Когато я палеше отново, на светлината на кибрита видя постлано зад саркофага килимче. Беше красиво, турско и както предположи, подобно на надгробната плоча, много старо. Дръпна го, отначало леко, после яростно, с някаква радостна възбуда. Под него се намираше дървен капак с панти и катинар. Отметна килимчето и мушна третия, последен ключ. Той се завъртя. Ребека свали катинара и пое дълбоко въздух. Започна да дърпа капака. Той бавно се повдигна. Със сила, каквато не бе допускала че притежава, тя го вдигна и го пусна на плочите зад отвора. Загледа се вътре. Имаше две стъпала, а под тях зееща празнота. Пресегна се и взе още свещи, сложи ги в джоба си и внимателно стъпи на първото стъпало. Изведнъж дъхът и секна. Страхът се бе върнал — почувства как отмалява до последната си клетка и помисли, че ще припадне. В същото време страхът и се струваше по-чувствен и приятен от всяко друго удоволствие. Ужасът я завладя и мобилизира. Подчинявайки се на повелята му, тя пое надолу по стъпалата, докато скоро отворът към параклиса се превърна в далечна светлинка, а сетне съвсем изчезна.
Ребека стигна последното стъпало. Спря и вдигна свещта. При това нейно движение пламъкът сякаш се усили и уголеми — накъдето и да погледнеше, пред очите й изникваха ярки оранжеви, жълти и златни отблясъци. Подземието беше удивително. То не представляваше някакво влажно място за мъртъвци, а стая за удоволствия от източен харем, пълна с красиви предмети — гоблени, килими, сребро, злато. От ъгъла долиташе приятно ромолене. Ребека се обърна и видя малък фонтан с две изящно резбовани ложета отстрани.
— Какво е това място? — прошепна тя на себе си. — Защо е тук?
Къде ли са мемоарите? Отново вдигна свещта и огледа стаята. Не видя никакви книжа. Стоеше като закована и се чудеше откъде да започне да търси. В този миг дочу дращене.
Ребека се вцепени. Опита се да не диша. Кръвта зашумя оглушително в ушите й, но тя затаи дъх да чуе отново шума. Несъмнено имаше нещо. Сърцето й биеше толкова силно, та й се струваше, че ударите му ехтят из цялата стая. Друго нищо не се долавяше. Най-после си пое дъх и точно в този момент отново чу шума. Замръзна. Запали втора свещ и вдигна двете над главата си. В по-отдалечения край на стаята — на малко, издигнато като олтар място, бе поставена красива надгробна плоча от фин камък. Зад нея се виждаше сводеста врата в типичен арабски стил. Ребека бавно пристъпи към надгробната плоча, държейки свещите пред лицето си. Наостри уши, защото отново дочу дращенето. Слабо, едва доловимо стържене… Спря се. Нямаше никакво съмнение. Дращенето идваше изпод надгробната плоча.
Объркана и невярваща на ушите си, Ребека протегна ръка и докосна плочата. Стърженето изведнъж се усили. Тя се вторачи в капака. Под слоя прах едва успя да различи някакви думи. Издуха го и разчете скритите под него редове.
Байрон. Ребека позна стиховете веднага. Да, Байрон. Отново прочете меко звучащите думи… В това време дращенето ставаше все по-силно, свещите започнаха да примигват, въпреки неподвижния спарен въздух в криптата. Изведнъж, подобно на гадене, в гърлото й се надигна ужас. Тя залитна към гроба и се опря за миг. После започна да избутва плочата — като инвалид, дърпаш бинтовете на ампутирания крайник, решен да се изправи лице в лице с най-лошото. Плочата се отмести и леко се плъзна. Ребека се зае да я избутва с още по-голямо усърдие, докато не стигна до средата. Надвеси се и се вторачи в гроба.
Нещо гледаше нагоре към нея. Ребека понечи да извика, но от гърлото й не излезе никакъв звук. Съществото лежеше неподвижно, само очите му бяха живи и жълто блестяха в очните ями. Всичко друго беше съсухрено, изпито, неизмеримо старо. Съществото размърда носа си — парче кожа върху зейналата кост. Отвори алчна уста. Душейки, започна да се движи. Ръцете му, прави мотовили с мъртво месо върху костта, се опитаха да достигнат ръба на гробницата. Ноктите — остри като на хищна птица, задраскаха по камъка. Шумно потрепервайки, съществото седна. Докато се наместваше, някакъв светъл прах се вдигаше от бръчките по кожата му. Ребека го усещаше в устата и очите си — облак от мъртва кожа, която я давеше, заслепяваше, замайваше съзнанието й. Обърна се, скрила с ръце очите си. Нещо я докосна. Тя примигна. Съществото. То отново протягаше към нея ръце, лицето му потрепваше от напрежение, устата му представляваше две стиснати челюсти. Ребека извика. Дълбоко в гърлото си усети частици мъртва кожа. Задави се. Криптата се залюля и тя падна на колене.
Погледна нагоре. Като граблива птица съществото седеше на ръба на гроба. Носът му продължаваше да я души, устата му бе широко усмихната. Въпреки това се държеше с все сила за каменния ръб и трепереше — не се решаваше да скочи на земята. Ребека забеляза съсухрените му гърди, напомнящи огромни мазоли. Те се друсаха върху хлътналия гръден кош. Значи на времето е било жена. А сега? Какво беше сега?
Даде си сметка, че страхът бавно я напуска. Отново погледна към съществото, но почти не го виждаше — клепките й бяха натежали от спокойствие. Помисли си дали не спи. Опита се да се изправи и да седне, но главата й тежеше, сякаш бе упоена. Не можеше да се движи. Само завъртя леко глава, докато най-после се отпусна неподвижна. Лежеше в нечии обятия. В гърлото си усещаше лека болка. Почувства върху кожата си топла струйка кръв. Някой я погали по шията отстрани. Удоволствието беше неизразимо. „Чии ли са тези пръсти“, попита се тя в странен унес. Не принадлежаха на съществото — виждаше го, кацнало на ръба, една тъмна и неясна фигура. После Ребека чу глас, най-красивия глас, достигал някога до слуха й.
— Тази — прошепна гласът. — Ти ми обеща, тази! Погледни, виждаш ли лицето й?
Ребека се опитваше да не заспи, да продължи да слуша, но думите започнаха да заглъхват в тъмнината. Мракът беше гладък като коприна и много приятен при допир.
Все пак не изпадна в пълно безсъзнание. През цялото време усещаше тялото си, живота в него, душата, кръвта в своите вени. Лежа така неясно колко време. Даде си сметка, че се изправя на крака, но единственото което си спомни, когато студеният вятър на нощен Лондон я блъсна в лицето, бе, че я изведоха нагоре по стълбите и през параклиса. После закрачи по безброй тъмни улици. Някой вървеше до нея. Тя се разтрепери. Чувстваше вътрешен хлад, макар кожата й да бе гореща. Раната на шията пареше като разтопено злато. Спря и замръзна неподвижна. Видя как фигурата продължи напред — само един силует в дълго тъмно палто. Ребека се огледа. Отдясно течеше Темза. Водите й изглеждаха мръсни от тъмнината и студа. Бурята бе затихнала до неестествено спокойствие. Нищо живо не смущаваше този покой.
Ребека стисна ръце и потръпна, фигурата пред нея бързо премина по крайречната алея. Човекът куцаше и носеше бастун. Ребека опипа раната си. Болката започваше да намалява. Вдигна поглед към силуета, но той бе изчезнал. Видя го отново как пресича моста Уотърлу. Стигна отсрещния бряг и се изгуби.
Ребека бродеше безцелно по безлюдните улици на Лондон. Напълно изгуби чувство за място и време. По някое време един човек се опита да я спре, посочвайки раната на шията й — предложи й помощ, но тя го блъсна, без дори да го погледне в лицето. Утрото настъпи бавно, а тя продължаваше да се скита из града. Усети шума от уличното движение и тихото чуруликане на птиците. На небето от изток се появиха розови отблясъци. Отново се озова край Темза. За първи път през цялата нощ погледна часовника си. Шест часа. Изненадана си даде сметка, че замайването й още не е минало. Облегна се на една улична лампа и погали болезнената рана, опасваща шията й.
Пред нея, до стената на кея, се бе събрала тълпа от хора. Тръгна към тях. Всички се бяха вторачили във водата долу. Ребека забеляза и полицаи. Те държаха специални куки. Започнаха да ги теглят и измъкнаха на кея раздърпан, мокър денк. Ребека видя как го претърколиха над парапета и как той падна с глух шум върху паважа. Един полицай се надвеси и започна да разсъблича дрипите. След миг смръщи лице и затвори очи.
— Какво има? — попита Ребека стоящия пред нея. Той не отвърна нищо, само се отмести настрани. Ребека погледна към купчината. Очите й срещнаха мъртви очи. Лицето се усмихваше, но бе смъртно бледо. На шията на мъртвеца зееше ужасна рана.
— Не — тихо прошепна на себе си Ребека, — не. Видяното стигна до съзнанието й бавно, подобно звук
