— Опасно е, разбира се, човек да се намира близо до вампир.
Същият красив глас, който Ребека бе чула в криптата…
Беше готова на всичко, само и само той да зазвучи отново. Сега разбираше какво означава за човешкия слух примамливата песен на сирените.
— Вие си давате сметка за случилото се. И все пак идвате отново — гласът замълча. — Надявах се и се боях, че ще го направите.
Ребека прекоси стаята. В сумрака на спуснатите завеси една бледа ръка й направи знак:
— Няма ли да седнете?
— Предпочитам светлина.
— Разбира се, как забравих — вие не виждате в тъмното.
Ребека посочи завесите и далечния градски шум.
— Може ли да ги дръпна?
— Не, ако го направите ще влезе зимата.
Тя видя как фигурата стана и закуцука из стаята.
— Английската зима — свършва през юни, а започва през юли. Ще ме извините, но не мога да понеса дори най-бегъл поглед към нея. Твърде дълго живях в по-слънчеви страни — чу се драсване на клечка и Ребека позна гърба на мъжа, когото бе наблюдавала на кея предишната нощ. Златиста светлина освети стаята. Приведена, фигурата оправяше пламъка.
— Надявам се нямате нищо против лампата — рече мъжът. — Донесох я от първото ми пътуване в чужбина. Има моменти, когато електричеството просто не е подходящо, не смятате ли?
Вампирът се засмя и се обърна, вдигнал лампата пред лицето си. Ребека бавно седна на мястото си. Нямаше никакво съмнение кого вижда. Тъмните къдри на косата му контрастираха с нетленната бледост на кожата. Чертите му бяха толкова фини — сякаш изваяни от лед. По алабастровата кожа нямаше капка цвят, нито намек за топлина. Въпреки това лицето изглеждаше озарено от някакъв вътрешен плам. Това не беше човекът, загинал в блатата на Мисолонги — дебел, плешив и с гнили зъби. Как така стоеше тук, по какъв чудодеен начин си бе върнал красотата от младостта? Образът му направо я опияняваше.
— Това красиво, бледо лице — тихо си каза тя.
Лицето наистина бе нечовешки красиво — на ангел, дошъл от някакъв друг свят.
— Кажете ми как е възможно — рече най-сетне тя.
Лорд Байрон свали лампата и накуцвайки се върна на мястото си. В това време Ребека си помисли, че чува движение в стаята зад гърба си. Обърна се, но тъмнината й се стори непроницаема. Лорд Байрон се усмихна и тихо подсвирна. От сенките се появи голямо бяло куче. То погледна Ребека, прозя се и се излегна в краката на лорда. Той погали кучето по главата. Животното облегна брадичка върху другата му ръка. Лордът гледаше Ребека. Очите му горяха, на устните му се появи лека усмивка.
Ребека приглади косата си назад.
— Майка ми — искаше й се да изкрещи, — вие ли убихте майка ми? — но се боеше от евентуалния отговор. Дълго стоя мълчалива. — Дойдох да търся мемоарите — рече най-после тя.
— Няма никакви мемоари.
Ребека изненадано се намръщи.
— Но на мен ми дадоха писмата от Томас Мур…
— Да.
— Какво е станало с копието, преписано от него — онова, за което ви споменава в писмото си?
— Беше унищожено.
— Но… — Ребека поклати глава. — Нищо не разбирам. Защо?
— По същата причина, поради която унищожиха и оригинала. То съдържаше истината.
— Тогава защо ми показаха писмата на Мур? Защо ме подмамиха да посетя криптата?
Лорд Байрон повдигна вежда.
— Подмамиха?
— Да. Антикварят. Предполагам, че работи за вас.
— За мен? Не. Срещу мен. При това от край време. Той винаги е работил единствено за себе си.
— Кой е той?
— Човек, който не е зле да бъде избягван.
— Като вас? И като онова същество долу?
Лорд Байрон свъси вежди, но когато проговори, гласът му звучеше все така спокойно.
— Да, тя е същество, такова същество съм и аз, най-опасното, което би могло да се изпречи на пътя ви. Същество, което снощи вие вече нахранихте — той облиза зъби с върха на езика си. — Кучето се размърда и дълбоко в гърдите му се чу ръмжене.
Ребека с усилие не сведе очи пред погледа на вампира. Въпросът, който искаше да му зададе, отново замря на устните й.
— Защо не ме убихте? — пророни най-после тя. — Защо не изпихте всичката ми кръв, както сторихте с горкия човек на моста Уотърлу?
Лицето на лорд Байрон сякаш замръзна. После той леко се усмихна.
— Защото сте от рода Байрон — кимна той. — Да, наистина, така е — той се изправи. — Защото във вените ви тече моя кръв. Моя и на една друга сродна душа.
Ребека преглътна с усилие.
— Имате предвид майка ми — най-после каза тя. Чу гласа си далечен и неуверен.
— Да.
— Тя също е идвала да търси вашите мемоари.
— Знам.
— Какво стана с нея?
Лорд Байрон не отговори. Погледът му изразяваше едновременно съжаление и желание.
— Какво се случи с нея? Кажете ми! Какво се случи с нея?
Лорд Байрон продължи да мълчи. Ребека навлажни устните си. Искаше да повтори въпроса си крещейки, да даде воля на цялата си мъка, като хвърли в лицето му премълчаваното обвинение, но устата й беше пресъхнала. Не можа да каже нито дума. Лорд Барон я гледаше и се усмихваше. Впери поглед в шията й, после стана и закуца през стаята. Вдигна една бутилка и рече:
— Вие сте жадна. Мога ли да ви предложа вино?
Ребека кимна. Погледна етикета. „Шато Лафит Ротшилд“. Най-хубавото, най-доброто възможно. Подаде й чаша, тя я взе и отпи, после изгълта цялата течност. Никога не беше опитвала толкова прекрасно нещо. Вдигна очи. Лорд Байрон я наблюдаваше с безизразно лице. Той едва докосна с устни своята чаша. По лицето му не се появи дори сянка от удоволствие. Облегна се назад в стола си и макар че очите му просветваха както преди, Ребека можа да проникне дълбоко в тях и да установи, че те са като мъртви.
— Все пак — обади се той, — предпочитам да не бяхте идвала.
Ребека го погледна изненадана.
— Антикварят ми каза…
— Антикварят. Забравете антикваря.
— Но той…
— Казах ви — забравете го.
Ребека преглътна.
— Той твърдеше, че ме очаквате.
— Да, но знаете ли какво означава това? Очакването за нас е най-жестокото мъчение.
— И антикварят знаеше какво ще се случи?
Лорд Байрон се усмихна едва-едва.
— Разбира се. Защо иначе ще ви праща при мен?
Изведнъж го обзе ужасна умора. Затвори очи, сякаш искаше да не гледа живата Ребека. Кучето се размърда и го близна по ръката, но лордът остана неподвижен като пародия на собствения си красив и млад
