приличаше досущ на снощния: „И Аллах създаде човека от буци съсирена кръв.“ Щом беседката бе построена от мохамедани — друго обяснение за присъствието й там не можеше да има — но в такъв случай изображенията по стените оставаха неясни. В Корана е забранено да се изобразяват човешки форми — въпреки това релефите по камъка представляваха демони и древни богове. Точно над входа се очертаваше лице на красиво момиче, прелъстително и жестоко като онази мадона. Вгледах се в него, чувствайки същите тръпки на отвращение и желание, които усетих пред мозайката. Можех да гледам лицето на момичето цяла вечност. С усилие отвърнах поглед и пристъпих през прага в тъмнината отвъд.
Стори ми се, че долових движение. В сенките не различих нищо. Право пред мен имаше стъпала, водещи надолу в тъмнината. Пристъпих напред и отново дочух шум. „Кой е там?“, извиках аз. Отговор не последва. Направих още една крачка. Започна да ме обзема ужасен страх, какъвто не бях изпитвал никога. Виеше се като дим от тамян от тъмнината пред мен и притъпяваше усещанията ми. С усилие продължих напред към стъпалата. Слязох на първото стъпало. Зад гърба ми прозвучаха стъпки. Усетих как нечии мъртви пръсти ме хващат за ръката.
Обърнах се и вдигнах бастуна си. Зад мен стоеше някакво подобно на вампир същество с празен поглед и увиснала челюст. Опитах се да освободя ръката си, но то ме стискаше с железни пръсти. Дъхът му вонеше на мърша. Отчаян, стоварих бастуна си върху ръката на чудовището. То сякаш не почувства удара. Задърпа ме толкова силно, че се спънах и паднах пред вратата на кьошка. Побеснях, станах и отново се нахвърлих отгоре му. Съществото отстъпи. Аз наближих стъпалата и то оголи гнили, черни, неравни като планински хребет зъби. Засъска — от тъмнината на стълбите се понесе ужасен предупредителен и същевременно кръвожаден звук. Почувствах как нов облак от ужас забулва съзнанието ми. Винаги съм се държал като смел човек, но в този момент разбрах, че дори и най-големият храбрец трябва да знае кога да отстъпи. Отдръпнах се. Като по сигнал съществото изпадна отново в апатия. Поех си дълбоко дъх и се овладях. Давах си сметка, че съм се проявил като страхливец. Както става обикновено в такива случаи, търсех друг, върху когото да стоваря вината.
„Вакел паша!“ извиках аз. „Вакел паша!“
Отговор не последва. Само ехото от собствения ми глас проехтя в пустото пространство на залата. В сенките на далечната стена забелязах същество наподобяващо както онова пред кьошка, така и снощното, което ми донесе вода В стаята. Стоеше на колене и лакти и жулеше плочите, без да ме забелязва. Приближих се. „Ей“, рекох му аз, „къде е господарят ти?“ Съществото не погледна към мен. Ядосах се и цапардосах с бастуна коритото с водата, после се наведох към черните му дрипи. „Къде е пашата?“, попитах аз. Съществото ме погледна безмълвно, със стиснати устни. „Къде е пашата?“ изкрещях отново. То не мигна, а бавно се усмихна с тъпо животинско злорадство. Овладях се и го пуснах. Отново огледах залата. Край една от огромните колони се виеше стълба. На нея друго същество, застанало на четири крака лъскаше пода. Проследих извивката на стълбата — стигаше до една арка, осветена от факли, под самия купол. Оттам отиваше в неизвестността. След това обходих с поглед останалите колони и основата на купола. Открих нещо, което бях пропуснал — навсякъде имаше множество безполезни стълби, стигащи до горе, до празното, безнадеждно пространство. Върху всяка от тях, като в затвор за изгубени души, клечаха фигури и търкаха камъните. Спомних си един свой сън — опитвах да се изкача по някакви невъзможни стъпала и се озовах сам и изоставен. Такава ли щеше да бъде моята съдба — да се присъединя към безсмисленото робство на тези създания и никога да не достигна тъмното царство на познанието, което ми бе загатнато? Потреперих. Дълбоко в душата си почувствах безспорната скрита мъдрост и сила на пашата — разбрах нещо, което по-рано казах без да осъзнавам — той бе човек, какъвто никога не бях виждал. Но какъв? Спомних си онази гръцка дума, която се произнася с ужас и съвсем тихо — върколак. Възможно ли е наистина да съм попаднал в плен на нещо такова? Стоях в чудовищната зала и чувствах как страхът ми прераства в силен гняв.
„Не“, помислих си аз, „няма да се поддам на ужаса, който внушава това място“. В съня си се чувствах изоставен, но пашата намери стълба и се изкачи по нея. Отново вдигнах очи към купола на залата и стъпалата, потъващи в неизвестността. Тогава я видях — една единствена стълба, която не се губеше в безкрая. Отидох до нея и започнах да се изкачвам. Тя се виеше все по-нагоре и по-нагоре — тесни стъпала, изчукани в самата колона. След това — край ръба на купола… По пътя си не срещах никого, никакви превити същества в черно — бях съвсем сам. Стълбата се губеше в стената. Погледнах надолу към залата, към замайващото каменно пространство и почувствах нежелание да вляза в тесния коридор, разкрил се пред мен. Въпреки това наведох глава и поех напред, изкачвайки се в почти пълна тъмнина все нагоре и нагоре.
Изпитвах смесени чувства — гняв и съмнение. Стълбата изглеждаше безкрайна. „Сигурно се качвам в кулата“, помислих си аз, „същата, която видях предишната вечер“. Най-после се добрах до една врата. „Вакел паша!“ извиках и ударих по нея с бастуна си. „Вакел паша, пусни ме да вляза!“ Отговор не последва. Натиснах дръжката. Сърцето ми биеше силно от страха какво ще открия вътре. Вратата се отбори без усилие. Влязох в стаята.
Нямаше нищо ужасяващо. Огледах се. Наоколо беше пълно само с книги — по рафтовете, по масите, на купчини по пода. Взех една и прочетох заглавието. Беше на френски — „Принципи в геологията“. Намръщих се — не очаквах да намеря точно това. Пристъпих до един прозорец. Там имаше красив телескоп с невиждана направа, насочен към небето. Отворих втора врата. Водеше в друга стая, пълна със стъкленици и епруветки. В тях бълбукаха яркоцветни течности, стичаха се по стъклени тръби като кръв в прозрачни вени. По рафтовете бяха подредени буркани с прахове. Навсякъде се виждаха разпилени листове хартия. Вдигнах един и го погледнах. Беше изписан с драсканици, които не разчитах. Успях да разбера само една фраза на френски — „Галванизацията и принципите на човешкия живот“. Усмихнах се. Значи пашата се занимава с натурфилософия — изучава Просвещението, а аз се блъскам в най-глупавите възможни суеверия. Върколаци, рекох си, вампири! Как можах да повярвам в такива неща, макар и само за миг? Поклащайки глава, приближих един от прозорците. Трябваше да се овладея. Загледах се в чистото синьо небе. Ще скоча на коня, рекох си и ще се махна от замъка. После ще опитам някак да прогоня от съзнанието си призраците.
Не че изведнъж се почувствах далеч от всякаква опасност — съвсем не. Някой можеше да е човек и въпреки това да не се различава по нищо от звяра — мисълта, че не е изключено пашата да ме смята за свой пленник, ме изпълни с колебание и гняв. Все пак в конюшнята никой не ми попречи да оседлая коня си. Портите в защитната стена на замъка зееха отворени. Когато минах край татарите, чиито факли бях видял предишната вечер, те ме огледаха, но не ме последваха. Дълго галопирах по планинския път надолу — беше ми приятно да чувствам вятъра в косите си и галещите лъчи на слънцето по своето лице. Проврях се под арката с надписа за древния повелител на смъртта. След това тежестта, която подтискаше духа ми, сякаш се стопи и изведнъж почувствах многообразието на живота, неговата красота и радост. За малко да се изкуша да препусна по-нататък и никога да не се върна, но си спомних задължението към Висили, Флечър и най-вече към Хайде. Само след секунда си дадох сметка, колко непоносимо би било за мен да я изоставя — на карта бе заложена честта ми, разбира се, но не това изглеждаше най-важното. Какво всъщност е честта, ако не просто една дума? Да, трябваше да си призная — нещо, което не бях свикнал да правя — чувствах се влюбен до уши, влюбен болезнено и страстно. Роб на робиня… Колко несправедливо звучеше това за Хайде!? Щом робинята не се чувства робиня, значи не е. Дръпнах юздите на коня и се загледах в дивата красота на планините. Помислих си каква истинска дъщеря на земята си е тази девойка. Да, тя щеше да бъде свободна — нали току-що напуснах замъка без никой да ми попречи. Нима това не доказва, че в края на краищата, пашата е само един обикновен човек? От него щяха да продължават да се боят — но не както от вампир. Никакъв страх от демони не можеше да ме удържи — исках да се върна. Подготвен за действие от тези решителни разсъждения, бях сигурен, че ще намеря в себе си достатъчно смелост, за да се опълча срещу най-тъмната страна на пашата. Слънцето започна да залязва, а аз ставах все по-смел.
Спомних си обещанието към Хайде да посетя баща й. Щяха да ни трябват провизии за бягството — храна, амуниции и кон за Хайде. Кой друг би могъл да се погрижи за това, ако не нейното семейство? Препуснах обратно към селцето. Не бързах, защото колкото по-тъмно ставаше, толкова по-трудно щяха да ме видят. Когато се добрах до селото, беше почти мръкнало. Поех по една пътека, пуста както винаги. Навсякъде съзирах пълни с подозрение и страх очи, които ме следят. Сред развалините на голяма базилика седеше някакъв мъж Минах край него и той се изправи. Оказа се свещеникът, онзи дето уби вампира при странноприемницата. Приближих го и попитах къде е къщата на Георгиу. Той ме погледна с обезумели от
