събирайки хора около себе си. А тайният изход, за който ти приказвах преди малко? Изходът на Валпери и на Мартин, за съществуването на който никой не знаеше, дори самият Фажерол, и който аз открих? Свободен съм да изляза, когато поискам, Фажерол също. Нищо не може да се направи против това.
Докато се разправяше с полицая, той избута Фажерол до стената, между камината и единия от прозорците.
— Влез в бившия килер, Антон, и потърси вдясно!… Има един капак със стара гравюра… Целият се отмества… Намери ли го?
д’Енерис внимателно наблюдаваше Бешу, който понечи да си послужи с револвера, но д’Енерис му изви ръката.
— Никаква драма! Смей се! Толкова е смешно! Ти нищо не предвиди. Нито съществуването на тайния изход, нито че ще ти открадна полицейската свирка и ще я сменя с друга. Дръж, ето ти твоята. Вече можеш да си послужиш с нея.
Той се обърна и изчезна. Бешу се блъсна в стената. На юмручния му удар отговори смях. После чуха, че нещо се отвори и затвори с шум.
Въпреки че бе толкова ядосан, Бешу не се колеба дълго. Той не си губи времето да удря с юмрук. Като си взе свирката, хукна към прозореца, отвори го и скочи.
Веднага щом стигна в градината, хората му го обкръжиха, той започна да свири и тичайки към изоставения павилион, към безлюдната улица, в която вярваше, че излиза тайният изход, продължаваше да цепи въздуха със свирката.
Наведени от прозореца, господин и госпожа Дьо Меламар гледаха и чакаха. Арлет въздъхна:
— Не ще ги хванат, нали? Това би било ужасно.
— Но не — отговори Жилбер, която едва прикриваше вълнението си. — Не, не, започвала се стъмва. Невъзможно е да ги хванат.
— Невъзможно! — каза весело някой зад нея. — Още по-малко ще могат да ги заловят, защото ги търсят на изхода на един канал, който никога не е съществувал.
Бившият килер наново се бе отворил. Д’Енерис излезе от него заедно с Фажерол. Продължи да се смее от все сърце.
— Никакъв таен изход. Никакъв подвижен капак. Никакви заключени ключалки. Никоя друга стара къща не би била по-просто направена от тази. Само че аз докарах Бешу до такава нервна възбуда и до такава болезнена доверчивост, щото той не можеше да разсъждава.
И като се обърна към Антон, каза съвсем спокойно:
— Виждаш ли, Фажерол, това е като театрално представление, трябва добра подготовка. Когато сцената е добре подготвена, необходими са само някои невероятни твърдения. Така навитият подобно на пружина Бешу се хвърли като мълния към посоченото направление и цялата полиция тича към съседния обор. Вратата ще му изкъртят. Гледай ги как тичат през градината. Ела, Фажерол, нямаме време за губене.
д’Енерис изглеждаше толкова спокоен и приказваше с такава увереност, щото всички около него се успокоиха. Не бе останала вече никаква опасност. Виждаха мислено как Бешу и неговите агенти ходят из съседните улици и чупят врати.
Графът подаде ръка на д’Енерис и го запита:
— Нямате ли нужда от мене, господине?
— Не, господине. Пътят ще бъде свободен за една или две минути.
Той се поклони на Жилбер, която също му подаде ръка.
— Никога не ще мога достатъчно да ви благодаря за онова, което направихте за нас, господине — каза тя.
— И за честта на нашето име и на нашето семейство — добави графът. — Аз ви благодаря от все сърце.
— До скоро виждане, моя малка Арлет — изрече д’Енерис. — Кажи й сбогом, Фажерол. Тя ще ти пише: „Антон Фажерол, касиер в Буенос Айрес.“
От едно от чекмеджетата на масата той извади малка картонена кутийка, затворена с гумен капак, но нищо не каза за нея, после поздрави още веднъж и поведе Фажерол. Господин и госпожа Меламар и младото момиче ги последваха отдалече.
Във вестибюла нямаше никой. В двора, сред растящата тъмнина, се виждаха двата автомобила. В единия от тях — на Преферектурата, бяха хвърлени вързаните — старият Мартин и дъщеря му. Ван Хубен ги пазеше с револвер в ръка, подпомаган от шофьор.
— Победа! — викна д’Енерис, когато дойде до Ван Хубен. — В единия от шкафовете бе скрит друг съучастник. Той е откраднал диамантите. Бешу го преследва заедно с хората си.
— А диамантите? — извика Ван Хубен, без да се усъмни.
— Фажерол ги намери.
— Взе ли ги?
— Да — отговори д’Енерис, показвайки взетата от чекмеджето картонена кутия и полуотвори капака й.
— Боже мой! Моите диаманти!… Дай!
— Най-напред да спасим Антон. Това е условието. Заведи ни до автомобила.
След като се намериха диамантите му, Ван Хубен можеше да участва в каквато и да е комбинация. И тримата излязоха от двора и скочиха в автомобила. Ван Хубен веднага подкара. — Къде отиваме? — попита той.
— В Белгия. Сто километра в час!
— Добре — каза Ван Хубен, изтръгвайки кутията от ръцете на д’Енерис и я сложи в джоба си.
— Както искаш — каза Жан. — Но ако не успеем да минем границата, преди да са телеграфирали от Префектурата, ще ги взема обратно. Предупреждавам те.
Мисълта, че имаше диамантите в джоба си, страхът, че може отново да ги изгуби, неудържимото влияние, което д’Енерис упражняваше върху него, всичко това зашеметяваше Ван Хубен до такава степен, щото той не мислеше за друго освен да поддържа най-висока скорост, никога да не я намалява, даже при преминаване през селата, и навреме да отиде до границата. Стигнаха малко преди полунощ.
— Спрете тук! — каза Жан, когато наближиха на двеста метра пред митницата. Ще заведа Фажерол, за да не му създадат някакви спънки, и ще си дойда след час. Ще ме върнете в Париж.
Ван Хубен чака час, чака два. Чак тогава го прободе съмнение. През време на цялото пътуване той бе обмислял положението. Бе се питал защо д’Енерис действа така и бе мислил как той самият, Ван Хубен, щеше да се защищава, ако поискаха да му вземат наново диамантите. Но нито за миг не се бе усъмнил, че в кутията може да има нещо друго, не диаманти.
С трепереща ръка разгледа съдържанието на кутията при светлината на фара. В нея имаше само късове обработено стъкло, които без съмнение бяха снети от повредения полилей…
Ван Хубен се върна направо в Париж със същата скорост. Изигран от д’Енерис и Фажерол, разбирайки, че им е послужил само за да ги заведе вън от Франция, не му оставаше друга надежда да намери диамантите си освен признанията на стария Мартин и дъщеря му Лоранс.
Но като пристигна в Париж, прочете във вестниците, че още предишната вечер Мартин се бе удушил, а дъщеря му Лоранс се бе отровила.
Епилог
АРЛЕТИЖАН
Всеки си спомня грамадното впечатление, произведено от това двойно самоубийство, което завърши един ден, препълнен с трагични събития, по-голямата част от които обществото узна, а останалите отгатна или се мъчеше да отгатне, докато подбуждаха любопитството му. Самоубийството на стареца и дъщерята слагаше край на една афера, която бе възбуждала общественото мнение дълги седмици наред; край на една загадка, която няколко пъти се бе появявала при смущаващи обстоятелства през последния век. То също слагаше край на дългото мълчание, наложено от съдбата върху семейство Меламар.
Ала най-новото, което измисли обществото, отивайки по такъв начин по-далече от печата и от полицията, бе, че изчезването на диамантите се дължи на Арсен Люпен. Тъй като Люпен бе подготвил и
