Лорд Байрон седеше безмълвен със скръстени ръце и очи, вперени в мрака.
— Какво стана с Никое? — попита Ребека с глас, който и се стори много далечен. — Срещнахте ли го отново?
— Никое ли? — лорд Байрон вдигна очи и бавно поклати глава. — Не, повече не го видях.
— А изстрелите, двата изстрела, които чухте през нощта?
Лордът вяло се усмихна.
— Опитах се да си внуша, че вероятно ханджията е стрелял по някой промъкващ се крадец. Полезно напомняне. Във всеки случай из планината имаше разбойници, далеч по-жестоки от Георгиу. Беше нещо като предупреждение да внимаваме по всяко време.
— И така ли постъпихте?
— Да, в едно отношение — стигнахме Янина без повече трудности, ако това имате предвид.
— А в друго?
Лорд Байрон наведе очи. На устните му се появи лека подигравателна усмивка.
— В друго ли… — повтори тихо той. — Когато тръгвахме на сутринта, видяхме труп на мъж, наполовина в рова на ханджията. В гърба му личаха две дупки от куршуми. Подостреният кол на свещеника стърчеше забит в сърцето му. Самият свещеник стоеше и наблюдаваше как копаят гроб до купчината колове. Една жена, същата от предишната вечер, плачеше до него.
„Значи са хванали своя вампир“, бодро рече Хобхаус и тръсна просветената си глава. „В какви работи вярват тези хора. Невероятно. Просто невероятно.“
Аз не казах нищо. Яздихме, докато селцето не се скри от погледа ни. Чак тогава изтъкнах съвпадението, че трупът имаше сакат крак.
III
— Докато се движехме по планинския път, спомените и фантазията ни раждаха неимоверни страхове. Но щом благополучно стигнахме Янина и оттам продължихме с добра скорост, суеверията, предизвиквали нееднократно шегите ни в планината, можеха да бъдат отхвърлени с доста искрено презрение. Дори аз, макар че не споделях скептицизма на своя спътник, можех да обсъждам върколака, сякаш се намирахме в Лондон и пиехме чая си. Щом зърнахме Янина, веднага си спомнихме, че все още сме далеч от „Чаринг Крос“ — куполите и минаретата просветваха сред градини от лимонови дървета и кипарисови горички. Бяха толкова различни от Лондон и така живописни, колкото дори не си бяхме представяли. И гледката на човешки труп, висящ от някакво дърво на единствената си ръка, не можа да помрачи чувствата ни — онова, което ни се бе сторило като истински ужас в далечното село, сега, докато препускахме към портите на ориенталския град, ни изглеждаше само приятен нюанс на варварството и романтична храна за пътеписа на Хобхаус.
— Значи ви посрещнаха радушно?
— В Янина ли? Да.
— И сигурно ви поолекна.
Лорд Байрон едва забележимо се усмихна.
— Да, разбира се. Али паша, мисля че вече ви казах, имаше слава на свиреп човек, но когато пристигнахме, беше заминал да избива сърбите. Бе заръчал да ни приемат и да ни забавляват. Доста мило от негова страна. Приветстваха ни при портите, а след това ни преведоха през тесните, оживени улици, изпълнени с шум и ярки цветове. Над всичко във формата на почти видими облаци се носеха миризми на подправки, кал и урина. След нас тичаше тълпа деца, сочеха ни и се смееха, докато от праговете на магазините, от бърлогите за хашиш и зарешетените балкони, където седяха жени с фереджета, непрекъснато ни следяха хорски очи. Най-после въздъхнахме с облекчение — по лицата си отново усетихме слънцето и хладния бриз — яздехме по брега на езеро, на път за един кервансарай, който Али паша бе запазил за нас. Това се оказа открит и просторен хан в турски стил с широк двор чак до езерото. Не всички от разположените край двора стаи бяха отредени за нас. Двама войника — татари стояха на стража пред отсрещната врата, а в двора на конюшнята чакаха спънати коне. Хора обаче не се виждаха и в тишината на одаите ни шумът на града достигаше едва доловимо.
Двамата с Хобхаус поспахме. Събуди ни далечният вой на мюезина — той привикваше правоверните на вечерна молитва. Хобхаус, като истински неверник продължи да хърка безгрижно, а аз станах и излязох на балкона. Отсреща езерото беше обагрено в розово — червено, а зад него планините се издигаха рязко от самия му бряг, окъпани в алени отблясъци. Самият град Янина не се виждаше, защото се намираше зад гърба ми и само една малка лодка, която наближаваше откъм острова сред езерото, ми напомни, че все още на този свят съществуват хора. Върнах се в стаята, сбутах Хобхаус и излязох на двора.
Ханът и езерният бряг изглеждаха все така безлюдни. Огледах се наоколо за признаци на човешко движение и видях лодката, която преди няколко минути бях забелязал насред езерото. Завързана, сега тя леко се поклащаше в краката ми. Изглежда бе прекосила водите с почти невероятна скорост. Кормчията и седеше на носа, но когато му извиках, той не вдигна глава. Отново извиках и посегнах да го хвана за рамото. Носеше черни дрипи, влажни и мръсни на пипане. Най-сетне се извърна към мен, лицето му напомняше лице на лунатик — с безжизнени очи и широко отворена уста. Отстъпих крачка назад, после до слуха ми достигнаха стъпките на Хобхаус. Обърнах се и забързах обратно към хана. Последните лъчи на слънцето вече се губеха зад покрива. Спрях и погледнах през рамо назад към езерото. В мига, когато червените отблясъци изчезнаха, забелязах друг човек.
Лорд Байрон замълча. Ребека видя, че стиска дръжките на стола си. Беше затворил очи.
Настъпи дълга пауза.
— Кой беше — попита девойката. Лордът поклати глава.
— Не го познавах. Стоеше на мястото, където преди минути се намирах аз — висок мъж с обръсната по турски глава, с бели, завити мустаци и добре оформена брада, каквито обикновено носят арабите. Лицето му изглеждаше слабо и необикновено бледо. Макар и полускрито в падащия мрак, то извикваше у мен трудно обяснима смесица от отвращение и уважение — въздействието му бе много силно. Имаше орлов нос и стиснати устни. Изражението му бе едновременно хищно и насмешливо, но заедно с това излъчваше голяма мъдрост и страдание — временни, като сенките на облаците по полето. Очите му в началото проблясваха
