— Опитах да се срещна с него, преди да дойда при вас. Фактът, че седя тук, говори колко успешен е бил този опит.
— Доколкото знам, той рядко остава в това имение. Но лордът, разбира се, съществува, госпожице Карвил.
— Срещал ли сте се с него?
Мелроуз кимна.
— Да — той замълча, — веднъж.
— И нищо повече?
— И това беше предостатъчно.
— Кога?
— Има ли значение?
Ребека мълчаливо кимна. Мелроуз се взря в лицето й. То отново изглеждаше замръзнало и безчувствено, но в очите й се долавяха дълбоко скрити пламъчета. Адвокатът се облегна назад.
— Преди двайсет години, почти по същото време — рече той. — Спомням си съвсем ясно.
Ребека се наведе напред до ръба на стола.
— Продължавайте — настоя тя.
— Не би трябвало да го споделям с вас. Клиентите имат право на конфиденциалност.
Ребека се усмихна с лека насмешка. Мелроуз разбра, че тя схваща желанието му да говори. Прочисти гърлото си и започна.
— Току-що бях станал съдружник. Имението Рътвен представляваше една от моите отговорности. Лорд Рътвен ми се обади по телефона. Искал да говори с мен. Настояваше да отида на улица „Феърфакс“. Беше богат и ценен клиент и аз, разбира се, отидох.
— И?
Мелроуз отново замълча.
— Беше много странно преживяване — най-после рече той. — Аз не съм особено чувствителен човек, госпожице Карвил и обикновено не говоря със субективни понятия, но това имение ме изпълни с… Не знам как да се изразя по друг начин — с необикновено чувство на смущение. Странно ли ви звучи? Да, разбира се, уви нищо не мога да направя — беше си точно така. По време на моето посещение лорд Рътвен ми показа параклиса „Свети Джуд“. Там също усетих почти физически страх, който ме стискаше за гърлото и ме душеше. Както виждате, госпожице Карвил, за ваше добро е да не ходите на това място. Да, за ваше добро.
Ребека плахо му се усмихна.
— Но какво ви смути толкова много — параклисът ли или лорд Рътвен?
— И двете, струва ми се. Лорд Рътвен ми се видя… Трудно ми е да го определя. Той беше фин, да, наистина много фин и също така красив…
— Обаче?
— Обаче… — Мелроуз се намръщи. — Обаче… Лицето му, също като неговия дом, навяваше чувство за опасност — адвокатът замълча за миг. — И той, и домът му бяха обвити в някаква гробищна атмосфера. По взаимно съгласие не говорихме дълго, но по време на разговора ни, усещах страданието на един изключителен ум, станал жертва на болезнена деформация. Бих казал дори, че той търсеше помощ, ако не беше… Не, не. — Мелроуз неочаквано разтърси глава. — Какви глупости говоря? Юристите нямат право на въображение.
Ребека се усмихна едва-едва.
— Но нима вие си въобразявахте?
Мелроуз не свеждаше очи от лицето й. То изглеждаше пребледняло.
— Може би не — тихо прошепна той.
— За какво искаше да говори с вас лордът?
— За ключовете.
— За параклиса?
Мелроуз кимна.
— Защо?
— Каза ми да не ги давам на никого.
— Дори на тези, които имат право?
— Тях трябваше да разубедя.
— Но не и да им забраните?
— Да. Настояваше просто да ги разубедя.
— Защо?
— Не ми каза. Докато ми говореше, имах предчувствие за… за нещо ужасно.
— Какво?
— Не мога да го опиша, но беше почти осезаемо — Мелроуз се огледа, — истинско като фигурите на компютърния екран или книжата в тази папка. Лорд Рътвен също изглеждаше изплашен… Не! По-скоро бе потресен и в същото време това чувство се смесваше с някакво ужасно желание, което видях да гори в очите му. Взех присърце предупреждението му, защото изражението на неговото лице ме ужаси. Надявах се, разбира се, никой да не ми поиска ключовете — Мелроуз замлъкна. — Три дни по-късно ме посети някоя си госпожица Рътвен. По лицето на Ребека нямаше и следа от изненада.
— За ключовете ли? — попита тя. Мелроуз облегна гръб на стола.
— Също като вас и тя искаше да търси мемоарите на лорд Байрон в гробницата.
Лицето на Ребека оставаше безчувствено.
— И вие й ги дадохте? — попита тя.
— Нямах друг избор.
— Защото бе от рода Рътвен ли?
Мелроуз кимна.
— А сега се опитвате да ми попречите?
— Не, госпожице Карвил, не се опитвам. Аз наистина ще ви попреча. Няма да ви дам ключовете — Мелроуз се взря в присвитите очи на Ребека. После отмести поглед, изправи се, приближи се до прозореца и се взря в тъмнината отвън. — Тя изчезна — добави най-после той, без да се обръща. — Няколко дни след като й дадох ключовете. Полицията така и не я откри. Разбира се, не се намериха никакви улики, които да свържат нейното изчезване с лорд Рътвен, но аз помнех думите му, а също и изражението на лицето му. Не разказах нищо на полицията. Боях се, че ще изглеждам смешен, нали разбирате, но с вас, госпожице Карвил, съм готов да рискувам — Той се обърна към нея. — Вървете си. Става късно. Боя се, че срещата ни приключи.
Ребека не помръдна. Само бавно приглади падналия на страната й кичур.
— Ключовете са мои — рече тя без да отмести очи. Мелроуз отегчен и разгневен вдигна ръце.
— Не чухте ли какво ви казах? Толкова ли не разбирате? — той се тръшна в стола си. — Госпожице Карвил, моля ви, не се инатете. Вървете си, преди да съм позвънил да ви изведат оттук.
Ребека леко поклати глава. Мелроуз въздъхна и протегна ръка над бюрото към копчето на интеркома. В този момент Ребека извади от чантата си втора купчина листове и ги сложи върху писалището. Мелроуз ги погледна и замръзна. Вдигна първия лист и очите му зашариха по редовете. Погледът му бе стъклен, сякаш не можеше или не искаше да възприеме това, което четеше. Промърмори нещо, после избута листовете встрани. Въздъхна и дълго мълча. Най-сетне тръсна глава и повторно въздъхна.
— Значи тя е ваша майка, така ли?
Ребека кимна.
— Запазила е бащиното си име. А аз нося името на моя баща.
Мелроуз пое дълбоко дъх.
— Защо не ми казахте?
— Исках да разбера какво мислите.
— Е, вече знаете. Стойте по-далеч от улица „Феърфакс“.
Ребека го погледна и се усмихна.
— Не говорите сериозно — рече тя, смеейки се. — В никакъв случай.
