Лорд Байрон я изгледа със стъклени очи.
— Удоволствието обаче… — прошепна той. — Удоволствието, което изпитах тогава… — той бавно засенчи очи с ръце, потъвайки в спомените си.
Ребека го гледаше и се боеше да заговори.
— Дори в онзи час — тихо се обади тя, — когато сте пиел чуждия живот, вие не сте бил жив.
Лорд Байрон отвори очи.
— Спах до изгрев слънце — рязко рече той, без да обръща внимание на думите й. — Лъчите му ме замаяха. Опитах се да стана на крака, но не можах. Погледнах ръката си — отново виждах своята ръка. Лепнеше от слуз. Огледах голото си тяло. Лежах в локва мръсотии. Когато се раздвижих, почувствах необикновена лекота. Разбрах, че това бяха жизнените сокове, изхвърлени от тялото ми като нещо чуждо. Те започваха да ферментират и да гният на жегата.
Запълзях на четири крака. По скалите имаше разпилени скелети — смесица от козя козина, кости и засъхнала кръв. Почувствах отвращение и погнуса, но не ми се повдигаше. Вместо това, докато гледах себе си и черната кръв по камъните, Усетих, че крайниците ми се наливат с енергия. Опипах се по бузата — от раната ми нямаше и следа, дори най-дребен белег. Видях едно поточе, прекосих го и се измих. После тръгнах Напред. След водата слънцето докосваше с болка кожата ми. Скоро то стана непоносимо. Огледах се за подслон. Пред мен на склона на хълма съзрях маслиново дърво. Забързах натам. Превалих билото и пред очите ми се разкри езерото Трихонида — спокойно и синьо. Наблюдавах го изпод клоните на дървото. Спомних си кога за последен път съм го видял — тогава бях още жив. А сега? — лорд Байрон се вгледа в Ребека и кимна. — В този момент разбрах, разбрах с безпределна яснота, че съм минал отвъд живота. Че съм приел напълно различно състояние на съществуване. Започнах да се треса. Какво представлявах всъщност? Какво се беше случило? В какво ме беше превърнал пашата? В кръвопиец, в разкъсвач на гърла… — той се умълча. — Във върколак… — Байрон плахо се усмихна, преплете пръсти и потъна в мълчание.
— Прекарах под маслиновото дърво цели три дни — промълви най-сетне той. — Странните усещания от нощта затихваха на слънцето — оставаше само силното чувство на омраза към моя създател. Пладнето и следобедът се точеха едва-едва. По-рано пашата ме избягваше, но сега, когато бях създание като него, знаех какво трябва да се направи. Кръстосах ръцете си на гърдите. Пълно с кръв, сърцето ми бавно пулсираше. Копнеех да усетя в ръцете си неговото, да го уловя и да го стискам постепенно, докато се пръсне. Мислех си за Хайде и за наказанието, което споменаваше нейният господар. Дали щеше да я остави жива? Дали щеше да ми я даде? Отново си спомних в какво ме бе превърнал той — налегна ме болезнено отчаяние. Отвращението ми от Вакел паша се удвои. Как се зарадвах на тази омраза, как я пазех — това бе единственото ми удоволствие през онзи първи безкраен ден.
Слънцето започна да залязва и хребетите на запад се обагриха в кръв. Почувствах, че сетивата ми започват отново да работят. Въздухът се насити с мирисите на живота. Сумракът се сгъсти и колкото по- тъмно ставаше, толкова по-добре виждах. В езерото забелязах рибарски лодки. Една привлече вниманието ми. Греблата я носеха към центъра на водното пространство. Закотвиха я там, после двама мъже вдигнаха някакъв товар в чувал и го хвърлиха зад борда. Видях как вълничките набраздиха водата и изчезнаха — езерото отново възвърна огледалната си повърхност. Сега тя изглеждаше моравочервена. Жаждата ми за кръв се появи отново. Напуснах убежището си под маслиновото дърво. Чувствах тъмнината като кожа, която се допира до моята. Това ме изпълни с необикновени желания и усещане за сила.
Стигнах до пещерата, където ме бе заварил пашата. От него нямаше и следа, нито от друг човек. Намерих дрехите си разпилени, точно както ги бях оставил и ги навлякох. Само палтото ми не ставаше за нищо — разкъсано и напоено с кръв, затова потърсих наметката на Хайде. Открих я в дъното на пещерата. Спомних си как я бе свалила предишната нощ. Завих се в дрехата и седнах на входа на пещерата. Взрях се в тъмните й гънки, разпилени около мен. Отчаяно зарових лице в ръцете си.
„Господарю!“
Вдигнах очи. Беше Висили. Тичаше през маслиновата горичка към мен. „Господарю!“ викна отново той. „Мислех, че сте мъртъв!“ Погледна ме в лицето и заекна. Замръзна на мястото си. После бавно повдигна очи. „Господарю“, прошепна той, „тази нощ…“
Сбърчих вежди в очакване.
„Тази нощ, господарю, можете да си отмъстите.“ Висили замълча. Кимнах, а той падна на колене. „Това е единствената ни възможност“, започна да нарежда той бързо. „Пашата е на обиколка из планината. Ако не се забавим, бихме могли да го заловим.“ Преглътна и отново замълча. За пръв път усетих, че излъчва някаква фина миризма. Взрях се в него, а тъмното му лице пребледня.
Станах. „Къде е Хайде?“
Висили сведе глава. После се обърна назад и кимна на някого — долових мирис на кръв от друг човек. „Това е Елмас“, рече Висили, сочейки един як и снажен като самия него разбойник. „Елмас, кажи на лорд Байрон какво видя.“
Елмас ме погледна и се намръщи — после пребледня също като Висили.
„Кажи“, прошепнах аз.
„Господарю, бях край езерото…“ Той отново вдигна глава и гласът му пресекна.
„Да?“ подканих го тихо.
„Господарю, видях една лодка. В нея имаше двама мъже. Носеха чувал, а вътре беше…“
Вдигнах ръка и Елмас замълча. Над очите ми се спусна мрак. Разбира се, аз го почувствах, още като видях лодката, но нямах желание да приема скритото значение на онази сцена. Посочих с пръст наметката на Хайде. Когато заговорих, гласът ми хрущеше остро като начупени ледени парчета. „Висили“, попитах, „къде отиде пашата тази вечер?“
„Из планинските проходи, господарю.“
„Имаме ли хора?“
Висили сведе глава. „Ще вземем от моето село, господарю.“
„Трябва ми кон.“
„Ще го имате, господарю“, усмихна се мъжът.
„Тръгваме още сега.“
„Още сега, господарю.“
Така и направихме. Из деретата и зъберите проехтя нашият галоп. Железните копита трополяха по камъните. Пяна се стичаше по страните на гарвановия ми кон. Стигнахме прохода. Минах по едно дере над него и изправен на стремената се вгледах в далечината. Опитах се да подуша наближаващия враг. Вторачих се в небето — все така червено, кървавочервено, но вече потъмняваше. Налегнаха ме спомени. В това безвремие ми се стори, че виждам собствената си вечност. Отначало се стреснах, после ме обзе омраза. „Идват“, рекох аз. Висили погледна, но не видя нищо. Само кимна и даде своите заповеди. „Избийте ги всичките“, казах. „Всичките.“ Хванах сабята и я извадих — стоманата проблесна в червено, отразявайки небето. „Само пашата“, прошепнах, „е мой.“
Чухме как се блъскат ездачите, слизащи по дерето. Висили се усмихна. Той ми кимна и вдигна пушката. Тогава ги видях — ескадрон татарска кавалерия, начело с чудовището — мой създател. Бледото му лице излъчваше сияние сред сенките на скалите. Стиснах по-силно дръжката на оръжието. Висили ме погледна. Чувствах се напълно готов. Висили стреля и първият татарин се строполи на земята. Вакел паша вдигна очи — по лицето му не се четеше нито страх, нито изненада. Край него загърмяха пушки и настъпи хаос. Някои от татарите се криеха зад конете си и се опитваха да отвръщат на огъня. Други избягаха зад скалите, където биваха довършвани от ножовете на разбойниците. Почувствах, че ме обзема жажда за кръв. Пришпорих коня си по високото и се озовах на хребета. Изведнъж над цялата долина легна тишина. Вперих очи в пашата. Той срещна погледа ми без вълнение. Изведнъж един от неговите конници се провикна. „Той е! Той е! Вижте колко е бледо лицето му!“ Усмихнах се и обърнах животното. Виковете на хората на Висили ехтяха в ушите ми. Навлязох в прохода.
Вече беше осеян с трупове — мъжете водеха ръкопашен бой. Сред тази касапница единствено Вакел паша стоеше невъзмутим върху коня си. Приближих към него. Едва тогава той бавно се усмихна и прошепна „Добре дошъл във вечността, милорд“.
Тръснах глава. „Къде е Хайде?“
Пашата ме гледа стреснат един миг, после отметна назад глава и се разсмя. „Наистина ли се
