призрака.
— Аз усетих същото — припряно и неочаквано се обади Ребека. — В криптата, когато ме държахте в ръцете си. Почувствах, че вие ме сънувате.
Лорд Байрон повдигна вежди.
— Наистина ли? — попита той.
— Така ли чувствахте и вие пашата?
Той повдигна рамене.
— Или накрая го срещнахте?
Ребека се взря в светещите очи на вампира.
— Сънят има свой собствен свят — промърмори той. — Той се намира на границата между два свята, неточно наричани смърт и битие — усмихна се тъжно и се загледа в играещия пламък на свещта. — Там имаше един манастир — най-после проговори той. — Посетихме го вечерта преди нашето заминаване. Намираше се на острова насред езерото — лорд Байрон вдигна очи. — Същият остров, от който бе дошла лодката първата вечер след пристигането ни. Точно поради тази причина още тогава пожелах да видя манастира. Според Атанаси обаче посещение не можело да се уреди. Открили един от монасите мъртъв, както ми обясни, и манастирът трябвало да бъде пречистен. Попитах го кога е умрял монахът. „В деня на вашето пристигане в Янина“, отговори ми той. Тогава поисках да науча от какво е умрял. Атанаси поклати отрицателно глава. Не знаел. Хората от манастира били много потайни. „Сега вече бил отворен.“
Стигнахме. Пристанът беше пуст, селото над него — също. Добрахме се до манастира, но когато Атанаси викна, отговор не последва. Водачът ни се намръщи. „От тук“, рече той колебливо и отвори вратата към един малък страничен параклис. Ние с Хобхаус го последвахме. Параклисът беше празен и спряхме, за да огледаме стенописите. „Страшният съд“, обади се без нужда Атанаси, сочейки една тъмна фреска. Порази ме образът на Сатаната. Изглеждаше едновременно страшен и красив, целият бял, с изключение на петното кръв около устата му. Видях, че Атанаси ме наблюдава. След миг се обърна и отново извика. Хобхаус ни настигна. „Прилича на онзи паша“, рече той. „Насам“, подтикна ни Атанаси, сякаш в отговор на думите на моя спътник. „Трябва да вървим“. Въведе ни в главната църква. Отначало ми се стори, че и тя е празна, но после видях приведен над една пейка до насрещната стена човек е бръсната глава — беше облечен в широка дреха. Светлината от прозореца осветяваше лицето му. Вместо бледите страни, които помнех, по бузите на Вакел паша сега имаше цвят.
„Les milords anglais?“3, попита той.
„Аз съм милордът“, отвърнах аз. „А това е Хобхаус. Не му обръщайте внимание. Той не е благородник.“
Пашата бавно се усмихна, после ни поздрави с доста формална любезност. Направи го на добър френски, с акцент, който трудно можеше да се определи, но звучеше приятно. Напомняше дрънчене на сребърни монети.
Хобхаус го попита откъде знае френски. Пашата ни разказа, че ходил в Париж, преди Наполеон и преди Революцията, много отдавна. После вдигна една книга. „Жаждата ми за знания“, рече той, „тя ме отведе в града на светлината. В Лондон не съм бил. Може би някой ден ще го посетя. Говорят, че е станал много голям. Помня времето, когато не представляваше кой знае какво.“
„Излиза, че в паметта ви наистина се съхранява доста дълъг отрязък от време.“
Пашата се усмихна и кимна с глава. „Мъдростта на Изтока е тази, която съхранява дълги отрязъци от време. Не е ли така, мосю грък?“ Той погледна към Атанаси и нашият придружител измърмори нещо неразбрано. Нагънатите му тлъстини се разтресоха. „Да“, рече пашата, усмихвайки се жлъчно, „ние от Изтока разбираме много повече от вас, западняците. Не забравяйте това, милорд, докато пътувате из Гърция. Просвещението не винаги разкрива истината. Понякога то може и да я скрие.“
„И как става това, ваша светлост?“, попитах аз.
Пашата вдигна книгата. „Ето един труд, който отдавна исках да прочета. Намериха ми го монасите от Метеора4 и го донесоха тук. В него се разказва за Лилит, първата жена на Адам, принцесата-блудница, която прелъстявала мъже по улиците и по полята, а после изпивала кръвта им. Знам, че за вас това е суеверие и чиста глупост. Но за мен, както и за нашия гръцки приятел тук, означава много повече. Представям си го като було, което едновременно скрива и разкрива истината.“
Настана тишина. В далечината се чу звън на камбана. „Много ми е интересно“, рекох аз, „да науча каква истина се крие в историите за кръвопийци, които чуваме непрекъснато.“
„Чували сте и други, така ли?“
„Да. Бяхме отседнали в едно село и там ни разказаха за някакво същество, което се нарича върколак.“
„Къде се случи това?“
„Близо до реката Ахерон.“
„Вие сигурно знаете, че аз съм господарят на Ахерон?“
Погледнах към Атанаси. Лъщеше от пот като намазан е олио. Обърнах се към Вакел паша и поклатих глава. „Не. Не знаехме.“
Пашата се вгледа в мен. „За Ахерон се разказват много истории“ — тихо рече той. „В древността също смятали, че мъртъвците пият кръв.“ После погледна към книгата и я притисна до гърдите си. Имах чувството, че се кани да ми каже нещо. По лицето му пробяга силно желание, но след миг изчезна и мъртвешката маска се върна отново. Когато Вакел паша заговори, в гласа му имаше единствено горчиво негодувание. „Не обръщайте внимание на приказките на селяните, милорд. Вампир — е думата и на френски, нали? Това е най-старият човешки мит. Но в какво се превръща той, щом попадне в ръцете на моите селяни? В идиот, в изчадие, в звяр, който се храни с човешка плът. Звяр, измислен от зверове.“ Пашата се засмя и съвършените му зъби проблеснаха със своя снежнобял гланц. „Не се бойте от този селски вампир, милорд.“
Спомних си Георгиу, неговите синове и дружелюбността им. В желанието си да ги защитя, описах какво бяхме изживели в странноприемницата при Ахерон. Докато разказвах, ми направи впечатление, че Атанаси целият е плувнал в пот.
Пашата също бе вперил поглед в нашия водач — ноздрите му потрепваха, сякаш надушваше мириса на страха. Когато свърших, той иронично се усмихна. „Радвам се, че така добре са се грижили за вас, милорд. Но ако аз проявявам жестокост, то е, защото не бих искал да бъдат жестоки с мен.“ Пашата погледна към Атанаси. „Не съм дошъл в Янина, само за да чета ръкописи. Тук съм, защото търся един беглец. Не се тревожете, милорд — гоня слугата по-скоро от съжаление, не от гняв. Няма да му се случи нищо лошо.“ След тези думи отново погледна към Атанаси. „Няма да му се случи нищо лошо.“
„Мисля, господарю“, прошепна гъркът, хващайки ме за ръкава, „че е време да си ходим.“
„Да, тръгвайте“, неочаквано грубо рече пашата и отвори книгата. „Имам още много да чета. Тръгвайте, моля ви, хайде.“
С Хобхаус се поклонихме според правилата. „Ще ви видим ли отново в Янина, Ваша светлост?“, попитах аз.
Пашата вдигна глава. „Не. Почти свърших онова, за което дойдох тук.“ Той се взря в Атанаси. „Заминавам довечера.“ После се обърна към мен. „Може би, милорд, ще се срещнем пак, но на друго място.“ Кимна и отново се загледа в книгата, а ние с Хобхаус, почти избутани от водача, излязохме навън, където още грееше следобедното слънце.
Поехме по един тесен път. Камбаната още звънеше, а от една малка черква в далечината се чуваше пеене.
„Не, господарю“, рече Атанаси, когато видя, че се готвим да влезем вътре.
„Защо не?“ попитах го.
„Не, моля ви, недейте“, успя само да изхленчи Атанаси.
Дръпнах го встрани — непрекъснатият му страх ми бе дошъл до гуша. Последвах Хобхаус в църквата. През облаци от тамян можах да видя един ковчег. В него лежеше мъртвец, облечен в черно монашеско расо. То, вместо неговия сан, подчертаваше призрачната бледост на лицето и ръцете на покойника. Пристъпих напред и надникнах над сведените глави на жалещите. Около шията му бяха подредени нагъсто цветя.
„Кога е умрял?“ попитах аз. „Днес“, прошепна Атанаси.
„Значи е вторият, който умира тук тази седмица?“
