външен вид.
— Вие на какво се надявахте снощи?
— Да съм се надявал?
— Да — Ребека замълча. — До гробницата. Чакахте ме. На какво се надявахте?
По лицето на Байрон се изписа силна болка. Той замръзна, сякаш очакваше тъмнината да му прошепне нужния отговор. Погледът му продължаваше да стои вперен нейде зад нея, в мрака, от който се бе появило кучето. Там обаче не се забелязваше никакво движение, само пълна тишина. Лорд Байрон изведнъж се намръщи и поклати глава.
— На каквото и да съм се надявал — рече той, — явно моментът още не е съзрял.
Разсмя се и екотът на гласа му вледени кръвта й повече от всичко друго през тази нощ.
— Аз съществувам от преди два века — рече лордът, отмествайки поглед към Ребека. Въпреки това тя имаше чувството, че говори не на нея, а на тъмнината зад гърба й. — Никога друг път не съм се чувствал по-далеч от живота, принадлежал ми някога. Всяка година, всеки ден изковаваха брънка от веригата, която влача днес — тежестта на моето собствено безсмъртие. Днес този товар ми се струва непоносим.
Той замълча и посегна към чашата. Отпи внимателно глътка и затвори очи, сякаш тъгувайки за забравения вкус на виното. После, без да повдигне клепачи, пресуши чашата и бавно, с абсолютно спокойствие, я пусна да се разбие на пода.
Кучето се раздвижи и заръмжа. От далечния ъгъл на стаята излетяха няколко птици и изпърхаха във въздуха. Ребека не ги бе забелязала. Почуди се какви ли още същества дебнат скрити в тъмнината зад стола й. Птиците кацнаха. Тишината се върна и лорд Байрон отново отвори очи.
— Странно — заговори той, — колко лесно забравяме своите спомени, колко бързо изчезва техният блясък. И все пак, като те гледам тук, си спомням, че на времето животът наистина кипеше.
— И това представлява голямо мъчение, така ли?
— Мъчение и наслада. Особено когато се смесят.
— Сега се събуди отново, нали? Пламъкът на вашите спомени?
Лорд Байрон леко наклони глава. Устните му се раздвижиха.
— Как ще понесете тяхното повторно угасване? — попита Ребека — Не е ли по-добре да опазите пламъка им?
Лордът се усмихна.
Ребека не сваляше очи от него.
— Разкажете ми — рече тя.
— Да ви разкажа?
— Нямате друг избор.
Неочаквано вампирът се разсмя.
— Имам. Бих могъл да ви убия. Това ще ми позволи да забравя за известно време.
Настъпи тишина. Ребека чувстваше, че Байрон е впил поглед в шията й. Продължи да чака, усещайки страха си странно отдалечен.
— Разкажете ми — повтори тихо тя. — Как се случи? Искам да знам — замълча, прикована на място. Мислеше за майка си. — Заслужавам да знам.
Лорд Байрон вдигна очи и отново бавно се усмихна.
— Да, заслужавате — рече той. — Сигурно заслужавате — настъпи пауза, лордът гледаше в тъмното зад Ребека.
Тя си помисли, че чува лек шум. Събеседникът й се усмихна, сякаш също го бе доловил.
— Да — съгласи се най-сетне той, без да сваля поглед от обкръжаващия ги мрак, — така трябва да стане. Вие сте права. Слушайте тогава и се опитайте да разберете.
Байрон кръстоса ръце на гърдите си.
— Това се случи в Гърция — започна бавно, — по време на първото ми пътешествие там. Изтокът винаги е бил най-благодатната почва за моето въображение. Въпреки това фантазията ми никога не успя да се доближи и на йота до истината — усмивката му изчезна, давайки отново път на умората. — Защото вярвах, че ако ме очаква нещо, което ми е предопределено, то вече дреме в моята собствена кръв. Майка ми ме беше предупредила, че над рода Байрон тегне проклятие. Тя едновременно ги ненавиждаше и обичаше заради всичко, което й бе сторил баща ми. Той я очаровал, оженил се за нея, а след това прахосал богатството й — един своеобразен вампиризъм, който си мисля, че в последна сметка съм наследил от него, макар никога да не съм го виждал. Останала без грош, майка ми често ме предупреждаваше за наследствеността, която тече във вените ми. Всеки лорд Байрон, казваше тя, е по-лош от предишния. Разказа ми за човека, чиято титла щях да наследя и как той убил своя съсед. Живеел в един разрушен манастир. Измъчвал хлебарки. Аз се смях на тези неща, въпреки че майка ми изглеждаше бясна. Зарекох се, че когато стана лорд Байрон, ще използвам наследството си за по-приятни неща.
— И наистина го сторихте — Ребека не питаше, а просто отбелязваше факта.
— Да — кимна лордът. — Боя се, че живях доста безпътно. Обичах манастира и тръпките, които ме полазваха от романтичната му меланхолия, защото общо взето тогава бях толкова далеч от скръбта и мизантропията, че страхът ми изглеждаше просто извинение за моите гуляи. Бяхме изкопали черепа на някакъв нещастен монах и го използвахме като бокал — аз се контех в монашески одежди, докато заедно с отбрани селски девойки се отдавахме на разврат и си въобразявахме, че възсъздаваме старите времена. Но дори насладата от светотатството избледнява — наситих се на разгулен живот и отегчението, това най- ужасно проклятие, започна да трови душата ми. Почувствах, че искам да пътувам. Тогава беше прието хора като мен, от знатно потекло, затънали в дългове, да правят обиколка на Европа, отдавна смятана от англичаните за най-подходящото място, където младежите бързо овладяват пороците. Исках да опитам нови удоволствия, нови усещания и наслади — знаех, че всичко, за което Англия е тясна и недостъпна, в чужбина е лесно постижимо. Взех решение да замина. Когато белите скали на родината останаха зад гърба ми, не почувствах особена мъка по нея.
Пътувах със своя приятел Хобхаус. Заедно прекосихме Португалия и Испания, стигнахме до Малта, а оттам — до Гърция. Щом наближихме гръцкия бряг, по синьото море се появи пурпурна ивица — обзеха ме странни предчувствия, копнежи и страхове. Дори Хобхаус, независимо че страдаше от морска болест, спря да повръща, за да погледне към морето. Светлината скоро изчезна. Стъпихме на брега в Гърция и вече валеше дъжд. Превеза, пристанището, на което корабът акустира, имаше жалък вид. Самият град бе грозен и запуснат, а що се отнася до жителите му — гърците се държаха сервилно, докато техните господари турците бяха жестоки. Въпреки ситния дъжд вълнението ми не можа изцяло да угасне. Яздейки по кривите улици под минаретатата и кулите, знаех, че старият ни живот е останал далече, че сме на прага на един странен, невиждан свят. Западът бе загърбен — навлизахме в Изтока.
След като прекарахме два дни в Превеза, с удоволствие го напуснахме. Възнамерявахме да посетим Али, албански паша — неговата смелост и жестокост го бе направила господар на най-непокорните племена, а славата му бе спечелила уважението дори на най-кръвожадните турци. Малцина бяха англичаните, проникнали в Албания. Въпреки това и точно поради тази причина влечението ми към една толкова опасна и поетична страна изглеждаше още по-голямо. Янина, седалището на Али, се намираше далече на север. Пътят, който водеше до там, бе див и планински. Преди да потеглим ни предупредиха да се пазим от „клепти“, гръцки планински разбойници. Затова, наред с нашия камериер и водача, взехме охрана от шестима албанци, въоръжени с пищови, дълги пушки и саби. Когато най-после тръгнахме, бяхме, както сигурно можеш да си представиш, в най-романтично разположение на духа.
Зад гърба ни останаха всички следи от човешко присъствие. Скоро щяхме да разберем, че това не е нещо необикновено за Гърция. Из тази страна можеш да яздиш три, а понякога дори четири дни, без да попаднеш на село, в което да нахраниш себе си и коня си. Гърците явно бяха докарани до много тежко положение. Липсата на човешки контакти обаче се компенсираше от величествения пейзаж и заобикалящата ни красота. Пътят ни скоро се изкачи високо и стана съвсем планински. Дори Хобхаус, който обикновено не се трогваше и за лула тютюн, понякога пришпорваше коня си, за да се наслади на върховете Сули и Томарос, леко забулени в мъгла, покрити със сняг и обагрени от слънцето в розово. Над тях прелитаха орли, а от далечните остри зъбери нерядко дочувахме вой на вълци.
Чак когато започна да се смрачава и усетих наближаващата буря, за пръв път казах на Хобхаус, че ме е страх да не се загубим. Той кимна и се огледа. Пътят се бе стеснил толкова, че скалите се извисяваха
