„Правя всичко по силите си, ваша светлост, за да не се чувствам като затворник тук“, казах аз на пашата същата вечер.
Пашата ме погледна с широко отворени очи и бавно се усмихна. „Като затворник ли, милорд?“
„Слугите ми — къде са те?“
Вакел паша се разсмя. По време на вечерята настроението му беше отлично. Дори лицето му доби малко цвят. Той взе ръката ми и усетих, че пръстите му не са студени като преди.
„Ваша светлост“, повторих аз, „къде са слугите ми?“
Пашата поклати глава. „Тук няма нужда от тях. Затова ги отпратих.“
„Разбирам.“ Поех дълбоко дъх. „Къде?“
„Къде беше срещата ви с господин Хобхаус?… Да, в Мисолонги.“
„Значи ще ги намеря там?“
Пашата вдигна ръце. „Защо да не ги намерите?“
Усмихнах се тъжно. „А аз самият? Как ще се оправя без тях?“
„Скъпи лорд Байрон“ — пашата хвана и другата ми ръка и ме погледна сякаш ме ухажваше, — „вие сте мой гост. Всичко тук е на ваше разположение. Повярвайте ми — има толкова много нови неща, толкова тайни за откриване.“ Той се наведе напред с леко отворена уста и ме целуна нежно по врата. Кръвта ми се раздвижи от докосването на устните му. Пашата поглади косата ми, после се отпусна върху възглавниците в своето ложе. Махна небрежно с ръка. „Не се притеснявайте за своите прислужници. Давам ви Янакос.“
На другия край на стаята стоеше Янакос, съществото което ми донесе вода предишната вечер. Беше неподвижен, като се изключи потрепването на врата му, опънат така сякаш човекът виси на бесилка.
„Не е особено — как да кажа?“ — обърнах се отново към пашата — „жизнен, нали?“
„Той е селянин.“
„Видях, че имате и други като него.“
Пашата кимна, но не отвърна нищо.
„В голямата зала“, продължих аз. „Всички изглеждаха като Янакос. Някак си безмозъчни, с мъртви очи.“
Пашата се засмя. „Не държа философи да ми лъскат пода. Те не биха свършили нищо.“ Той отново се засмя, млъкна и ме загледа е присвити очи. „Но трябва да ми кажете, милорд, какво мислите за залата?“
„Видя ми се смайваща. Смайваща и ужасяваща.“
„Аз лично поръчах да я построят.“
Погледнах го изненадано. „Наистина ли?“ Помълчах. „Много странно. Стори ми се доста по-стара.“
Пашата замълча, а очите му изглеждаха като стъклени. „Разгледахте ли и останалата част от замъка?“ най-после попита той. „Видяхте ли лабиринта?“
Кимнах.
„Той, милорд, е наистина древен. Реставриран е, но основите му са положени дълго преди моето време. Сигурно сте чувал за Танатополис, градът на смъртта?“
Навъсих се и поклатих глава.
„Нищо чудно“, рече пашата. „В старите източници почти няма справки за него. Пише само, че е съществувал. Вие сам видяхте доказателствата. Смятало се е, че тази планина е вратата за долния свят и затова е бил построен храм на Хадес, богът на смъртта. Лабиринтът водел в свещения двор и символизирал тайнството на смъртта.“
Седях безмълвен. „Много интересно,“ казах най-после. „Не съм чувал за храм на смъртта.“
„Не?“ Пашата присви очи и се загледа в пламъка на свещта. „Бил е изоставен и забравен. После тук построили византийски град, а по-късно — венецианска крепост. Сигурно сте забелязал колко различна архитектура се среща в замъка. Никое селище не издържало повече от едно поколение.“ Пашата се усмихна. „Странното е, че и градът и крепостта са изчезнали толкова бързо.“
„Какво се е случило с тях?“
„Никой не знае със сигурност.“
„Нямате ли някаква теория?“
Пашата повдигна рамене и отново се вгледа в свещта. Говори се какво ли не. Но в древните източници успях да открия само една легенда. Според нея низвергнатите се изкачили през Хадес и завзели храма. Странно, но сред селяните се разказва приказка, която е почти същата. Там се казва, че мъртвите населяват това място. Който строи тук, който живее тук, скоро се присъединява към прокълнатите. Говорят за демони. Май вие също споменахте тази дума в Янина — върколаци.
Усмихнах се. „Много забавно.“
„Да, нали?“ пашата се засмя, оголвайки зъби. „И все пак…“
„Да?“
„Все пак — тези селища наистина са били разрушени.“
„Така е“, усмихнах се аз, „но би трябвало да има по-вероятна причина от тази, че всички жители са се превърнали в демони. Нали не бъркам?“
Пашата замълча. „Замъкът“, обади се най-после той „е много по-голям, отколкото допускате.“
Кимнах. „Да, донякъде се запознах с размерите му.“
„Въпреки това едва ли сте добил пълна представа. Има дълбочини, до които дори аз не съм стигал, километри неосветен камък. А що за създания биха могли да живеят в такъв мрак, не искам да кажа.“ Той се наведе и отново хвана ръката ми. „Но се говори какво ли не, а и тук-там се мяркат разни тайнствени неща. Вярвате ли ми, милорд?“
„Да, ваша светлост, вярвам.“
„Ах“, пашата повдигна вежда.
„За лабиринта не знам, но мисля, че видях нещо.“
Вакел се усмихна. „Върколака ли?“
„Не бих искал да кажа.“
„Как изглеждаше?“
Погледнах пашата в очите, после отместих поглед към Янакос. „Приличаше на него, ваша светлост.“ Пръстите му се стегнаха и лицето му като че ли пребледня отново. „Стана дума за робите, които лъскаха вашата зала. Приличаше и на тях.“
Пашата пусна ръката ми. Поглади брадата си, вперил поглед в мен и на бледите му устни бавно разцъфна усмивка. „Какво въображение имате, милорд“, прошепна той.
„Тук наистина видях доста неща и само ако съм съвсем тъп, нямаше да се озадача“, отвърнах.
„Така ли?“ усмивката му изчезна. Той погледна часовника върху близката малка масичка. „Мисля, че е време да се оттеглим в покоите си.“
Аз не помръднах. „Ваша светлост“, реших да го попитам, „в голямата зала видях един кьошк в арабски стил. Вие ли сте го построил?“
Пашата се взря в мен и посочи часовника. „Милорд“, каза той.
„Защо го построихте? При това по толкова богохулен начин — с женска глава над вратата?“
По лицето на пашата пробяга гняв. „Вече ви казах, милорд, аз не робувам на никакви жалки религиозни канони.“
„Но тогава защо го построихте?“
„Щом държите да знаете“ — пашата пое дъх и просъска, — „за да означа най-свещеното място в античния храм на подземния свят. Точката, която според древните, била входът към Хадес. Построих кьошка от преклонение пред миналото и пред мъртъвците.“
„Значи, според вас, Хадес е по-велик бог от Аллах?
«Да.» Пашата тихо се разсмя. «Точно така.»
«В кьошка има стъпала.»
Пашата кимна.
«Много бих искал да видя какво се крие под тях.»
«Изключено, милорд, съжалявам. Забравяте, че долният свят е само за умрелите.»
«Вие самият слизал ли сте там, ваша светлост?»
