— На Ван Хубен ли? За нищо на света!
— Те са негови.
— Не.
— При все това…
— Ван Хубен ги е откраднал от един стар евреин в Цариград при пътуването си преди няколко години. Имам доказателства за това.
— Значи те принадлежат на този евреин?
— Да. И той умря от отчаяние.
— В такъв случай на неговото семейство?
— Нямаше семейство. Не знаеха даже нито името, нито месторождението му.
— Така че вие всъщност ги пазите, нали? д’Енерис поиска да й отговори със смях:
— Разбира се! Нямам ли известни права върху тях? После заяви:
— В цялата тази работа, Арлет, аз търсех само истината, освобождаването на семейство Дьо Меламар и погубването на Антон, когото исках да отдалеча от тебе. Колкото за диамантите, те ще послужат за твоите цели и въобще за всичко, което ти ще ми посочиш.
Тя поклати глава:
— Не искам… Не искам нищо… Жан приближи до нея.
— Ти може би отказваш, Арлет, и не искаш тези пари, защото ме порицаваш?… Ти имаш право… Един честен характер като твоя не може да не се възмути от онова, което приказват за мене… и което аз не съм опровергал.
Тя извика живо:
— Не го опровергавайте, моля ви! Аз не зная нищо и не искам нищо да зная.
— Не искаш ли да знаеш кой съм?
— Зная, че вие сте Жан.
— Кой съм?
— Вие сте мъжът, който ме отведе една вечер вкъщи и целува лицето ми… така нежно, че аз не мога никога да забравя това.
— Какво говориш, Арлет? — каза развълнувано д’Енерис. Тя отново силно се изчерви. Но не наведе очи и добави:
— Казвам онова, което не мога да скрия. Казвам онова, което заема целия ми живот и което признавам без срам, защото е вярно. Ето какво сте вие за мене. Останалото не е важно. Вие сте Жан.
Той прошепна:
— Обичат ли ме, Арлет?
— Да — каза тя.
— Ти ме обичаш… Обичаш ме… — повтори той, сякаш това признание го озадачаваше и сякаш не разбираше смисъла на думите. — Ти ме обичаш… Това може би е твоята тайна?
— Боже мой, да — каза тя с усмивка. — Имаше на първо място голямата тайна на семейство Меламар… И после тайната на тази, която вие наричахте Арлет, а това бе чисто и просто една любовна тайна.
Вълнението на Жан растеше от тези признания, изречени така мило и нежно.
— Мой ред е да се страхувам, Арлет.
— От какво, Жан?
— От моето щастие… Плаши ме и това, че ти може би няма да бъдеш щастлива.
— Защо да не бъда щастлива?
— Затова, че аз не мога да ти предложа нищо, което да бъде достойно за тебе, моя малка Арлет.
Той добави съвсем тихо:
— д’Енерис не се жени… Нито Барлет… Нито…
Тя сложи ръка на устата му. Не искате да чуе името Арсен Люпен. Името Барлет я притесняваше, а може би и д’Енерис. За нея той се наричаше Жан и нищо повече.
— И Арлет Масол не се жени. Той възрази:
— Не, не!… Ти си най-любимото създание. И аз нямам право да ти погубя живота.
— Вие няма да погубите живота ми, Жан. Какво ще стане с мен след това, не ме интересува. Не. Да не говорим за бъдещето! Да не гледаме по-далече от известно време… и от известен кръг, който можем да начертаем около нас и около нашето приятелство.
— Искаш да кажеш около нашата любов? Тя настоя:
— Да не приказваме вече и за любовта ни!
— Тогава за какво да приказваме? — попита той с тревожна усмивка, защото и най-незначителните думи на Арлет го измъчваха и го очароваха. — За какво ще приказваме? И какво искаш от мен?
Тя прошепна:
— Най-напред, Жан, не ми говорете на „ти“.
— Смешно е!
— Да!… Общуването на „ти“ показва интимност… а аз бих желала…
— Да не искаш да се отдалечим, Арлет? — каза Жан с присвито сърце.
— Напротив. Трябва да се приближаваме, Жан… Но като приятели, които не си говорят на „ти“, които нямат право, които никога не ще имат право…
Той въздъхна:
— Колко трудни неща искате от мен! Не си ли вече… не сте ли вече моята малка Арлет?… Най-после… ще се опитам. И какво искате още?
— Нещо много нескромно.
— Кажете.
— Няколко седмици от вашето съществуване, Жан… Два месеца… Три месеца чист въздух и свобода… Невъзможно ли е това?… Двама приятели, които пътуват заедно в красиви страни? Когато ми свърши отпускът, отново ще се върна на работа. Но аз имам нужда от този отпуск… И от това щастие…
— Моя малка Арлет!…
— Не се ли смеете, Жан? Страх ме бе… Това, което ви искам, е толкова нескромно, толкова неуместно! Нали? Вие няма да си губите времето да прекарвате в пълни и чисти приятелски връзки лунните изгреви и слънчевите залези?
д’Енерис пребледня. Той наблюдаваше сочните устни на младото момиче, нейните червени бузи, закръглените й рамене и гъвкавата й талия. Трябваше ли да се откаже от надеждата? На дъното на очите на Арлет се виждаше красивата мечта за това толкова мъчно осъществимо чисто приятелство между двама влюбени. Но той също чувстваше, че тя не иска нито много да мисли, нито много да знае с какво се наема. И остана толкова искрена и толкова простодушна в това свое искане, че и той се опита да открие тайнствената завеса на това толкова близко бъдеще.
— За какво мислите, Жан? — попита тя.
— За две неща. Първо, за тези диаманти. Неприятно ли ще ви е да ги запазя?
— Много.
— Ще ги изпратя на Бешу, за да може той да получи цялата слава от откриването им. Дължа му това възмездие.
Тя му благодари и отново попита:
— А друго какво ви занимава, Жан?
Той каза сериозно:
— Една твърде страшна задача, Арлет.
— Каква? Това ме тревожи. Някаква пречка ли?
— Не точно. Едно мъчно осъществимо желание.
— Във връзка с пътуването ни?
— Във връзка с какво?
— Да не би това пътуване да е невъзможно?
— Не. Но…
— О, говорете, моля ви!
— Е, добре. Ето какво, Арлет… Как ще се облечем? Аз съм с фланелена риза, син панталон и сламена
