Атанаси кимна. Огледа се и прошепна на ухото ми: „Господарю, монасите казват, че наоколо се върти дяволът.“
Погледнах го озадачено. „Мислех, че дяволите са само за турците и селяните, Атанаси.“
„Да, господарю“, тежко преглътна гъркът. „Но въпреки това“ — той посочи мъртвеца, — „те твърдят, че е работа на върколака. Виждате ли колко е блед — изпита му е кръвта. Мисля, господарю, че трябва да се махаме.“ Атанаси почти се бе свлякъл на колене. „Моля ви, господарю!“ Той отвори вратата. „Моля ви.“
Ние е Хобхаус се усмихнахме и последвахме водача към кея. До нашата лодка имаше вързана втора, която не бях забелязал при пристигането ни. Сега веднага я познах. На носа седеше облечено в черно същество, а идиотското му лице бе бледо и безжизнено като преди. Докато прекосявахме езерото, лодкарят се смаляваше и смаляваше. Атанаси също следеше съществото с очи.
„Лодкарят на пашата“, рекох аз.
„Да“, кимна той и се прекръсти.
— Усмихнах се. Щом споменах пашата, водачът ни се разтрепери. — Лорд Байрон замълча. — Аз, разбира се, не трябваше да постъпвам така жестоко с него. Но Атанаси ме натъжи. Един умен и интелигентен човек — ако свободата на гърците дойдеше отнякъде, това щеше да стане с помощта на хора като него. Поради тази причина страхът му, макар да бе обект на постоянен присмех от наша страна, ни изпълни с отчаяние — Лорд Байрон подпря брадичката си с ръка и самоиронично се усмихна. — След като напуснахме манастира се разделихме с него. Преди да тръгнем на следващия ден, го потърсихме, но той не си беше у дома. Жалко — Лордът поклати глава. — Много жалко.
Настъпи тишина.
— Значи отидохте в Тапалеен? — попита най-после Ребека. Байрон кимна.
— За да посетим великия и прочут с лошата си слава Али паша.
— Спомням си вашето писмо — обади се Ребека. — До майка ви.
Той вдигна глава.
— Така ли? — попита тихо.
— Да. За албанците в техните везани, пурпурни дрехи, за двестате коня и чернокожите роби, за вестоносците и литаврите, за протяжните викове от минаретата на джамиите — Ребека замълча. — Извинете — рече тя, виждайки втренчения му поглед. — Винаги съм смятала, че това е едно чудесно писмо, с великолепно описание.
— Така е — усмихна се лорд Байрон. — Сигурно, защото бе лъжа.
— Лъжа ли?
— По-скоро й спестих някои неща. Не споменах за коловете. Бяха три пред главната порта. Видът им, вонята — те помрачиха спомена ми от пристигането в Тапалеен. Но с майка си трябваше да внимавам — тя не беше в състояние да понесе прекалено много реалност.
Ребека прокара ръка през косата си.
— Разбирам.
— Не, не разбирате нищо. Двама от мъжете бяха мъртви — приличаха на дрипави парчета мърша. Като минавахме край коловете, видяхме, че третият леко се раздвижи. Съществото, защото това вече не беше човек, се размърда върху кола и той проникна още по-дълбоко в тялото му. Закрещя с нечовешки, ужасяващ глас. Нещастникът видя, че го гледам. Опита се да проговори и тогава забелязах напуканата черна мръсотия край устата му. Разбрах, че няма език. Не можех да направя нищо — продължих да яздя и минах през портата. Чувствах се ужасно, защото осъзнавах, че съм направен от същата кал като извършилите тези неща и като онези, които са подложени на страданията напълно безсмислено — без всякаква надежда. Дадох си сметка, че не представлявам нищо, че ми предстои да умра — съдба, която също като раждането не зависи нито от мен самия, нито от моя избор. Помислих си дали всички не сме съгрешили в някакъв предишен живот и затова сегашният не е нищо друго освен Ад. Ако това е вярно, щеше да е най-добре да умрем. И все пак онази нощ в Тапалеен изпитах отвращение, че съм смъртен, почувствах, че това ме стяга плътно и ме задушава като саван.
През нощта Вакел паша отново ми се яви насън. Също както първия път, когато го видях, изглеждаше смъртно блед, но силен, а блясъкът в очите му изразяваше едновременно тъга и непреклонност. Той ми кимна. Станах от леглото и го последвах. Стъпвах по въздуха и не пропадах. Под мен беше Тапалеен, над мен — звездите. През цялото време чувствах, че нещо ледено ме държи за ръката. Устните му не помръдваха, но въпреки това го чувах да говори. „От звездата до червея, целият живот е движение, което отвежда единствено до покоя на смъртта. Кометата се носи, руши всичко по пътя си и изчезва. Бедният червей пълзи и живее благодарение смъртта на други същества, но и той като тях умира. Всички неща трябва да се подчиняват на правилото за своята предопределеност.“ Той ме хвана за другата ръка и видях, че се намираме над планински хребет, сред разкривените статуи и отворените гробове на някакъв древен град, който сега беше безлюден и оставен на тишината и бледата лунна светлина. Вакел паша посегна да ме погали по шията. „Всички неща трябва да се подчиняват, така ли казах? Всички неща трябва да живеят и да умрат?“ Почувствах нокътя му, остър като бръснач, да се плъзга по шията ми. Топла яка от кръв обви врата ми. Нечий език нежно я облиза, така както котката ближе лицето на стопанката си. В главата ми отново прозвуча глас. „Съществуват знания, които изразяват безсмъртието. Следвай ме.“ Езикът продължи да ближе врата ми. „Следвай ме. Следвай ме.“ Думите бавно изчезнаха, а с тях и разрушеният град, звездите над главата ми и дори допира на устните до шията ми. Накрая не остана нищо, освен тъмнината на моя припадък. Напрегнах се да се освободя от него. „Байрон! Байрон!“ Отворих очи. Намирах се все така в нашата стая. Над мен стоеше надвесен Хобхаус. „Байрон, добре ли си?“ Кимнах. Опипах шията си. Чувствах лека болка. Не казах нищо — усещах се твърде изтощен, за да говоря. Затворих очи, но докато се унасях отново в сън, извиквах в съзнанието си образи от живота, които да пазят сънищата ми. Никое… Нашата целувка — уста в уста… Крехкото му топло тяло… Никое… Сънувах момчето и Вакел паша повече не се върна. На сутринта бях отпаднал и не се чувствах добре.
„Боже, колко блед изглеждаш“, рече Хобхаус. „Защо не останеш в леглото, стари приятелю?“
Поклатих глава. „Тази сутрин ще посетим Али паша.“
„Не предпочиташ ли да го пропуснеш?“
„Шегуваш ли се?! Не искам да умра забучен на кол.“
„Да“, кимна Хобхаус, „сериозно основание. Жалко, че тук няма нищо за пиене. Имаш нужда точно от това. Боже, каква ужасна страна.“
„Чувал съм, че в Турция бледата кожа е знак за благороден произход.“ Нямаше огледало, но знаех, че бледостта ми отива. „Не се притеснявай, Хобхаус“, рекох аз, облягайки се на него. „Ще накарам лъва от Янина да яде от ръката ми.“
Така и стана. Али паша се зарадва на моето пристигане. Посрещна ни в голяма стая с мраморен под. Поднесоха ни кафе и сладкиши — бяхме обект на голямо възхищение. По-точно аз, тъй като Хобхаус изглеждаше доста мургав, а ръцете му — прекалено едри. Приятелят ми не получи хвалбите, на които се радвах аз заради красотата си. Красота, която както безкрайно пъти му повтори Али, била безпогрешен знак за благородническия ми ранг. Най-накрая дори ме обяви за негов син и в качеството си на родител, се държа доста мило. Пред двама ни с Хобхаус той показа всичко друго, само не и истинския си характер — през цялото време просто излъчваше невероятно добродушие.
Сервираха обяда. Към нас се присъединиха придворните на Али и неговите последователи, но не ни предоставиха възможност да се запознаем с тях. Али ни пазеше само за себе си. Продължи да се държи като баща, да ни храни с бадеми и захаросани плодове, сякаш бяхме малки момчета. Обядът приключи, а Али все така не ни пускаше: „Жонгльори,“ разпореждаше се той, „певци“ — те изнесоха представление. След него Али се обърна към мен. „Искате ли да видите още нещо?“ Не дочака отговора ми. „Танцьорки!“, извика той. „Имам един приятел, който живее при мен. Неговото момиче е невероятно. Надявам се няма да откажете да видите как танцува?“
Разбира се, възпитано се съгласихме. Али се завъртя на кушетката, за да огледа стаята. „Приятелю“, викна той, „може ли да пратиш тук твоето момиче?“
„Защо не…“, отвърна Вакел паша. Аз се обърнах ужасен. Кушетката му се намираше точно зад мен — през цялото време на обяда беше стоял там незабелязан от нас. Той прати един слуга, после любезно кимна на мен и Хобхаус.
Али го покани да дойде. Пашата се съгласи. Изненадах се, защото смятах, че Али не уважава друг,
