напада Меламар, той ги защищаваше. А защо бе всичко това? О!… Много просто. Арлет, нашата красива и мила Арлет се бе вмъкнала в живота му.
Антон повдигна рамене и се изсмя.
— Все по-забавно. Кажи, д’Енерис, Арлет можеше ли да промени природата ми? И можех ли да бъда съучастник на мерзавците, които преследвах още преди тебе?
д’Енерис отговори:
— Мисля, че разбирате, господин графе, каква цел е преследвал с тази нова роля и как я е изиграл. Той спечелва едновременно симпатиите на Арлет, която е щастлива, че ще може да поправи грешката си и с която той заработва, а от друга — признателността на сестра ви, склонена от него да се предаде на правосъдието, начертава й план за защита и я спасява заедно с вас. Докато аз бях отчаян и си губех времето в размишления, той се чувстваше във вашия салон като у дома си. Вие го чествахте като добър гений. Той предлагаше милиони (какво му костваха те?) за осъществяването на благородните мечти на Арлет и използвайки помощта на онези, които е спасил от пропастта, получи обещание от нея да му стане жена.
Глава дванадесета
АРСЕН ЛЮПЕН
Антон се приближи. Цялото му поведение бе разкрито така грубо и всички негови дела бяха изкарани от мрака така внезапно, щото той започна да губи своя подигравателен и безразличен вид. Трябва също да се вземе под внимание, че хлороформът бе го омаломощил, бе разклатил нервната му система, а най-вече — че се бореше с противник, чиято сила и доказателства не подозираше. Застанал пред Жан, трепереше от ярост, която не можеше да излее, и принуден от сила, по-голяма от неговата, да слуша докрай; ядовито мънкаше:
— Лъжеш! Ти си негодник. Ревността те настройва против мене.
— Може би — викна д’Енерис, обръщайки се внезапно към него и по такъв начин най-сетне прие прекия двубой, отбягван до този момент. — Може би, защото аз също обичам Арлет. Но аз не съм единственият ти неприятел. Истинските ти неприятели днес са твоите бивши съучастници. Това са твоят дядо и твоите лели, които остават непоколебимо верни на миналото, на което ти искаше да изневериш.
— Аз не ги познавам тези съучастници — възрази Антон Фажерол — или, което е по-вярно, познавах ги като противници и се борех, за да ги отстраня.
— Ти се бореше, защото те ти пречат, защото те е страх да не те компрометират и защото искаше да ги обезвредиш. Но подобни на тях злосторници, или по-скоро маниаци, нищо не е в състояние да обезоръжи. Прави се проект от Общината за разширението на някои улици, между които и улица „Вией дьо Маре“. Ако този проект се изпълни, новата улица ще мине през хотел „Валпери“. А нито Доминик, нито дъщерите му могат да се съгласят с това. Старото жилище е за тях неприкосновено. Всичко, освен разтурянето, което им изглежда равно на светотатство. Лоранс Мартин започва преговори с общинския съветник, който се ползва с лошо име. Хваната в клопка, тя побягва, а старият Доминик убива господин Лекурсьо с един револверен изстрел.
— Какво знаех аз за това? — възрази Антон. — Ти самият ми съобщи.
— Да предположим, че е така. Но убиецът бе твоят дядо и Лоранс Мартин — негова съучастница. Същия ден те нападат момичето, което ти обичаш и което те са осъдили. Защото, ако ти не бе се запознал с Арлет и не искаше да се ожениш за нея, нямаше да изоставиш своята семейна кауза. Толкова по-зле за Арлет: когато някой ви пречи, вие го премахвате. Подмамена в един усамотен гараж, тя щеше да изгори жива в огъня, подпален от тях, ако ти не бе пристигнал навреме.
— Значи, като приятел на Арлет! — каза Фажерол. — И като смъртен враг на тези мерзавци.
— Да, но мерзавците са членове на твоето семейство.
— Лъжа!
— Да, на твоето семейство. Въпреки че вечерта, при едно скарване с тях, ти порицаваш престъпността им и ревеш, че не искаш да убиваш, въпреки че им заповядваш да не се докосват нито до един косъм на Арлет, все пак си солидарен със своя дядо и твоите лели.
— Не можех да бъда солидарен с разбойници! — възрази Фажерол, който при всяко нападение все повече отстъпваше.
— Да, понеже си бил техен съучастник и си крадял заедно с тях!
— Не съм крал.
— Откраднал си диамантите и си ги запазил за себе си, укрил си ги. Те ти поискали своята част от плячката, но не са я получили. Това именно ви настройва един против друг. Между вас започва безпощадна борба. Преследване от полицията, изплашени, вярващи, че ти си способен да ги издадеш, те напускат хотела и се укриват в една своя полска къща. Но те не те оставят на мира. Искат диамантите. И искат да спасят родовото си жилище. Питат ти и ти телефонират. Две нощи подред се срещате в градините „Шан дьо Марс“. Не се спогаждате. Ти не се съгласяваш да делиш, а също и да се откажеш от женитбата си. Тогава те прилагат своя краен довод: опитват се да те убият. Започва безпощадна борба в мрака. По-млад и по- силен от тях, побеждаваш. И тъй като Виктори Мартин те притиска съвсем отблизо, отърваваш се от нея с един удар с нож.
Антон залитна и посиня. Напомнянето на страшната минута го разстрои. Челото му се изпоти.
— От този момент мислиш, че няма от какво да се страхуваш. Симпатичен на всички, доверено лице на господин и госпожа Дьо Меламар, приятел на Ван Хубен, съветник на Бешу, вече си господар на положението. Целта ти е да се отървеш от миналото, като оставиш да се отчужди и разруши хотел „Валпери“. Да скъсаш окончателно със семейство „Мартин“, което ще обезпечиш в даден момент. Да станеш наново честен. Да се ожениш за Арлет. Да купиш хотела на улица „Юрфе“. По такъв начин да слееш в себе си двата враждуващи рода и да се ползваш без угризение на съвестта и без тревога от този дом, от тези мебели, чиито „двойници“ не ще бъдат вече причина за кражби и престъпления. Ето това е била целта ти.
Антон Фажерол загледа около себе си, за да потърси подкрепа или поне съчувствие. Но графът и сестра му, а даже и Ван Хубен го наблюдаваха с неприязън. Арлет сякаш не бе тук, а Бешу имаше вид на полицай, който държи престъпника в ръцете си.
Изтръпна, но при все това се изправи, опита се да продължи защитата си.
— Имаш ли доказателства?
— Двадесет. От осем дни непрекъснато следя семейство Мартин, което успях Да открия. Имам писма от Лоранс до тебе и от тебе до Лоранс. Намерих записките на вехтошарката Виктори Мартин. В тях тя описва историята на Валпери и вашата история.
— Защо още не си предал всичко това на полицията?
— Защото първо исках да те изоблича за вероломството и безчестието ти, а сетне да ти дам възможност за спасение.
— Каква?
— Върни диамантите!
— Но те не са в мене — яростно извика Фажерол.
— В тебе са. Лоранс Мартин това твърди. Ти си ги скрил.
— Къде?
— В хотел „Валпери“.
Антон побесня:
— Значи ти знаеш къде е този несъществуващ хотел? Знаеш къде е този тайнствен и въображаем дом?
— Ние сме в него — заяви спокойно д’Енерис.
— Какво казваш?
— Казвам, че бе достатъчно да те приспя с малко хлороформ, за да те доведа тук заедно с господин и госпожа Дьо Меламар.
— Къде тук?
— В хотел „Валпери“.
— Но ние не сме в него. Ние сме на улица „Юрфе“.
