отвесно над нас. От близо три часа не ни бе настигал никакъв пътник. Хобхаус срита коня и догони водача ни. Чух го как пита къде ще се подслоним за през нощта. Водачът увери и двама ни, че не трябва да се плашим от нищо. Показах му буреносните облаци, надвисващи над върховете и му извиках, че въпросът не е до страх — просто искам да избегна проливния дъжд и затова държа по-скоро да се подслоним някъде. Водачът вдигна рамене и отново измърмори, че няма от какво да се боим. Разбира се, това ни накара веднага да изпратим трима от охраната напред. Останалите албанци изостанаха, за да прикриват тила ни. Флечър, прислужникът, започна своите молитви.
Когато паднаха първите тежки капки дъжд, чухме, че гръмна пушка. Хобхаус наруга шумно водача и го попита какво може да означава това. Човекът измърмори някаква глупост, после се разтрепери. Хобхаус отново изруга и извади пистолета си. Двамата пришпорихме конете и препуснахме надолу по клисурата. Зад една голяма скала видяхме нашите трима албанци — лицата им бяха бели като вар, крещяха си нещо и се опитваха да укротят изплашените жребци. Ръката на единия още държеше пушка — очевидно той бе дал изстрела.
— Какво става? — извиках му аз. — Да не би да ни нападат?
Албанецът не отвърна нищо. Двамата му спътници мълчаха. Хобхаус и аз се огледахме наоколо. В сянката на скалата се виждаше пресен гроб. Върху него бе забит груб кол, на който имаше закована кървава глава. Лицето бе необикновено бледо и в същото време почти като живо.
С Хобхаус слязохме от конете.
— Невероятно — рече приятелят ми, разглеждайки главата, сякаш е някаква интересна антика. — Предполагам, някакво селско суеверие. Какво ли означава това?
Аз потръпнах и се увих по-плътно в пелерината си. Вече беше тъмно и дъждът се усилваше. Хобхаус, който вярваше в духове толкова, колкото и в духа от бутилката, продължаваше да се взира в отсечената глава. Дръпнах го за рамото.
— Хайде — рекох му, — трябва да се махнем от това място. Зад нас албанците се сърдеха на водача.
— Той ви измами — казаха ни те. — Това не е пътят. Този води до Ахерон!
Погледнах към Хобхаус. Приятелят ми озадачено повдигна вежда. И на двама ни споменатото име беше познато. Ахерон — реката, която според древните отвежда осъдените в ада. Ако наистина се намира пред нас, значи сме се отклонили доста встрани от пътя за Янина.
— Вярно ли е? — попитах водача.
— Не, не — изхленчи той. Обърнах се към албанеца.
— Откъде знаеш, че сме близо до Ахерон?
Той посочи кола, а после произнесе една-единствена дума, която не разбрах: „върколак“.
Лорд Байрон замълча. После повтори думата бавно, на срички: „върколак“.
Ребека смръщи чело.
— Какво означава? — попита тя. Лорд Байрон и се усмихна.
— Както се досещате, зададох същия въпрос на водача. Но той изглеждаше толкова изумял от страх, че въобще не ме разбра. Само повтаряше непрекъснато думата: „върколак, върколак, върколак“. Изведнъж ми се разкрещя „Божичко, трябва да завием и да се връщаме!“ Взря се налудничаво в другарите си, после препусна обратно по пътя.
„Какво, по дяволите, им става?“ — попита Хобхаус, когато другите двама албанци последваха първия и се скриха зад скалата. „Мислех си, че бедняците трябва да са по-смели.“
В далечината проехтя гръм. После над назъбения силует на връх Сули видяхме как първата светкавица прониза небето, Флечър започна да плаче. „По дяволите“, изръмжах аз. „Ако искахме да се правим на туристи, щяхме да отидем в Рим“. Обърнах коня. „Ти“, рекох аз, посочвайки водача, „не мърдай оттук.“ Хобхаус вече яздеше нагоре по пътеката. Аз го последвах и препуснах напред. Близо десет минути яздихме в дъжда.
Тъмнината вече изглеждаше направо непрогледна. „Байрон“, провикна се Хобхаус, „онези тримата…“
„Кои тримата?“
„Онези тримата от охраната — те къде отидоха, как мислиш? Виждаш ли ги?“
Вгледах се в дъжда, но не различавах нищо по-далече от ушите на коня си.
„Проклета работа“, промърмори Хобхаус. И избърса носа си. „Трябва все пак да кажем нещо вкъщи“. Той замълча и ме погледна. „Ако, разбира се, успеем да се върнем.“
В този момент конят ми се спъна и се вдигна на задни крака, цвилейки от страх. Светкавица освети пътеката пред нас. „Гледай“, посочих аз.
Бавно се изкачихме нагоре, където лежаха трите тела. Гърлата им бяха прерязани. По тях нямаше никакви други рани. Посегнах към склона и взех шепа пръст. Наведох се от седлото, разпилях я върху труповете и не свалих поглед, докато дъждът не я отми.
След малко през пороя дочухме слаб вик. Извиси се и се изгуби в дъжда. Подкарахме конете напред. Насмалко да стъпча четвърти труп — върху пътеката открихме последните двама от охраната. Също като своите другари, те бяха с прерязани гърла. Слязох от коня и коленичих до единия, за да разгледам раната му. Пръстите ми се обагриха с гъста, ярка кръв. Вдигнах очи нагоре към Хобхаус. „Сигурно са там някъде“, рече той, посочвайки неопределено околовръст. Стояхме и се ослушвахме. Не се чуваше нищо друго, освен плющенето на дъжда по скалите. „Лоша работа“, рече Хобхаус. „Да“, съгласих се аз.
Върнахме се на мястото, където оставихме Флечър и водача. Последният, естествено, бе изчезнал, Флечър предлагаше подкуп на своя бог. Аз и Хобхаус, убедили се във враждебността на Всевишния към нас, стигнахме до извода, че нямаме друг избор, освен да продължим напред в бурята с надежда да открием подслон, преди някой нож да е открил нас. Насочихме се към Ахерон. Гневните облаци продължаваха да изливат отмъщението на небето отгоре ни, а светкавиците позлатяваха водните талази и пръски. Веднъж ни се стори, че от мрака изниква овчарска колиба, но когато приближихме, тя се оказа само турски гроб, на чиито камък бе издълбана гръцката дума за свобода — „елефтерия“. „Имаме късмет, че главите ни са още на местата си“, викнах аз на Хобхаус. „Така е“, кимна той. „Чувствам обаче, че всички тук, населението на тази адска земя, са диваци. Ще ми се да си бяхме в Англия.“ Лорд Байрон замлъкна и се усмихна на спомена.
— Разбира се, Хобхаус не го биваше в пътешествията.
— А вас ви биваше, така ли? — попита Ребека.
— Да. Никога не съм тръгвал за необикновени места, след което да се оплаквам, че те не са Риджънтс Парк.
— Но онази нощ…
— Не — лордът поклати глава. — Колкото и да е странно, вълненията от какъвто и да било характер винаги са повдигали духа ми и са ме ободрявали. Плаша се единствено от скуката. Горе в планината, озъртайки се в бурята да не налетим на някой разбойник и неговата кама, наистина се вълнувах. Да… За да утихне това вълнение, ми беше нужно доста време.
— Но все пак утихна, нали?
— Да — лорд Байрон сбърчи чело. — Най-после утихна. Остана само страхът, но вече без вълнение, а само като затъпяващо усещане. Хобхаус чувстваше същото. Колкото повече яздехме, толкова по-силно го усещахме. Усещахме го физически. Почти като дъжда, през който с усилие се придвижвахме. Той бе пред нас — някакво излъчване, или нещо подобно, което изсмукваше нашия дух. Флечър отново замърмори своите молитви.
Тогава Хобхаус опъна юздата на коня си. „Има някой пред нас“, рече той и посочи напред. „Видя ли?“ Погледнах, но в намаляващия дъжд успях да различа само някакви неопределени силуети и нищо повече. „Къде отиваш?“, извика Хобхаус, докато аз пришпорвах коня надолу по пътеката.
„Какъв друг избор предлагаш?“, викнах му в отговор и продължих да яздя в дъжда. „Ехо!“, изкрещях аз. „Има ли някой там? Трябва ни помощ! Ехо!“ Отговор не последва. Само дъждът ромолеше по камъните. Огледах се наоколо, фигурите, които и да бяха те, изчезнаха. „Ало!“, викнах аз отново. „Моля ви!“. Дръпнах поводите на коня. Напред нещо едва доловимо изтрополя. После настана тишина. Отпуснах се на седлото и почувствах как страхът, като парализа, сковава крайниците ми.
Изведнъж някой хвана повода на коня ми. Изплашен погледнах надолу и посегнах за пушката, но още преди да успея да се прицеля, човекът причинил тревогата ми, вдигна ръце и ме приветства с добре дошъл
