— А ще промените ли поведението си, ако отново ви кажа, че говоря сериозно?
— Не, съвсем не. Мелроуз я изгледа и кимна.
— Много добре. Щом настоявате, ще поръчам да ви донесат ключовете — той натисна едно копче, но не последва отговор. — Сигурно е по-късно, отколкото предполагам — промърмори и се изправи. — Извинете, госпожице Карвил.
Ребека го проследи как излезе от стаята, затваряйки плъзгащата се врата. Тя започна да събира книжата си. Удостоверенията мушна обратно в чантата, а връзката с писмата остави в скута си. Пръстите й заиграха по тях. Когато чу, че вратата зад гърба й отново се отваря, премести тънките си пръсти върху ръба на писалището.
— Ето — Мелроуз и показа три ключа на голяма месингова халка.
— Много благодаря — рече Ребека. Чакаше да й ги даде, но адвокатът, застанал до нея, продължаваше да ги стиска в ръката си.
— Моля ви — обади се Ребека. — Дайте ми ги, господин Мелроуз.
Отначало той не й отвърна. Взираше се в лицето й — издължено и решително, после посегна към писмата в скута й.
— Тези мистериозни писма — вдигна ги Мелроуз, — първоначално е притежавала вашата майка, нали така?
— Да, така мисля.
— Какво искате да кажете?
Ребека повдигна рамене.
— Предложи ми ги един антиквар-букинист. Продали му ги. Очевидно на времето се е знаело, че са били на майка ми.
— И затова той се обърна към вас?
Ребека кимна.
— Постъпил е много честно.
— Може би. Аз му платих.
— Но как се е добрал до тях? И преди всичко как така майка ви ги е загубила?
Ребека отново раздвижи рамене.
— Мисля, че антикварят ги е получил от частен колекционер. Не знаеше нищо повече. А и аз не настоях.
— Не ви ли интересуваше?
— Сигурно са били откраднати, така предполагам.
— От човека, който е… убил майка ви?
Ребека вдигна поглед към адвоката. Очите й блестяха.
— Вероятно — отвърна тя.
— Да — въздъхна Мелроуз. — Вероятно. — Той отново заразглежда писмата. — Истински ли са? — попита, без да отмества поглед от тях.
— Да, струва ми се.
— Но не сте сигурна?
Ребека повдигна рамене.
— Не съм специалистът, който ще каже.
— О, извинете, помислих че…
— Аз съм ориенталистка, господин Мелроуз. Майка ми се занимаваше с Байрон. Четях го от уважение към паметта й, но не твърдя, че съм експерт.
— Разбирам. Грешката е моя — Мелроуз отново се загледа в писмата. — Предполагам, че от уважение към нейната памет искате да откриете мемоарите?
Ребека иронично се усмихна.
— Така нещата биха дошли по местата си, не мислите ли? Разбирате ли, господин Мелроуз, аз не познавам майка си. Но чувствам, че това, което правя… Тя би го одобрила, да.
— Дори ако издирването е причинило смъртта й?
Ребека свъси вежди.
— Наистина ли мислите така, господин Мелроуз?
Той кимна.
— Да, мисля.
Ребека извърна очи, загледана в тъмнината отвъд стъклата на прозорците.
— Тогава поне ще разбера какво й се е случило — рече тя почти на себе си.
Мелроуз замълча. Вместо отговор той пусна писмата обратно в скута на девойката. Ключовете обаче продължаваше да държи в ръката си.
Ребека протегна длан. Мелроуз я погледна замислено.
— Излиза, че и вие сте потомка на Рътвен — тихо рече той. — Така излиза.
— Кръвта вода не става, нищо не мога да направя — отвърна тя.
— Така е — Мелроуз се засмя. — Разбира се, че не можете — после помълча известно време. — Да не би над рода Рътвен да тегне някакво проклятие? — попита той.
— Да — Ребека го погледна с присвити очи. — Предполага се, че съществува.
— И как действа то?
— Не знам. Както всички останали, предполагам.
— Какво? Рътвен след Рътвен, поколение след поколение — някаква неведома сила покосява всички? Не е ли такава мълвата?
Ребека сякаш не чу въпроса му.
— Множество аристократични фамилии биха могли да предявят претенции, че над тях тегне някакво проклятие. Това не е нищо — усмихна се тя, — просто признак на благородство.
— Точно така.
Ребека се намръщи.
— Какво искате да кажете?
Мелроуз отново, се разсмя.
— Подобно нещо се предава с кръвта, разбира се. Предава се с кръвта! — повтори той, задави се, изкашля се и продължи да се смее.
— Прав сте — потвърди Ребека, ставайки — за адвокат имате доста развинтена фантазия — тя протегна ръка. — Господин Мелроуз, дайте ми ключовете.
Смехът на Мелроуз секна. Стискаше ги в ръката си.
— Сигурна ли сте? — попита той.
— Напълно.
Адвокатът се вгледа в очите й, раменете му хлътнаха и той се облегна на писалището. Протегна напред ръка. Ребека взе ключовете и ги мушна в джоба си.
— Кога смятате да отидете? — попита Мелроуз.
— Не знам. Сигурно скоро.
Мелроуз кимна бавно, по-скоро на себе си и се върна при своя стол. Изгледа как Ребека се отправя към вратата.
— Госпожице Карвил!
Тя се обърна.
— Не отивайте.
Девойката се вгледа в адвоката.
— Трябва — отвърна тя след кратко мълчание.
— Заради майка ви ли? Точно в името на майка ви аз ви моля да не отивате там!
Ребека мълчеше, отклони погледа си. После отвори вратата.
— Благодаря ви, че ми отделихте време, господин Мелроуз — каза тя, обръщайки му гръб. — Лека вечер.
Мелроуз я гледаше унило, признал поражението си.
— Лека вечер — отвърна той. — Лека вечер.
