на хотел „Меламар“. На няколко пъти нощно време тя влиза в него. И така, един ден господин Дьо Меламар забелязва, че някои незначителни вещи са изчезнали. Лоранс е идвала. Тя е отрязала въжето на звънеца, защото у тях половината от същото въже се е изгубила; тя е откраднала една част от свещника и една ключалка от шкафа, защото и тези предмети са изчезнали от тях. И така нататък. Плячка без стойност, ще кажете? Действително, но не забравяйте голямата сестра, Виктори. Тя е вехтошарка и за нея всичко има стойност. Тя препродава част от откраднатите предмети във вехтошарския пазар, където аз случайно отидох, а другите оставя в своята будка, където ме заведоха моите издирвания и където видях Фажерол.
По това време всичко тръгнало на зле. Нямали никакви пари, даже почнали да не се хранят достатъчно. Вече не оставало нищо друго за продаване, а онова, дето все пак го имало, дядото го пазел ревностно. Какво ще стане с тях? По това време в Операта устроили празненство с благотворителна цел. В изобретателния ум на Лоранс Мартин се породила идеята за посмел обир: защо да не откраднат диамантения пояс?
Чудесно! Антон Фажерол се запалва. За двайсет и четири часа приготвя всичко. Вечерта влиза зад завесите, подпалва донесените от него букети изкуствени цветя, отвлича Режин Обри и я хвърля в един откраднат автомобил. Майсторски удар, който можеше да няма други последици освен кражбата на пояса, ако тя бе извършена в автомобила. Но Лоранс Мартин иска да направи нещо повече. Правнучката на госпожица Валпери нищо не е забравила. За да придаде на тази афера цялото й страшно значение, тя пожелала кражбата да бъде извършена в салона на улица „Вией дьо Маре“ — в този салон, който е еднакъв с онзи, на хотел „Меламар“. По такъв начин не се ли отдава случай, ако бъдат разкрити, да отпратят диренето към улица „Юрфе“ и да подновят против сегашния граф онова, което е успяло против Жюл и Алфонс дьо Меламар?
Кражбата се извършила в салона на Валпери! Лоранс носела пръстен с три бисера, разположени в триъгълник, какъвто пръстен носи и графинята. Тя също носела рокля от тъмен плат, гарнирана с черно кадифе, каквато носи графинята. Фажерол пък, подобно на графа, бил със светли гетри. Два часа след това Лоранс отишла в хотел „Меламар“ и скрила сребърната туника в една от книгите на библиотеката, където я намери няколко седмици по-късно доведеният от мене полицай Бешу. Това доказателство бе неопровержимо. Арестуваха графа. Сестра му избяга. За трети път Меламар са обезчестени. Това значеше скандал, затвор и скоро след това — самоубийство, а за потомците на Валпери — безнаказаност.
Никой не прекъсна обясненията на Жан. Той ги даваше със сух глас, като придружаваше думите си с ръкомахане и караше всеки да преживее тъмната история, чиито етапи най-сетне се изясняваха.
— Това е твърде забавно. Всичко е добре скроено. Истински сензационен роман. Моите поздравления, д’Енерис! За нещастие, аз не знам нищо за този втори хотел, който съществува само в твоята плодородна фантазия. За нещастие, моята роля е коренно различна от тази, която ти ми приписваш. Както вие, така и приятелите ми Меламар, така също и Арлет, и Бешу сте видели в делата ми само честност, безкористие, услужливост и приятелство.
До известна степен това възражение бе правилно и то направи впечатление на графа и сестра му — Фажерол винаги се е държал безупречно. А освен това, той действително можеше да не знае за съществуването на втория хотел. Д’Енерис отговори все тъй направо:
— Има физиономии, които лъжат, и поведения, които могат да ви заблудят. Колкото за мене, аз никога не съм се заблуждавал от честния вид на господин Фажерол. Още когато го видях за първи път в будката на леля му Виктори, се усъмних, че той е нашият противник, и вечерта, когато заедно с Бешу стоях скрит зад завесата, моето съчинение се превърна в убеденост. Убедих се, че господин Фажерол играе някаква роля. Само че, признавам, от деня, в който го видях, неговото поведение му учуди. Ето че този противник внезапно ми се видя, че противодейства на самия себе си и плановете, които аз му приписвах. Вместо да
