от пуснат в кладенец камък. Мисълта, кой и какво бе сторил на трупа и на нея самата, излизаше далеч отвъд възможностите й да го осъзнае. Чувстваше се уморена и болна. Обърна се и бързо напусна кея. Инстинктивно се загърна с палтото си, за да не може никой да види раната върху собствената й шия. Заизкачва се по стълбите на моста към Чаринг Крос.
— Ребека!
Същият глас, който чу пред параклиса „Свети Джуд“. Ужасена, тя се обърна. Пред нея стоеше мъж със злобна усмивка върху лицето си.
— Ребека! — усмивката му стана по-широка. — Изненада! Изненада! Не ме ли помниш?
Ребека отвърна лице. Мирисът на киселина в дъха му беше отвратителен. Когато го погледна отново, той тихо изцъка с език. Беше млад и добре облечен, почти наконтен, но дългата му коса изглеждаше, мазна и невчесана. Шията му бе странна — сякаш извъртяна наопаки. Да, тя си го спомни. Силуетът от Мейфеър. Сега, когато го видя на светло, разбра защо първия път й се стори познат.
— Антикварят… — прошепна тя. — Вие ми донесохте писмата. Онези, на Томас Мур.
— Добре — изхриптя той. — Всичко се повтаря отново, ясно. Няма нищо по-ужасно за един мъж от това да бъде забравен от хубаво момиче — антикварят отново злорадо се ухили и Ребека почувства нужда да отвърне лице. Това изглежда не го засегна. Хвана ръката на момичето и когато тя се опита да се освободи, той я стисна толкова силно, че ноктите му се впиха в плътта й.
— Хайде — прошепна антикварят, — движи тези красиви крака!
— Защо?
— Аз съм послушен червей, подчинявам се и пълзя.
— На какво се подчиняваш?
— Как на какво? На безмълвните желания на моя господар и повелител.
— Повелител?
— Повелител — изплю думата мъжът. — Да, всички обичаме да имаме свой повелител, нали? — Ребека го погледна. Мъжът си мърмореше, а лицето му изглеждаше изкривено от отвращение…
Очите му се срещнаха с нейните и той оголи зъби в усмивка.
— Сега говоря като медик — рече изведнъж той. — Имаш много интересна рана на шията си — спря, вдигна косата и наклони главата й назад. Подуши раната, после я облиза с език. — М-м-м — пое дълбоко дъх, — солен и кървав вкус — великолепна смес. — Мъжът се засмя сухо и отново я дръпна за ръката. — Трябва да побързаме, затова тръгвай! Хората може да забележат.
— Да забележат какво?
Мъжът отново замърмори нещо под носа си — лигите му потекоха.
— Попитах какво ще забележат?
— За Бога, глупава кучко, не виждаш ли? — неочаквано викна мъжът и посочи назад към тълпата над трупа. — Твоята рана — той обърса слюнките от устата си, — е същата. Онова мръсно копеле уби другия, но не и теб, теб те остави жива — главата му започна да се тресе и да се люлее върху слабата шия. — Копеле — промърмори отново той, — копеле… — гласът му замря.
Ребека се спря.
— Знаете ли кой е извършил това ужасно нещо? — попита тя, сочейки към моста.
— О, да! — мъжът започна да повтаря. — О, да! О, да! О, да!
— Кой?
Антикварят премигна.
— Ти би трябвало да знаеш.
Без да се замисли, Ребека сложи ръка на шията си.
— Лорд Рътвен ли? За него ли говорите? За лорд Рътвен?
Мъжът се изкиска, после замлъкна с изкривено от злоба лице. Ребека ненадейно се дръпна и успя да се освободи.
— Оставете ме на мира — викна тя и отстъпи заднишком. Мъжът поклати странния си врат.
— Сигурен съм, че той ще иска да те види отново.
— Кой?
— Ти знаеш кой.
— Не знам. Нищо не знам. Това е невъзможно.
Мъжът се пресегна да я хване втори път за ръката и се вгледа в лицето й.
— Да пукна — прошепна той, — да пукна, ако не си страхотна. Най-страхотната, която съм му пращал. Той ще е доволен — отново изпълнена с омраза усмивка се появи на лицето му.
Започна да я дърпа по моста.
— Хайде, стига си се съпротивлява. Ще ожулиш красивата си кожа.
Онемяла, Ребека го последва.
— Лорд Рътвен — прошепна тя, — кой е той?
Мъжът се изкиска.
— Ти ме изненадваш, а си толкова учена.
— Какво искаш да кажеш?
— Че трябва да знаеш кой е бил лорд Рътвен.
— Знам за един лорд Рътвен…
— И? — мъжът се захили окуражително.
— Главен герой на…
— Да?
— На един разказ — „Вампирът“. Но това е художествена измислица…
— Наистина ли? Измислица? Така ли? — мъжът изкриви устни в зловеща ирония. — И кой го е написал?
— Човек на име Полидори.
— О! — антикварят отново се засмя и направи любезен поклон. — Такава слава, такава посмъртна слава! — той притисна лицето си към Ребека, киселият му дъх се усещаше по-силно от всякога. — И кой е бил този Полидори?
— Личният лекар на…
— Да? Да?
— На Байрон. На лорд Байрон.
Мъжът бавно кимна.
— Значи е знаел какво пише, не смяташ ли? — След тези думи хвана с две ръце лицето на Ребека. — Поне така мислеше майка ти.
Ребека го гледаше недоумяващо.
— Майка ми? — прошепна тя.
Мъжът я дръпна за ръката и тя за малко не падна.
— Да, твоята майка, разбира се, твоята майка. Хайде — измърмори той, — тръгвай, кучко.
Ребека отново се дръпна и успя да се отскубне. Затича се.
— Къде отиваш? — извика онзи след нея. Ребека не отговори, но чуваше как неговият смях я преследва. Излезе на пътя и се обърна назад. Улично движение и безлична тълпа. Нищо повече. Спря едно такси.
— За къде сте? — попита я шофьорът.
Ребека преглътна. Почувства мозъка си напълно празен. После се сети.
— Мейфеър — тихо каза тя, докато се настаняваше на задната седалка. — Улица „Феърфакс“, тринайсет — докато таксито потегляше, тя се сви и потрепери.
II
В Леванта, Източното Средиземноморие, все още се шири суеверието, че съществуват вампири. Гръцката дума е „върколак“. Помня как цяло семейство бе влудено от вика на едно дете, което според тях било посетено от вампир. Гърците никога не споменават тази дума без ужас.
