смалява се като детска играчка и е пълен с невъзможни проходи в смесица от какви ли не стилове. „Заповядайте“, рече най-сетне пашата, дръпна една златна завеса и ми кимна да го последвам. Огледах се. Колони в стила на древните храмове опасваха стаята. Над нас се издигаше въздушен купол, направен сякаш от стъкло — оцветен в множество златисти, сини и зелени нюанси. Светлината бе слаба, защото имаше само два големи свещника във формата на преплетени змии. Въпреки това можах да прочета думи на арабски, изписани в основата на купола. Пашата изглежда ме наблюдаваше. „И Аллах създаде човека“, прошепна ми той, „от буци съсирена кръв“. И се усмихна лениво. „Това е цитат от Корана“. Хвана ме за ръката и ме подкани да седна. Край ниска маса с храна бяха наредени възглавници и копринени постелки. Настаних се и се подчиних на поканата на домакина да ям. Една стара прислужница се грижеше чашата ми да е пълна е вино, а също и за чашата на пашата. Забелязах, че той не пие с особено удоволствие и наслада. Попита ме дали се изненадвам, загдето пие вино: Когато потвърдих, той се разсмя и каза, че не се подчинява на заповедите на никакъв бог.
„А вие“, попита ме с блеснали очи, „срещу какво бихте се опълчил в името на насладата?“
Повдигнах рамене. „Че какви други удоволствия има, освен да пиеш вино и да ядеш печени прасета? Аз следвам разумна религия, която ми позволява и едното, и другото“. Вдигнах чашата си и я пресуших. „По този начин ще избегна мъките в пъкъла.“
Пашата се усмихна едва-едва. „Но вие сте млад, милорд, и красив“. Той се пресегна през масата и взе ръката ми. „Наистина ли за вас удоволствията се заключават в яденето на прасе?“
Погледнах ръката му, после очите ни се срещнаха. „Може да съм млад, ваша светлост, но вече знам, че за всяко удоволствие се плаща съответната цена.“
„Сигурно сте прав“, равнодушно рече пашата. В очите му се появи пустота. „Трябва да призная“, добави той след дълга пауза, „че вече почти не помня какво е удоволствие, толкова съм отегчен от изминаващите години.“
Погледнах го изненадан. „Прощавайте, ваша светлост,“ рекох аз, „но не ми правите впечатление на сластолюбец.“
„Така ли?“ отвърна той и дръпна ръката си. Отначало помислих, че се ядоса, но когато го погледнах, видях на лицето му изписана само ужасна меланхолия, чувство, замръзнало като вълните на заледено езеро. „Има удоволствия, милорд,“ бавно рече той, „за които не сте и сънувал. Удоволствия на ума и на кръвта.“ Той ме погледна, а очите му бяха дълбоки като всемира. „Не дойдохте ли тук точно затова, милорд? За да опитате тези удоволствия?“
В погледа му долових принуда. „Вярно е,“ отвърнах аз, без да отмествам очи, „макар да не ви познавам достатъчно, чувствам, че сте най-необикновения човек, който някога съм срещал. Ще ми се смеете, ваша светлост, но в Тапалеен ви сънувах. Сънувах, че идвате при мен, че ми показвате разни странни неща и намеквате за скрити истини.“ Изведнъж се разсмях. „Но как ще реагирате, ако ви кажа, че дойдох тук, подтикван от няколко странни сънища? Сигурно ще се засегнете.“
„Не, милорд, не се засягам.“ Пашата стана, взе ръцете ми и ме прегърна. „Имал сте тежък ден. Тази нощ заслужавате сън без сънища — сънят на благословените.“ Той ме целуна с хладните си устни. Изненадах се, защото вън на лунната светлина не беше така. „Събудете се отпочинал и свеж, милорд“, прошепна пашата и плесна с ръце. Иззад завесата се появи млада робиня с фередже. Пашата се обърна към нея. „Хайде, заведи госта в покоите му.“
Изглежда приятната ми изненада пролича. „Да“, рече пашата, наблюдавайки ме, „нея доведох от Тапалеен, моята красива бегълка. Хайде“ — той махна с ръка, — „махни фереджето.“ Момичето грациозно свали воалите. Дългата й коса се разпиля свободно. Беше по-красива, отколкото я помнех. Изведнъж почувствах възмущение, че трябва да служи като държанка на Вакел паша. Видях го как я гледа — хищно, с желание, устата му беше отворена, ноздрите му потрепваха сякаш надушваше момичето. Желанието му бе пропито от ужасно отчаяние. Той се обърна и забеляза, че го гледам. По лицето му пробяга същата жажда и мигом изчезна. Отново се появи ледената маска от преди малко. „Спете“, махна ми той. „Имате нужда от почивка — в близките дни ще бъдете много зает. Лека нощ, милорд.“
Поклоних се и му благодарих, после последвах Хайде. Тя ме поведе по една стълба. Когато стигнахме горния й край, момичето се обърна и ме целуна, дълго и влюбено. Аз, който нямах нужда от поощрение, я взех в прегръдките си и също я целунах. „Дошъл си за мен, скъпи мой лорд Байрон“, целуна ме отново тя. „Дошъл си за мен.“ После се отскубна от прегръдката ми и ме хвана за ръката. „Насам“, рече и ме поведе по втора стълба. В този момент у нея нямаше и следа от робинята. Излъчваше страст и вълнение, бе по- красива от всякога. Пламенната й наслада затопли кръвта ми и раздвижи чувствата ми. Стигнахме до една стая, която за моя изненада приличаше на старата ми спалня в Нюстед — дебели колони и тежки арки, венециански свещници, все познати готически неща. Почти си повярвах, че съм се върнал в Англия. Стаята, разбира се, не беше място за Хайде — тя изглеждаше толкова естествена, любяща, истинска гъркиня. Прегърнах я — Хайде ме целуна отново и целувката й бе изгаряща и сладка като първия път — в хана, когато се бе осмелила да мисли, че може да бъде свободна.
После, разбира се, си спомних, че не е свободна. Бавно се откъснах от устните й. „Защо пашата ни остави сами?“ попитах я.
Хайде ме погледна с широко отворени очи. „Защото се надява да ме лишите от девствеността ми“, рече непринудено тя.
„Да те лиша от девствеността ти ли?“ — помълчах за миг — „Надява се?“
„Да“, тя неочаквано свъси чело. „Отключиха ме тази вечер.“
„От къде?“
„От никъде“. Хайде се засмя насила. Целомъдрено скръсти ръце отпред. „От тук“, рече. „Онова, което е вътре, все пак е на моя господар, а не мое. Той може да прави с него каквото си поиска.“ Момичето хвана с ръце полите си и ги вдигна — на китките и глезените си имаше тънки метални обръчи. Не гривни, както ми се бе сторило по-рано, а обръчи за оковаване. Хайде отново улови ръцете си. „Бедрата ми се заключват с подходяща верига.“
Замълчах. „Разбирам“.
Тя се вгледа в мен с големите си очи, после ме притегли към себе си. „Наистина ли разбирате?“, попита и приглади с ръка един кичур от косата ми. „Не мога и няма да бъда негова робиня, господарю, само това не, никога.“ После нежно ме целуна. „Скъпи Байрон — помогнете ми, моля ви, помогнете ми.“ В очите й заблестя гняв и накърнена гордост. „Трябва да бъда свободна“, бързо прошепна тя. „Трябва!“
„Знам“, прегърнах я аз, „знам.“
„Заклевате ли се?“, усещах как тялото й трепери. „Заклевате ли се да ми помогнете?“ Кимнах. Такава страст — като на тигрица, съчетана с красотата на богиня на любовта — как можех да остана равнодушен? Наистина, как? Погледнах насреща към леглото. В съзнанието ми отново се обади неприятното напомняне — защо ни оставиха сами? Пашата едва ли е чак толкова любезен човек, че да пусне в леглото на любимата си робиня своя гост. А се намирах високо в планината, в непознато място, фактически сам.
Спомних си какво каза по-рано Хайде. „Пашата“, попитах аз бавно, „наистина ли не е правил любов с теб?“
Тя ме погледна, после изви глава. „Не, никога.“ В гласа й се чувстваше неприязън, но също и внезапна нотка на страх. „Никога не ме е използвал за това.“
„А за какво?“
Тя леко поклати глава и затвори очи.
Дръпнах я към себе си. „Хайде, аз просто не разбирам — защо те остави неокована при мен?“
„Наистина ли не разбирате?“ Тя ме погледна със съмнение. „Не вярвам. Как може една робиня да се радва на любов? Робините са блудници, мой Байрон. Искате ли да съм вашата блудница, мой скъпи лорд Байрон? Такава ли искате да бъда?“ Божичко, помислих си, тя ще се разплаче, а аз за малко да я обладая там и в този момент. Не, не, тя притежаваше силата и страстта на планинска буря, а аз не можах да го направя. Ако беше някаква повлекана, някаква лондонска кучка… Ако беше така, щях да настоя. Но Хайде, дарена с красотата на родната си земя, бе нещо повече. Носеше в себе си духа на древна Гърция, който отдавна копнеех да открия. Сега, в лицето на тази робиня, аз държах в ръцете си дух, лъч от светлината, водила аргонавтите и вдъхновявала нейните предци при Термопилите. Толкова красива, толкова дива — творение на планината; готова да се бие до смърт в своята клетка. „Не“, прошепнах в ухото й, „ти ще бъдеш свободна, обещавам ти.“ А после — на себе си: „И няма да те докосна с пръст, докато не го пожелаеш
