притеснявате за нея?“ попита, протягайки ръка. Дръпнах се назад. „Имате още много да учите,“ тихо каза той. „Но аз ще ви помогна. Ние ще сме заедно винаги и ще ви напътствам.“ Той ми подаде ръката си. „Елате с мен, милорд.“ Усмихна се и посочи напред. „Елате с мен.“
За миг останах като вледенен. После сабята ми изсвистя. Усетих, че удари костта на китката му. Ръката, все още с дланта нагоре, падна в прахта. Пашата ме погледна ужасен, но изглежда не чувстваше физическа болка. Това ме вбеси още повече. Втурнах се сляпо към него. Сабята ми свистеше нагоре — надолу, сечеше дълбоко, докато пашата не се свлече от гърба на коня. Вдигна очи към мен. „Вие ще ме убиете“, прошепна той. По лицето му пробяга недоумение и съмнение. „Така скоро. Наистина ще го направите.“ Скочих от коня и допрях върха на сабята точно над сърцето му.
„Този път“, прошепнах аз, „няма да пропусна.“
„Не!“ изведнъж изкрещя той и започна да отблъсква сабята със здравата си ръка, порязвайки се на острието.
„Довиждане, ваша светлост“, рекох му аз и я забих с все сила. Почувствах как острието прониква в меката торбичка на сърцето му.
Пашата извика — нечовешки вопъл, изпълнен с болка и омраза. Той проехтя в прохода над деретата и от него сякаш всичко застина. На фона на тъмночервения хоризонт към небето бликна фонтан от яркочервена кръв и заваля върху главата ми като дъжд от натежал пурпурен облак. Падаше леко като благословия, и аз вдигнах лице, щастлив да го посрещна. Дъждът най-после свърши и когато се раздвижих, видях, че кожата ми под дрехите е мокра от кръв. Погледнах към пашата. Той лежеше скован в смъртна агония. Грабнах шепа пръст и я разпилях над лицето му. „Заровете го,“ заповядах аз. „Заровете го така, че никога повече да не излезе“. Открих Висили и му казах, че ще го чакам в Мисолонги. После се метнах на коня и без да се оглеждам напуснах прохода — това истинско убежище на смъртта.
Яздих в тъмната нощ. Не чувствах умора, а само необикновен глад за нови изживявания. Кървавият дъжд бе уталожил жаждата ми, но силата, сетивата, чувствеността бяха изострени до неочаквана степен. Стигнах Мисолонги призори. Светлината вече не ми причиняваше болка. Но цветовете, отражението на небето върху морската шир, красотата на първите слънчеви лъчи — всичко това ме опияняваше. Мисолонги не представляваше особено красиво място — разпиляно градче, кацнало до блата. На мен обаче ми се видя най-прекрасното на света. Докато яздех край мочурищата, загледан в чудните нюанси на изтока, ми се струваше, че за първи път в живота си виждам изгрев.
Влязох в Мисолонги и намерих кръчмата, където трябваше да се срещнем с Хобхаус. Кръчмарят, когото разбудих, ме гледаше с ужас в очите — целите ми дрехи бяха в кръв. Поръчах чисто бельо и гореща вода. Усещането за свежест, след като се измих и преоблякох, също ми се видя ново и неизпитвано удоволствие. Изтичах до стаята на Хобхаус, грабнах една възглавница и я хвърлих по него. „Хоби, ставай! Аз съм. Върнах се.“
Хобхаус отвори сънени очи. „Дявол да го вземе“, рече той. „Наистина се върна.“ Седна в леглото и разтърка очи. „Е, стари приятелю, как мина?“ усмихна се Хобхаус. „Предполагам, нямаше нищо интересно, нали?“
VII
Той много харесваше някои ориенталски легенди ум живот в отвъдното. В разговори и в поезията си се вживяваше в ролята на паднало или изгонено от рая същество, а също на осъдено прегрешенията си прокълнато божество с измислена от самия него съдба, която въпреки всичко бе решен да следва. На моменти драматичното му въображение граничеше с бълнуване; правеше се на луд и постепенно си вярваше все повече и повече, сякаш бе обречен да съсипе собствения си живот и живота на хората около себе си.
— Какво му казахте тогава? — попита Ребека.
Лорд Байрон я погледна. С едва забележима усмивка на уста той се взираше в мрака. Изведнъж се намръщи.
— Да му кажа?
— На Хобхаус — казахте ли му истината?
— Истината? — изсмя се лорд Байрон. — Каква истина?
— За вашето превъплъщение.
— Във вампир ли? — Байрон отново се засмя и поклати глава. — В мое отсъствие Хобхаус бе слънчасал. Той по начало си изглеждаше червендалест, но тогава приличаше просто на варен рак. Освен това имаше и проблеми със стомаха. Цяла нощ се мяташе в тъмното, пъшкаше и пърдеше. А пък и не беше от най- лековерните, дори когато нямаше проблеми. Така че, госпожице Карвил, аз не му казах нищо — просто човекът си имаше свои грижи. Моментът не беше подходящ за драматични откровения.
— Но въпреки това сигурно се е досетил.
— Да, разбира се, досети се, че нещо се е случило. Но какво точно? Аз самият не бях съвсем наясно. Хобхаус изглеждаше толкова жив, нали разбирате — Байрон се усмихна и за секунда нещо като симпатия се появи в очите му. — Само няколко часа, прекарани с Хоби, с неговото мърморене, почесване и оплакване от газовете, бяха напълно достатъчни, за да забравя за вампиризма. Още повече да повярвам, че и аз съм станал един от тях. Започнах да се съмнявам дали всичко това се е случило с мен — дали просто не съм го сънувал. Само че през цялото време без никакво колебание усещах сърцето си изтръпнало — силно изтръпнало от болезнената загуба. Изпитвах дълбока самота и Хайде ми липсваше. Чувствах се сам — Хайде лежеше мъртва на дъното на езерото Трихонида. Изглежда нещо наистина се бе случило с мен, нещо много странно, както вече ви казах — сетивата ми сякаш не ми принадлежаха, сякаш бяха на някакъв дух или на ангел. Усещах това, което смъртните не долавяха. Най-слаб полъх на въздуха по лицето ми, недоловим шепот — различните сигнали направо ме заливаха. Страсти с необикновена красота и сила. Погалех ли кожата на ръката си, чувах шум като от влачене на стол, надушвах миризмата на свещта, с часове се взирах в пламъка й — все дребни неща, но те ме очароваха и ми носеха наслада, която беше… — Байрон млъкна, после тръсна глава — неописуема — усмихна се и се погали по ръката, преживявайки отново спомените. — Всичко изглеждаше променено — прошепна той, — напълно променено. Затова се чудех какво е станало със света или с мен. Какво бе породило това мистериозно състояние.
Ребека не сваляше очи от лицето му — бледо, красиво и меланхолично.
— Но вие знаехте — рече тя.
Лорд Байрон бавно поклати глава.
— Не може да не сте знаел — момичето инстинктивно вдигна ръка към шията си и докосна белезите си. — Това е изключено — тя забеляза, че лорд Байрон се взира в тях с хладни и бляскави като скъпоценни камъни очи и свали ръката си. — А жаждата за кръв? — попита тя тихо. — Не разбирам. Какво стана с нея?
— Не я чувствах вече — отвърна Байрон, замисляйки се за миг.
— Но преди я чувствахте. В планината, казахте, че сте я усещал.
Лорд Байрон кимна незабележимо.
— Точно тогава започнах да вярвам, че е плод на фантазията ми — рече той тихо. — Подушвах живота край себе си — хората, живите същества, дори цветята и това наистина ме опияняваше, но не изпитвах жажда. Веднъж, когато яздех край залива Лепанто, забелязах над главите ни да лети орле. Веднага почувствах как желанието ме обзема — планините се издигаха от единия край, гладката вода — от другия, а едно живо същество се рееше помежду им. Усетих болезнена жажда за кръв, не просто глад — исках и аз да се извися и да бъда свободен като птица. Вероятно ми се щеше тя да стане част от мен. Извадих пушката си, стрелях и видях как орлето падна на земята. Беше само ранено и се опитах да го спася — гледаше ме толкова умно. Но то залиня и след няколко дни умря. Почувствах ужасна мъка заради стореното. Това бе първото живо същество, което убивах след пашата. Оттогава повече не съм се опитвал, надявам се и никога
