сама.“
Тя ме изведе на един балкон. „Значи се разбрахме?“ попита. „Ще избягаме заедно оттук, нали?“
Кимнах.
Хайде се усмихна щастливо, после посочи към небето. „Трябва да изчакаме. Не можем да тръгнем, докато има пълна луна.“
Погледнах я изненадан. „Защо?“
„Защото е опасно.“
„Да, но защо?“
Тя допря показалеца си до устните ми. „Имайте ми доверие, Байрон.“ И потрепери, въпреки жегата. „Аз знам какво трябва да се направи.“ Момичето отново потръпна и погледна през рамо. Проследих погледа й и забелвах на фона на луната да се откроява кула, на чийто връх гореше червена светлина. Прекрачих до края на балкона — кулата се издигаше от самия ръб на носа. Далече долу течеше Ахерон, до чиито води не стигаше лунната светлина. Наведох се от другия край на балкона и видях, че наклонът е отвесен, както при всички други стени. Хайде ме хвана и ми посочи кулата. Червената светлина беше изчезнала. „Трябва да си вървя“, рече тя.
В този момент на вратата се почука. Хайде падна на колене и започна да развързва обувките ми. „Да“, викнах аз.
Вратата се отвори и някакво същество влезе вътре. Казвам същество, защото макар и с вид на човек, по лицето му нямаше и следа от разум. Очите му изгледаха по-мъртви от очите на лунатик. Кожата му беше дебела, на места космата. Носът — окапал, ноктите — извити като на хищник. Тогава си спомних, че съм го виждал и друг път — свит над веслата в лодката на пашата. И сега, както тогава, носеше мръсни черни дрехи. В ръцете си държеше корито с вода.
„Вода, господарю“, рече Хайде, навеждайки глава. „За да се измиете.“
„Но къде е моят слуга?“
„За него се погрижиха, господарю“. Хайде се обърна към съществото и му даде знак да остави коритото. Видях я как подтисна ужаса и отвращението си. Наведе се да свали обувките ми, после се изправи свела глава. „Това ли е всичко, господарю?“ попита тя.
Кимнах. Хайде погледна към съществото. Отново все същото подтиснато изражение на ужас… и прекоси стаята, онзи я последва, задмина я и изчезна по стълбите отвън. Хайде се втурна край мен. „Идете при баща ми“, прошепна тя. „Кажете му, че съм жива.“ Пръстите й погалиха ръката ми. После изчезна и аз останах сам.
Чувствах се толкова възбуден, с дух, разкъсван от желание и съмнения, та не ми се вярваше, че изобщо ще заспя. Но сигурно съм бил по-уморен от пътуването, отколкото предлагах, защото заспах дълбоко в миг, когато положих глава на възглавницата. Никакъв кошмар не смути съня ми, всъщност изобщо не сънувах и се събудих чак когато сутринта вече преваляше. Прекосих стаята и излязох на балкона; далеч под мен течеше Ахерон. Водите на реката бяха все така черни и лишени от блясък, но всички други цветове и безкрайните им отсенки по земята и небето искряха с райско сияние. Помислих си колко е странно, че тази земя, създадена от боговете за боговете, е така жестоко осквернена от човешката тирания. Вдигнах поглед към кулата — все така озъбена на фона на утринното небе, както бе и снощи на фона на звездите; тук, рекох си, можеш да повярваш, че Сатаната е спечелил битката си с ангелите и се е възцарил и в небесата, за да властва над тях също тъй, както и над ада. И все пак — и все пак не можех да разбера защо Вакел паша ме изпълва с такъв ужас, че съм склонен да го нарека демон и да вярвам, че това не е произволно употребена дума. Казвах си, че това се дължи до голяма степен на страховете на другите — на неговата самота и на тайнствеността, с която се бе обгърнал — на черното клеймо, с което го белязваше мрачното му, повелително държание. Нали в крайна сметка и самият Сатана е господар — повелител на прокълнатите?
Едновременно се боях от следващата ни среща и я очаквах с нетърпение. Но когато слязох в сводестата зала, където се бяхме видели предната нощ, там ме очакваше само една стара прислужница. Тя ми подаде някаква бележка. Разтворих я и прочетох следното:
„Драги ми лорд Байрон, много съжалявам, но няма да мога да прекарам днешния ден с Вас. Приемете моите най-дълбоки извинения, но ме зоват неотложни задължения. Прекарайте деня по Ваше усмотрение; надявам се да се видим довечера“.
Подписът бе изписан с арабски букви.
Попитах прислужницата къде е пашата, но тя тутакси започна да трепери и очевидно бе прекалено уплашена, за да проговори. Започнах да разпитвам за Хайде, сетне за Флечър и Висили; но ужасът й бе толкова голям, че тя надали ме разбра и всичките ми усилия да науча нещо отидоха нахалост. Най-сетне, за нейно голямо облекчение, и разреших да ми сервира закуската; хапнах и я освободих. Отново останах сам.
Чудех се какво да правя, по-точно какво ми е разрешено да правя. Изчезването на двамата ми спътници ме тревожеше все повече и повече. Отсъствието на Хайде пораждаше още по-черни мисли. Реших да разгледам замъка, от който до голяма степен бях добил представа предишната вечер, да потърся някакви следи от тях. Минах през куполната зала и поех по дълъг сводест коридор. Редуваха се сводове, отвеждащи встрани към други коридори и още сводове. Сякаш нямаха край и изход нито напред, нито назад. Проходите се осветяваха от огромни мангали. Пламъците им се издигаха високо край стените, но не топлеха, нито хвърляха обилна светлина. Въображението ми започна да ме обсебва. Мисълта за колосалната каменна тежест над главата ми, мъждукащите светлинки в самия лабиринт ме убеждаваха, че съм загубен завинаги в някаква безкрайна затворена гробница. Извиках, но гласът ми почти не се чу в застоялия въздух. Повторих — и пак и пак. Тъй както бях сам в този затвор, чувствах че ме наблюдават нечии втренчени очи. Върху колоните на част от сводовете бяха поставени статуи — много древни, гръцки по форма, но върху лицата им — там, където бяха оцелели, се четеше неимоверен ужас. Спрях пред една колона, за да се опитам да разгадая на какво се дължи той. В изражението й не се виждаше нищо чудовищно или необикновено. Щом погледнех статуята усещах дълбоко отвращение. Изведнъж разбрах, че причината е в безизразните очи, съчетани с отчаяна жажда. В миг осъзнах, че тя ми напомня за слугата на пашата, съществото в черно, което бе дошло в стаята ми предишната вечер. Огледах се и продължих неуверено напред. Започнах да си въобразявам, че в сенките виждам още такива същества, че те ме следят с очите на мъртъвци. В един момент почувствах такава увереност в присъствието им, че дори извиках и ми се стори, че едно от съществата избяга, но когато го последвах през поредния от сводовете, пред мен се оказаха само факли и каменни стени.
Все пак светлината стана по-силна от преди и докато минавах под арките, камъните проблясваха като инкрустирани със злато. Разгледах стените и забелязах, че са украсени с мозайки във византийски стил, отдавна загубили своя блясък. Очите на светиите бяха избодени, затова и те имаха познатия празен поглед на мъртъвци. Гола мадона държеше в ръце Христос. Младенецът се усмихваше с лукава злоба. Девата притежаваше толкова прелъстително лице — направо не повярвах, че е нарисувана върху стена. Обърнах се, но нещо ме подтикна да погледна отново към развратната й усмивка, към същия алчен блясък в очите й. Отново й обърнах гръб и насилвайки се да не я гледам повече, бързо минах под следващия свод. Тук светлината бе по-силна, обагрена в червено. Брокатена завеса преграждаше пътя ми. Дръпнах я, пристъпих и се спрях смаян от това, което се разкри пред очите ми.
Намирах се в огромна зала, празна и с купол, отсрещният й край бе толкова далече, че тънеше в мрак. Внушителни колони, разположени край стените, се издигаха като неясни титани. Сводове, подобни на тези през които бях минал, сякаш водеха в тъмната нощ. Залата обаче беше осветена — както в коридорите, така и тук, без да топлят, горяха мангали. Пламъците им се издигаха до самото кубе. Точно под него, в центъра на залата съзрях малък олтар от черен камък. Приближих и си дадох сметка, че това е единственото нещо в цялата огромна зала. Тя беше абсолютно гола, в просторната, тежка празнота не се долавяше никакъв звук, освен ехото на моите стъпки.
Стигнах до олтара и разбрах, че не съм преценил правилно размерите му — толкова далече се намирах в началото. Това въобще не беше олтар, а малък кьошк6, каквито понякога има в джамиите на мохамеданите. Не можах да разчета арабския надпис на вратата, но той
