освен себе си. Имах още и чувството, че изпитва страх от Вакел паша. Фактът, че вече се познаваме го изненада, а както усетих, го и разтревожи. Ние му разказахме как сме се срещнали в Янина, заедно с всички обстоятелства около тази среща. „Намерихте ли избягалото момче?“ попитах Вакел, страхувайки се от отговора. Той неочаквано се засмя и поклати глава. „Защо мислите, че моят слуга е момче?“
Аз се изчервих и това достави истинска наслада на Али. Вакел паша ме наблюдаваше с ленива усмивка. „Да, залових слугата“, рече той. „Всъщност тя ще танцува след малко пред вас“.
„Много е красива“, намигна домакинът, „същинска райска птица“.
Вакел паша любезно кимна с глава. „Да, но е и доста твърдоглава. Дори мисля, че ако не я обичах като свое дете, щях да я пусна да избяга.“ Той замълча, а челото му се сбърчи от неочаквана болка. Изненадах се — но болката както се появи, така и изчезна. „Разбира се“ — леко се усмихна той, — „винаги съм обичал тръпката на преследването.“
„Преследване ли?“ попитах аз.
„Да. След като избяга от Янина.“
„Значи това дебнехте?“
Пашата ме погледна, после се засмя. „Щом предпочитате да го наречете така.“ Протегна пръстите си, сякаш бяха крака на птица. „През цялото време, разбира се, знаех, че е там и се крие. Поставих по пътищата моите стражи и зачаках“ — той се усмихна отново, — „е, четейки в манастира.“
„Но щом сте очаквал да се издаде… Откъде знаехте, че е там? Откъде?“, попита Хобхаус.
Очите на пашата лъснаха като лед на слънце. „Имам нюх за тези неща“. Той си взе зърно грозде и внимателно изсмука сока му. После отново погледна към Хобхаус. „Вашият приятел“, рече той, „дебелият грък. Изглежда, момичето се е крило в неговото мазе.“
„Атанаси?“ попитах аз скептично.
„Да. Странно, нали? Защото всъщност е голям страхливец.“ Пашата си взе ново зърно грозде. „Често се казва, че най-смелите мъже са тези, които успяват най-напред да се преборят със собствения си страх.“
„Къде е той сега?“ попитах.
Али доволен се разсмя. „Вън“, изсъска весело, „забит на кол. Държа се отлично — умря чак на сутринта. Представляваше доста внушителна гледка, защото обикновено дебелите умират много бързо.“
Погледнах към Хобхаус. Изглеждаше пребледнял като мъртвец. Аз, за моя радост, нямах къде повече да бледнея. Али като че ли не забеляза колко сме потресени, но Вакел паша ни наблюдаваше със злорада усмивка на устата си. „Какво стана?“ попитах аз, придавайки си колкото се може повече безразличие. „Залових ги“, отвърна Вакел паша. „До Пинд — крепостта на бунтовниците. За малко да се измъкнат.“ По лицето му отново премина сянка. „Остана им малко, но все пак не успяха.“
„Дебелият грък“, рече Али, „изглежда знаеше доста полезни неща — за бунтовниците и така нататък. Само че не искаше да говори. Накрая се наложи да му изтръгнем езика. Неприятно.“ Той любезно се усмихна. „Да, смел човек.“
Откъм музикантите се чу внезапен шум. Погледнахме натам. Момиче, облечено в червена коприна, влезе тичешком в залата. То се приближи към нас. Лицето й беше скрито зад — тънки воали. Красивото й тяло бе слабо и с маслинен оттенък на кожата. Когато се поклони ниско до земята, звънчетата около глезените и китките й се обадиха. После Вакел паша щракна с пръсти и момичето се изправи. Изчака с добре заучена поза, докато прозвучат цимбалите и започна да танцува.
Лорд Байрон замълча, после въздъхна.
— Страстта е рядко красиво нещо, истинската страст на младостта и надеждата. Тя е като камъче, което пада в застояла вода — изведнъж зазвънява нечувана камбана. Точно както вълничките стихват и ехото заглъхва, такова опасно състояние е и страстта, защото скоро откриваме, че споменът за щастието е най-изгарящата трагедия на живота. Какво да ви кажа? Че момичето беше хубаво като антилопа? Красива, грациозна и пъргава? — вампирът помръдна унило рамене. — Да, мога да го потвърдя, но това не означава нищо. Изживях цели два века безсъние, откакто я видях да танцува. Беше красива, но вие никога няма да си я представите, докато аз… — с хладните си очи той се взря в Ребека и свъси чело. После поклати глава — докато аз се превърнах в това, което виждате — затвори очи. — Трябва да разберете, че страстта ми представляваше истинска ярост. Влюбих се, преди още да знам коя е моята богиня. Бавно, воал по воал, тя откриваше лицето си. Ако преди изглеждаше красива, сега красотата й доби странна болезненост — той отново се вгледа в Ребека, намръщи се, а на лицето му се изписа желание и недоверие. — Имаше кестенява коса — Ребека докосна своята. Лордът се усмихна. — Да — промърмори той, — почти като вашата, но в нейната бяха заплетени златисти нишки. Очите й бяха големи и черни. Страните й горяха в розово като залязващо слънце. Устните й — алени и меки… Музиката спря. Момичето падна с чувствено движение на пода и главата й бавно се наведе пред самите ми крака. Почувствах как устните й ме докосват — устните, които бях целувал, когато се прегърнахме в хана при Ахерон.
Лорд Байрон се взираше в мрака зад Ребека. „Сякаш“, помисли си тя, „се обръща към вековете, които са го носили по своето течение, далеч от тръпката на щастието“.
— Значи това беше Никос? — попита тя.
— Да — той се усмихна. — Никос или по-скоро девойката, която се бе представяла за Никое. Тя вдигна глава и отметна назад косата си. Очите й се вгледаха в моите. Не забелязах да са ме познали. В тях съзрях единствено безразличието на роба. „Колко е умна“, рекох си аз, „колко е смела и волева!“ И през Цялото време, разбира се — той отново погледна към Ребека, — красива! Нищо чудно, че започнах да чувствам как кръвта ми кипва и мислите ми лудуват. Усещах се като в Рая — предлагаше ми се забранен плод. Това олицетворяваше поезията на живота, която бях тръгнал да търся! Човек не може винаги да се придържа към брега. Той трябва да върви натам, накъдето го води океанът, иначе какво е животът? Съществуване без страст, вълнения и разнообразие — следователно полусмърт. Лорд Байрон замълча и се намръщи.
— Точно това и очаквах — засмя се глухо той. — И така е наистина. Не може да има живот без вълнения, без желания — въздъхна и отново погледна към Ребека. — Ако ви разказвам всички тези неща, правя го, за да разберете страстта ми към Хайде и защо откликнах на тази страст. Знаех и дори сега — тук, мисля, че се оказах прав — подтискането на импулса е равносилно на убийство на душата. Когато Вакел паша, напускайки Тапалеен, заедно със своята робиня, поиска да отидем в Ахерон, аз приех. Хобхаус беше бесен и се закле, че няма да стъпи там. Дори Али се намръщи загадъчно и поклати глава. Нищо не можа да ме разколебае. Решихме с Хобхаус, че ще пътуваме заедно по пътя за Янина, а после ще се разделим — Хобхаус ще тръгне за Амбрасия, а аз ще остана в Ахерон. Уговорихме се да се срещнем отново след три седмици в един град на южния бряг на име Мисолонги.
Лордът отново се намръщи.
— Много романтично, както виждате, и все пак, ако е вярно, че бях болен от толкова силна страст, та едва разбирах себе си… — той поклати глава. — Не, имаше и друга причина да посетя Ахерон. В нощта преди заминаването на Вакел паша аз отново сънувах. За втори път се озовах сред руините. Сега градът не изглеждаше толкова малък, дори напротив. Накъдето и да насочех поглед виждах само разруха, разкривени стъпала към тронове и храмове, неясни фрагменти, осветени от бледата луна, навестявани единствено от чакали и бухали. Дори гробниците, които изникваха пред очите ми, бяха отворени и празни. Разбрах, че сред това огромно пространство от развалини няма друго човешко същество, освен мен.
Отново почувствах ноктите на пашата върху шията си, почувствах как езика му облизва кръвта ми. После го видях пред мен — бледа фигура сред камъните и кипарисите и го последвах. Сега ми се стори невероятно стар — стар като самия град, през който ме водеше, събрал мъдростта на вековете и тайните на гробниците. Пред нас се извиси сянката на някаква огромна сграда. „Следвай ме“, чух го да прошепва. Приближих и пристъпих вътре. Имаше стълби, виещи се по невъзможен начин. Пашата пое по едната от тях, но когато се затичах да го настигна, стълбата се разпадна и аз отново чух наум гласа му: „Следвай ме.“ Не можех. Наблюдавах го. Усещах непреодолимо, по-силно от всичко на света, желание да видя какво има на върха на стълбата — знаех, че там е безсмъртието. Високо над главата ми се издигаше купол, блестящ и обсипан със скъпоценности. Ако можех да се добера до него, щях да проумея онова, което търсех — щях да утоля жаждата си. Пашата беше изчезнал и аз стоях изоставен в сянката. „Следвай ме“, продължавах да чувам, докато се опитвах да се събудя, „следвай ме.“ Отворих очи и гласът се стопи в утринната светлина.
Понякога, през следващите няколко дни, си представях, че отново чувам тези думи. Знаех, разбира се,
