После вратата се затвори и Ребека остана сама в коридора. Забърза към чакащия асансьор. Зад нея вратата на адвокатската кантора остана затворена.
Във фоайето един скучаещ служител от охраната я изгледа, докато излизаше. Ребека прекрачи през вратата и забърза по улицата. Навън изглеждаше приятно. Тя спря за миг и пое дълбоко дъх. Вятърът беше силен, въздухът — студен, но след затворения офис нощта й харесваше и я караше да се чувства като леко, понесено от бурята есенно листо. Далеч напред се чуваше шумът на уличното движение — „Бонд Стрийт“ — гъмжило от хора и светлини в тъмнината. Ребека я пресече и отново потъна в тишината на страничните безлюдни улички. Мейфеър изглеждаше пуст. Високите недостъпни фасади тънеха в мрак. Само веднъж премина автомобил, иначе наоколо нямаше никого. Тишината изпълваше Ребека със странна, трескава радост. Стискаше ключовете като талисман, който ускоряваше потока на кръвта през сърцето й.
На улица „Болтън“ тя спря. Забеляза, че трепери. Явно странните думи на адвоката я бяха засегнали по-силно, отколкото предполагаше. Спомни си как отчаяно я молеше да не отива на улица „Феърфакс“. Ребека погледна назад. Улицата, на която се намираше, някога е била сборище на контета. Проигравали са се цели състояния, опропастявали са се съдби… И всичко е било приемано с пренебрежителна усмивка. Лорд Байрон също бе идвал тук. Байрон. Изведнъж трескавата й кръв сякаш запя от екстаз и страх, връхлетели я внезапно. Наглед нямаше причина, поне не такава, която да може да формулира с думи. Стоеше в сумрачната тишина и си даваше сметка, че ужасът направо я сковава. Защо? „Байрон, Байрон“. Сричките пулсираха като кръв в ушите й. Ребека потрепери и с абсолютна яснота разбра, че тази нощ няма да влезе в параклиса, както възнамеряваше. Не можеше да направи и крачка напред — чувстваше се едновременно скована и възбудена от ужас. Усещаше го като гъста червена мъгла, която я обвива, изсмуква волята й, поглъща я. Опита да се освободи. Обърна се назад. По „Пикадили“ потокът от коли не спираше. Закрачи натам, към шума, после затича.
— Ребека!
Замръзна на място.
— Ребека!
Обърна се. По пустата улица вятърът търкаляше листове хартия.
— Кой ме вика? — изкрещя Ребека.
Нищо. Наклони леко глава. Вече не чуваше уличното движение. В ушите и свистеше само вятърът. В края на улицата трещеше някаква табела. Ребека приближи.
— Кой е там? — извика отново тя.
В отговор вятърът сякаш изстена, а после й се стори, че чу внезапен, едва доловим смях. Кискане, което се усилваше и затихваше заедно с талазите на вятъра. Ребека се втурна към смеха по друга улица, толкова тъмна, че едва различаваше нещата пред себе си. Отекна шум от ритната консервена кутия и стъпки по каменната настилка. Ребека се огледа точно на време, за да види, или поне така й се стори, мернал се за миг черен силует. Когато пристъпи към него, той изчезна, стопи се напълно и тя се зачуди дали въобще го е видяла. Във фигурата имаше нещо странно, сбъркано, но в същото време — познато. Къде беше срещала този човек? Поклати глава. „Не, изключено е да е имало нещо“, помисли си тя. Нямаше какво да се чуди — просто от този силен вятър сенките й играеха разни номера.
Усети нечий дъх във врата си. Когато изви глава, долови парлива миризма, която защипа ноздрите й като киселина. Обърна се и протегна ръце, за да отблъсни нападателя, но нямаше от какво да се брани.
— Кой сте вие? — извика тя в тъмнината, ядосана и изплашена. — Кой е там?
Отново дочу кикот, смесен с воя на вятъра, после шум от стъпки, изчезващи по една тясна алея. Ребека се затича след тях — потрепването на токчетата й ехтеше, кръвта й биеше в ушите като барабан. „Байрон, Байрон“. Защо този звук, този ритъм пулсираше толкова дълбоко във вените й? „Не“, рече си тя, „не му обръщай внимание, ослушай се за стъпките“. Те все още се чуваха отпред по тясната уличка, но внезапно изчезнаха, стопиха се във въздуха. Ребека спря, за да се овладее и да си поеме дъх. Огледа се. В следващия миг облаците над главата й изтъняха и се разкъсаха от силен порив на вятъра. Мъртвешки бледа лунна светлина огря улицата. Ребека вдигна очи.
Пред нея се извисяваше старинната фасада на голям благороднически дом. Помпозността му изглеждаше съвсем неподходяща за тясната, сляпа уличка, в която се бе озовала. На лунната светлина камъните на къщата имаха какавидено бял цвят. Прозорците наподобяваха тъмни локви, същински очни дупки в череп. Създаваше се впечатление за нещо подминато от времето — тръпка от миналото, събудена от магията на луната. Вятърът отново застена. Ребека видя как светлината започна да гасне и изчезна. Само къщата продължаваше да стои на мястото си — сега тя изглеждаше по-истинска от преди миг, когато бе в плен на лунната илюзия, но от това Ребека не се изненада. Тя знаеше много добре, че е истинска. Беше идвала до вратите й и преди.
Този път не си направи труда да изкачва стъпалата и да чука на вратите. Тръгна покрай фасадата, край желязната ограда, която се издигаше от паважа и пазеше къщата от минувачите. Отново усети едва доловимия дъх на киселина във въздуха, тръпчив както преди. Затича се. Чу зад гърба си стъпки. Погледна назад. Не видя никого. Отново почувства как я обзема страхът — как я обвива като отровен облак, души я за гърлото, напира в кръвта й. Препъна се и залитна напред. Подпря се на оградата. Пръстите й уловиха цял възел от железни вериги. Вдигна ги. На тях имаше един единствен катинар. Той преграждаше пътя към параклиса „Свети Джуд“.
Ребека извади ключовете. Един от тях ставаше за катинара. Ключът проскърца ръждиво, но не се превъртя. Стъпките спряха зад гърба й. Не се обърна. Вместо това усети във вените си прилив на силен, почти сладък ужас. Облегна се на портата — завладяна от страх и странна наслада. Ръцете й трепереха — опита втори ключ. Отново се чу ръждиво скърцане. Този път механизмът се задвижи. Ребека го насили и катинарът се отвори. Веригата се свлече на земята. Ребека натисна вратата. Мъчително и с проскърцване тя се открехна.
Обърна се едва сега. Миризмата на киселина вече я нямаше. Беше съвсем сама. Усмихна се. Усещаше как ужасът се свива в стомаха й, как краката й отмаляват. Приглади назад косата си, но вятърът я разроши, оправи с ръка палтото си. Под напора на вятъра портата се беше захлопнала. Ребека я отвори и пое към параклиса.
До него се стигаше по няколко стъпала — напукани и обрасли с мъх. Самата врата, също като желязната ограда, беше заключена. Ребека отново извади ключовете. Страхът й, подобно на затихващ бриз се изви и изчезна. Спомни си за Мелроуз, неговите опасения и предупреждения да избягва „Свети Джуд“. Само тръсна глава.
— Не — прошепна си тя, — тук няма никой освен мен.
Вътре се намираха спомените на Байрон, които майка й бе издирвала толкова време. Скоро щяха да станат нейни, да ги държи в ръцете си. Кой дявол я беше накарал да мисли, че има смисъл да се чака? Отново решително тръсна глава и завъртя ключа.
В параклиса бе тъмно като в рог. Ребека се прокле, че не взе фенерче. Опипвайки пътя си край стената, стигна до някакви лавици. Прокара пръсти по тях. Напипа кибрит, а на по-долния рафт — кутия със свещи. Взе една и я запали. После се обърна да види какво има в параклиса.
Той беше почти празен. Разбра защо Мелроуз не го харесва. В единия край на помещението стоеше самотен кръст — резбован и оцветен във византийски стил. На него бе изобразено как ангел Господен белязва челото на Каин по Божията присъда. Под тях, много по-ярък, се виждаше Луцифер. Ребека се вгледа в кръста. Смая я изображението на Каин. Лицето му бе красиво, но изкривено от ужасна болка, която идваше не от дамгосаното челио, а от много по-дълбоко — от някаква непоносима загуба. От устните му се стичаше тънка червена струйка.
Ребека се обърна. Докато прекосяваше голия под, стъпките й прокънтяха. В далечния край на параклиса се виждаше саркофаг, вкопан в пода. Над него се издигаше древна каменна колона. Коленичи, за да провери дали има надписи по саркофага — не разчете нищо. Видя само ивица патиниран бронз. Вдигна очи към надгробната плоча. Свещта изпука в ръката й, а сенките затанцуваха върху едва забележимите знаци и орнаменти. Приближи свещта. В горния край на плочата бе изсечен тюрбан, а под него нещо като думи, които едва се различаваха. Ребека внимателно се вгледа. С изненада установи, че надписът е на арабски. Успя да го преведе — стих от Корана — изразяваше скръб по мъртвеца. Изправи се и недоумяващо поклати глава. Мюсюлмански гроб в християнска църква? Нищо чудно, че тук никога не са извършвани богослужения. Отново приклекна до саркофага. Натисна капака. Нищо. Повя вятър и свещта й угасна.
