— Ние сме в хотела, в който ограби Режин и в който доведе Арлет.
— Не е вярно… Не е вярно… — шепнеше слисан Антон.
— Виждаш ли — изсмя се д’Енерис — колко голяма е приликата, даже самият ти, правнукът на Валпери и внук на Доминик Мартин, се измами.
— Не е вярно. Ти лъжеш. Това е невъзможно! — продължаваше да вика Фажерол, мъчейки се да открие някаква разлика между едните и другите предмети, ала нямаше.
Неумолим, Жан продължи:
— Да, тука! Ти тука си живял със семейство Мартин. Почти целият хотел е празен. Само в тази стая са запазени всички мебели. Дворът и стълбата също са запазили своя вековен вид. Това е хотел „Валпери“.
— Лъжеш! Лъжеш! — шепнеше измъченият Антон.
— Съвсем не. Хотелът е обсаден. Бешу дойде заедно с нас оттам. Неговите агенти са в двора и мазето. Не те лъжа, Антон Фажерол! Тук измъчените от тъга по старото жилище Доминик и Лоранс Мартин се връщат от време на време. Искаш ли да ги видиш? А? Искаш ли да присъстваш на арестуването им?
— Да ги видя ли?
— Разбира се. И като ги видиш, ще се убедиш, мисля, че си идват у дома и че ние сме на улица „Вией дьо Маре“, а не на улица „Юрфе“.
— Ще ги арестуват ли?
— Няма да ги арестуват само ако господин Бешу се противопостави на това — пошегува се д’Енерис.
Часовникът на камината зазвъня. Д’Енерис каза:
— Шест часът! Нали знаеш колко са точни. Чух миналата вечер да си казват, че ще дойдат в шест. Погледни през прозореца, Антон! Те винаги влизат откъм дъното на градината. Погледни!
Антон се приближи до прозореца и против волята си гледаше през тюлената завеса. Останалите също се бяха навели на столовете си, с неподвижни погледи.
При изоставения павилион малката вратичка, през която бе избягала Арлет, бавно се отвори. Пръв влезе Доминик, после Лоранс.
— Ах… Това е ужасно… — прошепна Антон. — Какъв кошмар!…
— Никакъв кошмар — изкикоти се д’Енерис. — Това е самата действителност. Господин и госпожица Мартин идват да си видят къщата. Бешу, ако искаш, вкарай твоите хора в помещението под нас. Нали знаеш? В стаята със старите саксии за цветя. Внимавай да не се вдига шум. При най-малката тревога ще изчезнат като сенки. Предупреждавам те, че хотелът е преустроен и че под градината има скрит тунел, отиващ към безлюдна улица и излизащ в съседен обор. Ще трябва да чакате, докато дойдат на десетина крачки от прозорците. Чак тогава ще ги заловите, ще ги вържете и ще ги отведете в стаята.
Бешу бързо излезе. Откъм избата се чу шум. После всичко утихна.
Последва мълчание. Застанала на колене, Жилбер се молеше. Адриен дьо Меламар почувства, че надгробният камък е отместен и че най-сетне той можеше да диша свободно. Д’Енерис се наведе над Антон Фажерол и го хвана за рамото.
— Сега е твой ред, Фажерол. Ти си последният потомък от онзи проклет род и както другите двама, ти ще трябва да заплатиш вековния дълг.
Не бе останала и следа от щастливия и безгрижен вид на Фажерол. В няколко часа само лицето му придоби нещастен и отчаян вид. Той трепереше от страх.
Арлет се доближи до д’Енерис и му каза:
— Спасете го, моля ви!
— Но той не иска, Арлет. Трябва да произнесе само една дума, но отказва.
С последни усилия Антон стана.
— Какво трябва да направя?
— Къде са диамантите?
И понеже той се колебаеше, излезлият извън себе си Ван Хубен грубо каза:
— Диамантите, веднага!… Ако ли не, аз самият ще ви унищожа.
— Не губи време, Антон! — заповяда д’Енерис. — Повтарям ти го, хотелът е обсаден. Бешу току-що подреди хората си, а те са по-многобройни, отколкото мислиш. Ако искаш да те изтръгна от ноктите му, говори. Диамантите?
Той го държеше за едната ръка, а Ван Хубен за другата. Антон запита:
— Ще получа ли свободата си?
— Заклевам ти се.
— Какво ще стане с мене?
— Ще отидеш в Америка. Ван Хубен ще ти изпрати в Буенос Айрес сто хиляди франка.
— Сто хиляди!… Двеста хиляди! — извика Ван Хубен, който бе готов да обещае всичко, тъй като нямаше намерение нищо да изпълни… — Триста хиляди!…
Антон се колебаеше.
— Да повикам ли? — запита Жан.
— Не… не. Чакай… ето… Е, добре… Съгласен съм.
— Говори. Антон каза ниско:
— В съседната стая… в будоара.
— Не се шегувай! — каза Жан. — Тази стая е празна. Всички мебели са били продадени.
— С изключение на полилея. Старият Мартин държеше най-много на него.
— И ти си скрил диамантите в полилея!
— Не. Аз заместих част от най-малките кристали на долната корона… Един диамант след всеки два кристала. Завързах ги с тел, за да изглеждат нанизани като другите украшения.
— А, гледай! Но тава е твърде духовито! — възкликни д’Енерис. — Издига те в очите ми.
С помощта на Ван Хубен той отмести завесата и отвори вратата. Будоарът бе действително празен; само от тавана висеше полилей, стил осемнайсети век, направен от нанизани кристали.
— Е, какво? — каза учудено д’Енерис. — Къде са?
И тримата затърсиха с обърнати нагоре очи. После Ван Хубен прошепна със задавен глас:
— Нищо не виждам… Висулките на долната корона са непълни. Това е всичко.
— Но тогава? — запита Жан.
Ван Хубен взе стол, постави го под полилея и се качи на него. Олюля се и залитна да падне, като мърмореше:
— Откъснати!… Те са били повторно откъснати.
Антон Фажерол изглеждаше като гръмнат.
— Но… вижте… това е невъзможно. Дали Лоранс не ги е намерила?
— Изглежда, че е така! — проплака Ван Хубен едва чуто… — Вие бяхте поставили по един диамант през всеки две висулки, нали?
— Да… кълна се.
— Слушайте, те са взели всичко. Погледнете, топчетата са откъсвани едно по едно с клещи… Катастрофа!… Невиждано… — В момента, когато можехме да повярваме…
Той се съвзе и внезапно изтича към вестибюла, като ревеше:
— Крадец! Крадец! Внимавай, Бешу, те са взели диамантите ми. Заставете ги да приказват, мерзавци. Това е лесно, достатъчно е само да им извият китките и да им смажат палците с клещи.
д’Енерис се върна в салона, спусна завесата и каза на Антон, гледайки го в очите:
— Вярно ли е, че си оставил диамантите на това място?
— Да. Още същата нощ. И бяха тук при последното ми идване преди седмица: един ден, когато знаех, че другите са излезли.
— Интересно… Нищо не може да се разбере. След като диамантите са у тях, защо идват тук?… Къде ли са ги скрили наново?…
Ала този инцидент не можеше повече да задържа вниманието му и понеже граф Дьо Меламар и сестра му подкрепяха Арлет в полза на Антон, той неочаквано промени лице и им каза с усмивка:
— Добре! Виждам, че въпреки всичко господин Фажерол продължава да ви е симпатичен. При това
