виждат да обикаля, както правеше приживе и селяните се боят.“
Хобхаус се разсмя. Никое поклати глава. „Няма никакво съмнение“, рече той. „Защо?“
„Приживе, единият му крак беше недъгав. Сега куцал по същия начин, както на времето.“
„А, добре“, рече Хобхаус, „това е доказателство. Дано да го доубият по-бързо.“
Никое кимна. „Ще го направят“.
„Но защо са дошли чак тук?“ — попитах аз. „Точно на това място?“
Никое ме погледна изненадано. „Защото тук е Ахерон“, отвърна той и посочи пътя, по който бяхме минали. „Оттук минават мъртвите, които излизат от ада.“
Загледахме се в рова. Кръвта почти бе изтекла от трупа на козата — черна и гъста лежеше върху пръстта. До рова имаше приготвен дълъг кол. Свещеникът се обърна към нас и ни махна да се прибираме в хана. Второ подканване не ни беше нужно. И Георгиу и Петро видимо се успокоиха, когато се върнахме при тях край огъня. Петро се изправи и прегърна Никое. Зашепна му нещо припряно, сякаш му се караше. Никое го слушаше с нежелание и след малко се освободи от ръцете му Момчето се обърна към мен. „Не ни се подигравайте, за онова, което ви казах, господарю“, тихо рече той. „Довечера залостете прозорците“. Обещах, че ще го послушам. Никое се умълча, после извади изпод дрехата си малко разпятие. „Моля ви“, рече той, „сложете това до леглото си, направете го заради мен.“
Взех кръста. Приличаше на златен, беше красиво инкрустиран със скъпоценни камъни. „Откъде си го взел?“ попитах аз изненадан — стойността му явно бе далеч по-голяма от нещата, които можеше да притежава един пастир.
Никое ме докосна по ръката. „Задръжте го, господарю“, прошепна той. „Знае ли човек какво броди нощем вън?“ После се завъртя и изчезна, като момиче, смутено от влюбения поглед на любимия.
Когато си лягах, послушах съвета на Никое и залостих кепенците на прозорците. Хобхаус се пошегува с мен, но след като му обясних, не посмя да ги отвори. И двамата заспахме веднага, макар че в такива случаи Хобхаус обикновено лежеше буден и се оплакваше, че го хапят бълхите. Бях закачил разпятието на стената точно над леглата ни, надявайки се, че с негова помощ ще спим спокойно, но лошият, спарен въздух развали почивката ни. Будих се няколко пъти. Забелязах, че Хобхаус също е потен и се върти в чаршафите. Веднъж ми се присъни, че вън по стената се чува драскане, събудих се и видях лице — бледо, с жестоко, почти малоумно изражение, което втренчено ме гледаше. Отново заспах и отново сънувах — този път съществото дращеше по решетките, ноктите му бяха като на хищна птица. Издаваха отвратителен звук. Когато се стреснах нямаше нищо. Усмихнах се на мисълта колко дълбоко ме е засегнал разказът на Никое. Заспах за трети път и за трети път сънувах. Този път ноктите на съществото режеха пръчките, дъхът му вонеше на мърша — помислих си, че сигурно ще донесе някаква ужасна зараза в стаята. Изплаших се — ако не отворя очи, рекох си, повече никога няма да се събудя. Седнах в леглото целият в пот. На прозореца нямаше никого, но този път станах, приближих и за свой ужас видях, че по прътите има дълбоки следи от нокти. Стиснах ги с все сила и допрях чело към решетката. Металът беше хладен, а лицето ми — горещо. Вгледах се в нощта. Мъглата беше гъста и почти нищо не се различаваше отвъд пътя. Цареше пълно спокойствие. После, сякаш изведнъж пред погледа ми се появи нещо движещо се — човек или наподобяващо човек. То притича с невероятна бързина, кривейки единия си, осакатен по някакъв начин крак. Мигнах и съществото изчезна. Вгледах се настойчиво в мъглата, но там отново цареше спокойствие. „Спокойствие“, помислих си аз с половин усмивка, „по-голямо дори от самата смърт“.
Грабнах пистолетите изпод възглавницата, където стояха нощно време и наметнах пътната си дреха. Крадешком се промъкнах през хана. За моя радост, вратата бе все още залостена. Отворих я и се прокраднах навън. В далечината се чуваше кучешки вой. Цялата околност тънеше в летаргична тишина. Тръгнах към купчината колове. Кръстопътят бе обвит в мъгла, но и там всичко изглеждаше спокойно като при хана. Завъртях се и разумно поех, както се досещаш, по обратния път. Стигнах странноприемницата, залостих вратата и тихо, както преди, се промъкнах към стаята си.
Когато се добрах до нея, вратата зееше отворена. Оставих я затворена, бях сигурен. Приближих колкото можех по-безшумно и влязох вътре. Хобхаус спеше, както го бях оставил, потен върху мръсните чаршафи. Над него се бе надвесила някаква фигура, забулена в грозно черно наметало. Насочих пистолета. От изщракването на оръжието съществото се стресна, но още преди да се обърне, цевта се опря в гърба му. „Вън“, прошепнах аз. Съществото бавно се изправи. Бутах го с пистолета, докато не излезе в коридора.
Обърнах го към себе си и свалих качулката от лицето му. Вгледах се и се разсмях. Спомних си какво ми бяха казали по-рано същата вечер и повторих думите: „Знае ли човек какво броди нощем вън?“.
Никое не се усмихна. Направих му жест с пистолета да седне. Той с неохота се свлече на пода.
Надвесих се над него. „Ако искаше да обереш Хобхаус — предполагам, че правеше точно това в нашата стая — защо чака чак досега?“
Никое се намръщи, недоумявайки.
„Баща ти“, обясних му аз, „и брат ти са клептите, дето убиха нашата охрана вчера, нали?“
Никое мълчеше. Натиснах дулото в ребрата му. „Ти ли уби охраната?“ отново попитах аз.
Младежът бавно кимна с глава.
„Защо?“
„Защото бяха турци“, простодушно отвърна той. „Защо не уби и нас?“
Никое ме погледна ядосано. „Ние сме войни“, рече той, „а не бандити.“
„Не е вярно. Вие сте честни пастири — за малко да забравя.“
„Да, пастири сме“, в пристъп на гняв отвърна Никое, „селяни, господарю, животни, роби на турските върколаци!“ Изрече последната дума без капка ирония. „Имах брат, господарю, син на баща ми, убиха го турците. Да не мислите, че робите нямат право на отмъщение?! Да не си въобразявате, че те не мечтаят за свобода, че не се борят за нея? Кой знае… Може някой ден гърците да престанат да бъдат роби“. Лицето на Никое изглеждаше бледо, той трепереше, но черните му очи блестяха от решителност. Посегнах да го успокоя, да го прегърна. Той скочи и се дръпна до стената. Изведнъж се разсмя. „Вие сте прав — аз съм роб, какво толкова да му мисля. Вземете ме, господарю! После ми дайте златото.“ Той протегна ръце към лицето ми. Целуна ме с пламенни устни, отначало с гняв. След това с още нещо — дългата пламенна целувка на младостта, когато сърцето, душата и сетивата се сливат в едно, а онова, което чувстваш, така и не може да се предвиди.
Отчаянието и подигравката в думите му не напускаха съзнанието ми. Загубвайки представа за времето, знаех, че трябва да се откъсна от целувката и го сторих. Хванах Никое за китката и го замъкнах обратно в моята стая. Хобхаус се размърда. Като ме видя с момчето, той промърмори нещо и се обърна с гръб към нас. Пресегнах се над него, за да взема кесията с парите. „На“, рекох аз и я хвърлих на момчето. „Харесаха ми твоите приказки за вампири и таласъми. Това е награда за изобретателността ти“. Никое ме гледаше безмълвен. Непроницаемостта му го правеше още по-уязвим. „Къде ще отидеш?“, попитах по-меко от преди.
Момчето помълча, после рече: „Далеч оттук.“
„Къде?“
„Сигурно на север. Там има свободни гърци.“
„А баща ти знае ли?“
„Да. И, разбира се, му е мъчно. Имаше три деца — едното е мъртво, аз трябва да избягам, от утре с него ще остане само Петро. Но той разбира, че нямам друг избор.“
Загледах се в момчето. Изглеждаше слабо и крехко като красиво момиче. Всъщност той беше още дете, но въпреки това мисълта, че ще го загубя ме натъжи. „Защо да нямаш друг избор?“, попитах аз.
Никое поклати глава. „Не мога да ви кажа.“
„Тръгни с нас.“
„С двама чужденци?“, засмя се Никое. „Да, бих могъл да пътувам скришом с вас.“ Погледна кесията, която му бях дал. „Благодаря, господарю, но предпочитам златото ви.“
Обърна се. Щеше да си тръгне, ако не го бях хванал за ръката. Пресегнах се и откачих кръста от стената. „Вземи и това“, рекох му. „Сигурно е скъп. На мен не ми трябва.“
„Напротив!“, отвърна той с неочакван страх в гласа. Приближи се и ме целуна. Отвън, откъм пътя се чу глух изстрел. След него — втори. „Задръжте го“, Никое сложи разпятието в ръката ми. „Наистина ли смятате, че бих могъл да измисля подобно нещо?“ Той потрепна, обърна се и се отдалечи. Проследих го как изтича по коридора. Когато се събудих на сутринта, разбрах, че е заминал.
