никак не е бляскав. Я се поизправи малко, стари приятелю! Имаш вид на осъден на смърт. Бешу ли те изплаши? Бедният Бешу! Искаш ли да ти покажа как можеш да се измъкнеш през бримките на мрежата и как вместо в затвора можеш да направиш така, че да отидеш да спиш в Белгия?
Той потри ръце.
— Да, в Белгия, и то още тази нощ!… Това харесвали ти? Тогава ще чукна три пъти.
Три пъти тупна с крак по пода. При третия удар вратата се отвори и Бешу влетя в стаята.
— Никой да не мърда! — викна той.
Ако и д’Енерис да се шегуваше, а нахълтването на Бешу да му изглеждаше твърде смешно, то другите не го възприеха така и останаха объркани.
Бешу затвори вратата и трагичен и тържествен, както винаги в подобни моменти, каза:
— Заповедта ми се отнася за всички. Никой не ще излезе от хотела без мое позволение.
д’Енерис започна да се смее:
— Бедни ми Бешу, ти си смешен. Защо смяташ случката за драматична, когато с присъствието си я правиш съвсем комична. Всичко е уредено между Фажерол и мен. Затова няма никаква нужда да играеш на голям полицай и да се перчиш.
— Какво ми пееш ти там? Какво е уредено?
— Всичко. Фажерол няма възможност да ни предаде диамантите. Но тъй като старият Мартин и дъщеря му са на разположение на правосъдието, можем да бъдем сигурни, че ще ги открием.
Бешу заяви безцеремонно:
— Диамантите малко ме интересуват.
— Колко си груб! Може ли пред дами да се говорят нелепости! В края на краищата всички сме единодушни: диамантите не ни интересуват и по настояване на граф Дьо Меламар, на графинята и на Арлет, аз реших да бъда снизходителен спрямо Фажерол.
— След онова, което ни каза за него ли? — изкикоти се Бешу. — Като го изложи и съсипа по такъв начин?
— Какво искаш? Един ден той ми спаси живота. А това не се забравя току-така. После, той не е лошо момче.
— Разбойник!
— О!… Най-малкото полуразбойник: опитен, без гордост, изобретателен като гений, но иска да се поправи. Накъсо — един кандидат за честен човек. Да му помогнем, Бешу. Ван Хубен му дава сто хиляди франка, а аз му предлагам място за касиер в една американска банка.
Бешу сви рамене:
— Глупости! Отвеждам ония в затвора, а в колата ми има още две места.
— Толкова по-добре. Ще ти бъде по-удобно.
— Фажерол…
— Няма да го пипнеш. Това би значило да избухне скандал около Арлет. Аз не искам това. Остави ни на спокойствие.
— Това не! — извика Бешу, който постепенно все повече се ядосваше. — Не разбра ли какво ти казах? Извън местата на семейство Мартин имам още две, които трябва да се заемат, за да ми бъде пълна колекцията.
— И искаш да отведеш Фажерол ли?
— Да.
— И кой друг?
— Тебе.
— Мене!… Да не би да си решил да ме арестуваш? д’Енерис се престори на учуден.
— Той е луд! Трябва да го затворят. Как така!… Разнищвам цялата афера, работих като каторжник. Обсипвам те със своите добрини, предавам ти Доминик Мартин, Лоранс Мартин, тайната Меламар; подарявам ти голяма слава; позволявам ти да разказват, че сам си открил всичко; давам ти възможност да получиш по-голям пост и да станеш нещо като супержандармерийски подофицер. А ето по какъв начин ми се отплащаш.
Господин Дьо Меламар и сестра му слушаха мълчаливо. Докъде искаше да стигне този дяволски човек? Защото, ако се шегува, това не показва ли, че си има свои причини? Антон вече не изглеждаше толкова неспокоен. Биха помислили, че Арлет иска да се изсмее въпреки тревогата си. Бешу каза с тържествен глас:
— Двамата Мартин ли? Те са под наблюдението на един агент и на Ван Хубен, който не ги изпуска от очи. Във вестибюла има трима от хората ми, най-здравите. В двора други, също така здрави. Ела виж лицата им и ще разбереш, че това не са бозайници. На всички съм заповядал да те пребият като куче, ако се опиташ да избягаш. Тази заповед е безрезервна. Само при едно мое изсвирване, всички ще дойдат и ще ти говорят с револвери в ръка…
д’Енерис заклати глава, продължавайки да се преструва на учуден, и повтаряше:
— Искаш да ме арестуваш ли? Ти искаш да арестуваш този благородник на име д’Енерис, този прочут мореплавател…
— Не, не д’Енерис.
— А кого тогава? Джим Барлет ли?
— Съвсем не.
— В такъв случай?
— Арсен Люпен.
д’Енерис прихна да се смее:
— Искаш да арестуваш Арсен Люпен? Ах!… Това е комично. Но знаеш ли, че Арсен Люпен не е човек, когото могат да арестуват. Ако се касаеше за д’Енерис или пряко сила за Джим Барлет, може би. Но Люпен!… Я ми кажи, нали не си помислял какво значи Люпен?
— Това значи човек като останалите — викна Бешу, — който ще бъде третиран, както заслужава.
— Това значи — възрази д’Енерис — човек, който никога не е позволил да му пречат другите, а най- малко — такива кратуни като тебе; значи човек, който слуша само себе си, който се забавлява и който живее, както му е изгодно; който е съгласен да помага на правосъдието, но по свой начин, който е добър. Пръждосвай се!
Бешу се изчерви. Той трепереше от ярост.
— Стига дрънка. Елате с мене и двамата.
— Невъзможно!
— Да повикам ли хората си?
— Те няма да влязат.
— Ще видим.
— Спомни си, че този дом бе скривалище на разбойници и че е преустройвай, подготвен е за това. Искаш ли да ти докажа?
Той завъртя розетката на една вратичка.
— Достатъчно е да се завърти тази розетка и всички ключалки се затварят. Твоята парола е „Никой да не излиза“, моята пък „Никой да не влиза“.
— Те ще счупят вратата. Ще счупят всичко — викна Бешу извън себе си.
— Повикай ги!
Бешу извади от джоба си полицейска свирка.
— Свирката ти не действа — каза д’Енерис.
Бешу задуха с всички сили. Никакъв звук. Само шумът на излизащия през цепнатината на свирката въздух. Веселостта на д’Енерис се удвои.
— Боже! Колко смешно! И ти искаш да се бориш. Но помисли, стари приятелю, ако аз действително съм Люпен, смяташ ли, че ще дойда тук при цяла рота полицаи, без да взема мерки? Допускаш ли, че не съм предвидил твоето издайничество и неблагодарността ти? Но къщата, повтарям, е съоръжена с инсталации и аз познавам всички механизми.
Вече съвсем близо до Бешу, той извика в лицето му:
— Идиот! Хвърляш се като луд в това приключение. Въобразяваш си, че можеш да ме хванеш,
