като на змия, но изведнъж станаха дълбоки и замислени. Вглеждайки се в тях, почувствах, че никога не съм срещал такъв човек — невероятно съчетание от дух и материя. Поздравих го с поклон. Мъжът се усмихна чувствено и устните му разкриха блестящо бели зъби. После отвърна на поздрава ми. Свали забулващата го като бедуин наметка и се отправи към пазачите — татари. Те го поздравиха почтително. Той не им отвърна. Видях как влезе в хана и изчезна.
В същото време откъм пътя се чуха гласове и към нас се приближи група хора. Пращаше ги везирът — да ни приветстват и да ни съобщят ласкателната вест, че макар и да не е в момента в Янина, Али ни кани в Тапалеен, родния си град, на около седемдесет километра от тук. Поклонихме се и изразихме най-дълбока благодарност. Разменихме си любезности и похвалихме красотата на Янина. Когато изчерпахме запасите си от ласкателства, попитах за човека, отседнал в сарая заедно с нас. Обясних, че желая да му засвидетелствам своето уважение. Настъпи внезапна тишина. Пратениците се спогледаха, а водачът им се почувства много смутен. Измърмори, че мъжът, когото съм видял, е паша от южните планини. После доста настоятелно добави, сякаш идеята му бе щукнала току-що, че тъй като пашата щял да остане само една нощ, най-добре било да не го смущаваме. Членовете на групата закимаха и доста неочаквано започнаха да ни обсипват с нови любезности. „За малко да ни удавят“, както се изрази по-късно Хобхаус. „Като че ли искаха да скрият нещо от нас“.
Хоби имаше способността да надушва нещата. На следващия ден излязохме да огледаме местността и попитах нашия водач, добродушен дебел грък на име Атанаси, пратен ни от везира учен човек, какво са искали да скрият нашите домакини. Когато споменах името на пашата, Атанаси леко се смути, но се овладя и вдигна рамене.
„Срещу вас е отседнал Вакел ваша“, обясни ни гъркът. „Сигурно слугите на везира се плашат от неговата слава. Не са искали да си навлекат неприятности. Ако се оплачете от тях на Али паша, те, разбира се, ще си изпатят.“
„За какво става въпрос? Каква е тази слава на Вакел паша?“
„Говори се, че е магьосник. Турците смятат, че е продал душата си на Еблис, принцът на Ада.“
„Ясно. Така ли е в действителност?“
Атанаси ме погледна, за моя изненада, без да се усмихне. „Разбира се, че не“, измънка той. „Вакел паша е учен, наистина голям учен, така мисля. Това се случва рядко сред мюсюлманите и по тази причина предизвиква слухове и подозрения. Те са свине, нашите господари и повелители, просто неграмотни свине.“ Атанаси погледна през рамото си. „А понеже Вакел паша не е неграмотен, им се струва опасен. Само турците и селяните могат да вярват, че наистина е демон. Няма спор, странен човек е. За него се разказват какви ли не истории. На ваше място бих постъпил така, както са ви посъветвали, господарю — ще се старая да го избягвам“.
„Ти, Атанаси, говориш за пашата така, сякаш срещата ни е неизбежна.“
„Може би точно затова е толкова опасен.“
„Ти си се срещал с него, нали?“
Атанаси кимна.
„Разкажи ми“, помолих го аз.
„Имам библиотека, а той искаше да види един ръкопис.“ „На каква тема?“
„Доколкото си спомням“, отвърна Атанаси с тънък, необичаен за човек с неговото телосложение глас, „беше трактат за Ахерон и нейната роля като река на смъртта в древния мит.“
„Ясно.“ Съвпадението ме накара да се замисля. „Какво точно за Ахерон го интересуваше, помниш ли?“
Атанаси не ми отговори. Погледнах го в лицето. Бе бледо като восък. „Добре ли си?“, попитах го аз.
„Да, да“, Атанаси дръпна юздите и продължи напред. Настигнах го и яздихме редом, но повече не настоях. Той изглеждаше все така напрегнат и вглъбен. Изведнъж се обърна към мен. „Господарю“, прошепна той, сякаш ми разкриваше някаква тайна, „щом искате да знаете, Вакел паша се разпорежда с всички планини около Ахерон. Замъкът му е построен на една скала над реката. Сигурен съм, че точно това го кара да се интересува от нейното минало. Но моля ви, не повдигайте повече този въпрос.“
„Не, няма“, отвърнах аз. Страхът на гърците вече не ми правеше особено впечатление. После се сетих за Никое. Той беше смел. Надяваше се да избяга от своя турски господар. Дали не ставаше дума за Вакел паша? Ако беше така, момчето се намираше в опасност. „Онази нощ в странноприемницата…“, помислих си аз, „Да, Никое бе красив и смел, заслужаваше си свободата“. „Какво търси Вакел паша в Янина, знаеш ли?“, попитах сякаш между другото аз.
Атанаси ме погледна втренчено. Започна да трепери. „Не знам“, прошепна той, после пришпори коня си. Оставих го да язди пред мен известно време. Когато го настигнах, повече не стана дума за Вакел паша.
Прекарахме деня сред развалините на древен храм. Хобхаус се вреше из камъните и непрекъснато си водеше бележки Аз седях в сянката на една рухнала колона и съчинявах стихове. Красивото небе и планините, множеството тъжни останки от разрухата наоколо бяха наистина великолепен материал. Пишех и задрямвах, и после продължавах мисълта си. С навлизането на деня в пурпурните краски на залеза, ми ставаше все по-трудно да реша дали съм буден или спя. Всичко край мен изглеждаше невероятно ярко — започнах да си мисля, че виждам живота за първи път — пулса на съществуването в цветята и дърветата, в тревата, дори в самата земя. Скалите и почвата ми приличаха на кости и плът, наподобяващи моите. Насреща ми спря заек — гледаше ме. В ушите си чувах биенето на сърчицето му, усещах топлината на неговата кръв. Животът му съдържаше богат и красив мирис. Зверчето побягна и пулсирането на кръвта му през мускули и артерии, туптящото му сърце, сякаш обагриха пейзажа и небето в червено. Почувствах дълбоко в гърлото си изгаряща жажда. Седнах, стреснато се хванах за гърлото си и докато гледах след бягащия заек, пред мен се появи Вакел паша.
Той също беше усетил миризмата на животното. Стоеше на една скала леко приклекнал, подобно на вълк. Заекът изчезна. Пашата обаче продължаваше да стои неподвижно и разбрах, че надушва някаква по- богата и по-рядка миризма. Той се обърна към мен. Лицето му бе смъртно бледо и невероятно спокойно. Гледаше ме и сякаш проникваше дълбоко в съзнанието ми. В очите му се четеше разбиране за всичко, което бях и желаех. Той отново се извърна, подуши въздуха и се усмихна. Изведнъж чертите му се промениха — на мястото на спокойствието се появи завист и отчаяние. Въпреки това мъдростта, изписана по лицето му, не изчезна. Станах, за да отида при него и почувствах, че съм буден. Когато погледнах към скалата, Вакел паша бе изчезнал. Просто сън, но аз продължих да се чувствам неспокоен. По обратния път от древните развалини споменът за видяното ме подтискаше, сякаш беше нещо повече от сън.
Атанаси също изглеждаше неспокоен. Слънцето залязваше. Колкото по-ниско слизаше то зад планинските върхове, толкова по-често той се обръщаше на запад. Попитах го какво го притеснява. Той поклати глава и се засмя, но въртеше юздите в ръцете си като смутено дете. После слънцето се скри зад планинския хребет и изведнъж чухме тропот на копита — някой ни настигаше по пътя към долината. Атанаси спря коня си, дръпна юздата и на моя — край нас премина група конници. Бяха татари, облечени в дрехи същите като на пазачите пред покоите на Вакел паша. Потърсих да видя сред тях и пашата, но за моя радост него го нямаше. „Къде са тръгнали?“, попитах аз Атанаси, сочейки изчезващата кавалкада.
„Какво искате да кажете?“, отвърна той с дрезгав шепот.
„Просто ми се стори, че търсят нещо“, рекох аз. Атанаси изхърка задавено, а лицето му грозно се изкриви. Без да каже дума повече, той пришпори коня си по пътя към Янина. Ние с Хобхаус с охота го последвахме, защото започваше да се стъмва.
— А пашата — обади се Ребека, — когато го видяхте на скалата… Наистина ли беше сън?
Лорд Байрон хладно я погледна.
— Останахме в Янина още пет дни — сякаш не чу въпроса й той. — Толкова се задържаха и пазачите татари отсреща. Предположих, че Вакел паша, въпреки казаното от слугите на везира, също все още не е напуснал града. Не го срещнах нито веднъж. Вместо това — тук той отново се вгледа в Ребека, — го сънувах, но не както става обикновено, а съвсем ясно, като да бях буден. Така и не съм съвсем сигурен дали наистина не съм бил буден. Блед, почти сив на цвят, пашата се приближаваше безмълвно до леглото ми в моята стая или понякога на улицата, или в планината. Открих, че задрямвам в необичайно време; по-скоро имах чувството, че ме сънува някой друг. Борех се срещу тези пристъпи на дрямка, но винаги отстъпвах и точно тогава се появяваше пашата — промъкваше се в дрямката ми като крадец в чужда стая.
Лорд Байрон замълча и затвори очи, сякаш се опитваше отново да си представи образа на
