се обичали, и решил да й създаде среда, достойна за нея. Направил големи разноски, използвал най- добрите майстори. Франсоа и нежната Анриет, както я наричал той, заживели щастливо. За младия съпруг никоя жена не изглеждала по-красива. Нищо не му се виждало по-съвършено и по-мило от картините и мебелите, украсяващи дома му. Всичкото си време прекарвал да ги подрежда и описва.
Впоследствие този спокоен и тих живот не се променил за графинята, заета с отглеждането на децата си, но се променил за Франсоа дьо Меламар. Злата съдба поискала той да се влюби в съвсем млада, красива, духовита, не особено талантлива, но с големи амбиции актриса — госпожица Валпери. Привидно не последвала никаква промяна. Франсоа дьо Меламар запазил към жена си същото любезно и почтително отношение и както сам казвал, седемте осми от своето съществуване. Но всяка сутрин, от десет до един часа, под предлог, че отива да се разхожда или да посети ателието на прочут художник, той излизал, за да обядва със своята метреса. Вземал такива предпазни мерки, че нежната Анриет никога не научила за изневярата му.
Само едно нещо помрачавало щастието на неверния съпруг бил принуден да излиза от обичния си хотел на улица „Юрфе“, построен сред квартала Сен Жермен, и да напуска своите любими дреболии, за да отива в една проста къща, където не намирал нищо, годно да задоволи естетическия му вкус. Той повече страдал от това, че изневерява на къщата си, отколкото на жена си. Затова на другия край на тогавашния Париж, в един наскоро пресушен от блатата квартал, в който богати граждани и големи благородници строели вили, той издигнал хотел, напълно идентичен с онзи на улица „Юрфе“, и го мебелиран напълно еднакво. Външността се различавала, за да не могат да открият каприза на благородника. Но след като влизал в предния двор на Фоли-Валпери, така той нарекъл новия си дом, Франсоа можел да вярва, че животът му наново вече е в средата, която си е създал.
Вратата се затваряла със същия шум. Дворът бил постлан със същия калдъръм, терасата имала същите стъпала, вестибюлът — същите плочки, стаите — същите мебели и същите предмети. Вече нищо не дразнело неговия вкус и навиците му. Чувствал се като у дома си. И тук продължавал своите класици, каталози и инвентаризации — манията му толкова се изострила, че не търпял да липсва или да не бъде на мястото си дори най-малката дреболия и тук, и там.
Деликатната изтънченост и наслада, която, уви, щеше да направи трагична съдбата на неговия род за дълги години. От уста на уста, мълвата за двойствения живот на графа се разнесла из салоните и по улиците. Дългите езици започнали да сплетничат. Мармортен, абат Гамияни и актьорът Фльори намекват за това в своите мемоари. Госпожица Валпери, на която Франсоа не бил казал дотогава за реализиране на прищевките си, се научила.
Засегната и вярвайки, че има неограничена власт над своя любовник, тя го принудила да пожертва не нея или жена си, а един хотел. Франсоа не се поколебал. Избрал за свой хотела на улица „Юрфе“ и написал на метресата си следната бележка, която Грим ни предава:
„Хубава Флоринда, преживях десет години в повече, вие също. А това прави двайсет години приятелство. След двайсет години не е ли за предпочитане да се разделим.“
Той напуснал госпожица Валпери, като й дал хотела на улица „Вией дьо Паре“. Не съжалявал, задето изоставил предметите, намиращи се в него, защото в дома си имал същите, и безвъзвратно се отдал на своята Анриет.
Госпожица Валпери много се ядосала. Един ден отишла на улица „Юрфе“, когато, за щастие, Анриет не била там, и вдигнала такъв шум, щото Франсоа не се поколебал: настоял да я затворят в Бастилията, където престояла две години.
След излизането си не мислила за нищо друго освен за отмъщение. Шест месеца по-късно избухнала революцията. Погрозняла, но доста богата, тя се отличила по време на нея, омъжила се за някой си господин Мартин, приятел на Фукие-Тайнвил, наклеветила граф Дьо Меламар, който не се решавал да се изсели, и няколко дни преди Термидора станала причина да го качат на ешафода заедно с нежната Анриет…
д’Енерис млъкна. Всички бяха слушали този разказ с голямо внимание, само Фажерол изглеждаше, че го приема с безразличие. Граф Дьо Меламар заговори:
— Разказът за личния живот на прадядо ни не е достигнал до нас. Но от устно предание ние действително знаем, че някоя си госпожа Валпери, долнопробна актриса, го е предала заедно с нашата прабаба. Всичко останало от семейния архив се е изгубило през време на революцията и са останали единствено сметководни и инвентарни книги.
— Но тайната — продължи д’Енерис, — се е запечатала в паметта на госпожица Валпери. Останала вдовица (тъй като приятелят на Фукие-Тайнвил на свой ред бил гилотиниран също, тя, заедно с един син, който имала от женитбата си и на който вдъхнала силна омраза против името Меламар, се настанила в бившата Фоли-Валпери, където живяла доста затворен живот. Смъртта на Франсоа и жена му не я задоволили и славата, която Жюл дьо Меламар спечелил във войната през Наполеоново време и по-късно в заеманите по време на реставрацията разни дипломатически постове, била за нея една постоянно подновявана причина за завист и омраза. Преследвайки погубването му, тя го дебнала през целия си живот и когато, покрит със слава, наново се завърнал в хотела си на улица „Юрфе“, организирала онзи тъмен заговор, който го вкарал в затвора.
Жюл дьо Меламар загинал от събраните против него странни доказателства. Бил обвинен в престъпление, което не бил извършил и което станало в салон, който признали за негов, сред мебели, приличащи на неговите, и пред тапицерия като неговата.
Госпожа Валпери повторно си отмъстила.
Двайсет и две години по-късно тя починала на почти стогодишна възраст. Синът й я предварил в гроба. Но тя оставила петнадесетгодишен внук, Доминик-Мартин, когото приучила на омраза и престъпление и който знаел от нея какво може да се направи с тайната на двойния хотел „Меламар“. Внукът доказал това, като на свой ред устроил с голяма вещина машинацията, причинила самоубийството на Алфонс дьо Меламар, ординарец на Наполеон III, обвинен в убийство на две жени в салон, който не можело да бъде друг освен салонът на улица „Юрфе“. Този Доминик-Мартин е диреният от полицията престъпен старец, бащата на Лоранс Мартин. Истинската драма започва оттук…
Както каза д’Енерис, истинската драма сега започваше. Всичко казано дотук бе само предисловие, подготовка. Ето че излязоха от онези далечни времена, където всеки разказ изглеждаше като легенда, и навлязоха в съвременността. Действащите лица бяха още живи и злото, което правеха, се чувстваше.
д’Енерис продължи:
— Само две същества свързват последната четвъртинка от осемнайсети век с първите години на двайсетия. След цял век метресата на Франсоа дьо Меламар направлявала ръката на убиеца на общинския съветник Лекурсьо. Подпомага го. Вдъхва му своята омраза. Делото получава нов импулс… Омразата е същата. Но тази наследствена, инстинктивна омраза на Доминик-Мартин е подсилена и от една друга причина, която досега не бе играла никаква роля: нуждата от пари. Извършеното против Алфонс дьо Меламар покушение бе придружено с обир. Доминик-Мартин скоро прахосва заграбеното в този обир и наследството от баба си и продължава да живее с измами и кражби. Но понеже не може да използва за делата си възможността, която му дава хотелът на улица „Юрфе“, тъй като е затворен поради изселване на семейство Меламар в провинцията, той не извършва крупни афери и не е в състояние да вреди на своите наследствени врагове.
Не мога да кажа точно какви са били по това време средствата за живот на Доминик и да опита подробно безплодните обири, извършени от няколкото приятели под неговото ръководство. Още от рано се оженил за много честна жена, която изглежда умряла от тъга и му оставила три момичета: Виктори, Лоранс и Фелисит, израсли, както могли, в хотел „Валпери“. Още от малки Виктори и Лоранс му помагали в неговите дела. Фелисит, наследила от майка си честен характер, избягвала и вместо да му помага, се омъжила за добър момък на име Фажерол, с когото се изселила в Америка.
Изминали петнайсет години. Работите им не вървели добре. За нищо на света Доминик, и двете му дъщери не искали да продават стария хотел, едничка останка от наследството. Нито го давали под наем, нито го ипотекирали. Искали да останат свободни, в свой дом, и да могат да се възползват в първия удобен случай. И защо да не се надяват? Хотелът на улица „Юрфе“ наново е отворен. Граф Адриен дьо Меламар и
