успял да извърши всичко, изглеждаше неоспоримо твърдението, че той ги е прибрал в джоба си. Онова, дето нито Бешу, нито Ван Хубен, нито Меламар предвидиха, тълпата на часа го прие като верую. Не само защото бе правдоподобно, но и защото нищо друго не слагаше край на цялата афера по по-забавен начин от това ограбване в последния момент.
Болният и отпаднал Ван Хубен, принуден да пази леглото, измърмори:
— Загубени значи? Няма смисъл да ги дирите.
Бешу призна своето отчаяние и с благодарност смирено каза:
— Трябва да се примирим. Не мислете повече за тях. Никога не ще ги видите.
— Да се откажа от диамантите си! Никога да не ги видя!… Но това е отвратително. Я ми кажи, полицията не продължава ли своите търсения?
— Без желание.
— А вие?
— Вече не се меся.
— Съдия-следовател?
— Ще приключи аферата.
— Това е ужасно. С какво право?
— Семейство Мартин починаха, а срещу Фажерол няма никакво положително доказателство.
— Да преследват Люпен.
— Защо?
— За да го намерят.
— Люпен не може да се намери.
— Но ако потърсят при Арлет? Той хранеше известна любов към нея. Сигурно се навърта около къщата й.
— Направиха това. Агенти наблюдават.
— Само че?…
— Арлет избягала. Предполагат, че е при Люпен, някъде извън Франция.
— По дяволите, нямам никакво щастие! — извика Ван Хубен.
Арлет не бе избягала. Не бе отишла при Люпен. Но уморена от толкова вълнения и безсилна още да се върне в шивашкото ателие, тя почиваше далече от Париж в един заобиколен от дървета павилион, чиято градина, разположена на цъфнали тераси, слизаше до брега на Сена.
Един ден тя отиде при Режин Обри, за да се извини за лошото си настроение през онази вечер. Режин бе станала вече популярна и се готвеше да играе главната роля в голям спектакъл. Двете млади жени се прегърнаха и понеже Режин намери, че Арлет е бледа и замислена, без много да я разпитва, й предложи да се оттегли в този павилион, който бе неин. Арлет веднага прие и предупреди майка си.
Две седмици изминаха в мир и безделие. Арлет се подмлади в това спокойствие и тази самотност. Под блестящото меко слънце лицето й придоби свеж оттенък. Обслужвана от доверени прислужници, тя никога не излизаше от градината и мечтаеше край брега на Сена върху една засенчена от цъфналите липи пейка.
От време на време двойка влюбени минаваше с лодка по реката. Почти всеки ден един стар селянин идваше да лови риба в една лодка, вързана за близкия бряг, сред покрити с тиня скали. Тя приказваше с него, като следеше с очи пяната, танцуваща върху слабите вълни, или пък се забавляваше, наблюдавайки лицето на този човек, неговия крив нос и острата му като слама брада, които се подаваха изпод голяма сламена шапка, прилична на камбана.
Един следобед, когато отиде при него, той и направи знак да не приказва и тя тихо седна. На края на дългия прът тапата ту потъваше, ту изплуваше от водата с резки движения. Изглежда, някоя риба искаше да захапе въдицата, но се уплаши и тапата отново стана неподвижна. Арлет каза весело:
— Не ти върви днес, нали? Няма щастие?
— Напротив, много сполучлив риболов — прошепна той.
— А какво уловихте?
— Една малка красива Арлет.
Първоначално тя не схвана смисъла на казаното и помисли, че той погрешно произнесе Арлет, вместо „аблет“, но ако е така, това значеше, че знае името й.
Заблуждението не трая дълго. Той наново подхвана:
— Една красива малка Арлет, която захапа въдицата…
Девойката внезапно разбра. Това бе Жан д’Енерис!… Сигурно се бе споразумял със стария селянин да му отстъпи мястото си за един ден.
Тя се изплаши и измънка:
— Вие!… Вие!… Идете си! О! Моля ви, идете си!
Той свали голямата сламена шапка, която покриваше главата му и каза със смях:
— Защо искаш да си отида, Арлет?
— Страх ме е… Моля ви.
— Страх, от какво?
— От хората, които ви търсят!… От хората, които обикалят около къщата ми в Париж.
— Ти затова ли изчезна?
— Затова… Толкова ме е страх! Не искам заради мене да попаднете в клопката, идете си!
Тя бе изплашена. Хвана му ръцете и очите й се просълзиха. Тогава той нежно й каза:
— Успокой се! Толкова малко се надяват да ме намерят, та не ме и търсят.
— Но при мене, да!
— Защо пък биха ме търсили при тебе?
— Защото знаят…
Арлет се изчерви. А той добави:
— Защото знаят, че те обичам и че не мога да живея, без да те виждам, нали?
Този път тя без страх се отмести на пейката, повлияна от спокойствието на Жан.
— Млъкнете… Не казвайте тези неща… Ако ли не, ще си отида.
Загледаха се в очите. Тя се чудеше, че го вижда толкова млад, по-млад от по-рано. Облечен в рубашката на стария селянин, с оголен врат, той изглеждаше на нейните години. Д’Енерис се поколеба за момент, засрамен от тези сериозни очи, които толкова го разглеждаха. За какво мислеше тя?
— Какво ти е, моя малка Арлет? Човек би помислил, че не се радваш.
Тя не отговори и той продължи:
— Обясни ми. Между нас има нещо, което ни притеснява. Ни най-малко не очаквах това.
Със сериозен глас, който сякаш не бе неин, а на по-зряла жена, каза:
— Защо дойдохте?
— За да те видя.
— Сигурна съм, че има и други причини.
— Е, добре, да, Арлет. Има и други… Ето. Ще разбереш… Като изобличих Фажерол, аз унищожих всичките ти планове, красивите ти проекти на смела жена, която иска да прави добро. Аз помислих, че е мой дълг да ти дам средства да продължиш своите усилия…
Тя слушаше разсеяно. Онова, което той говореше, не се покриваше с това, което очакваше. Накрая запита:
— Диамантите у вас ли са? Той процеди през зъби:
— Ах!… Това ли те безпокои, Арлет? Защо не ми каза? Той се смееше с малко иронична усмивка, издаваща характера му.
— У мен са, наистина. Бях ги откраднал още предишната нощ от полилея. Предпочетох хората да не знаят това и обвинението да се насочи към семейство Мартин. Така моята роля щеше да бъда по-ясна. Не вярвах обществото да отгатне истината… Тази истина, която ти е приятна, нали, Арлет? Момичето продължи:
— Но тези диаманти вие ще ги върнете, нали?
— На кого?
— На Ван Хубен.
