да не се опитам да убия друго животно или птица.
— Не — Ребека поклати глава, — нищо не разбирам — тя си спомни тялото на скитника на брега до моста Уотърлу, както и лекото изтичане на собствената си кръв. — Орле? Защо ще изпитвате съжаление към едно орле?
— Нали вече ви обясних — рече лорд Байрон с хлад в гласа. — Исках то да стане част от мен. Беше толкова живо. А като го убих, аз унищожих точно това, което ме привличаше.
— Но не постъпвахте ли по същия начин през целия си живот?
Вампирът сведе глава.
— Може би — отвърна тихо той. Лицето му се криеше в сянка — Ребека не можеше да види дали не е ядосан. Когато отново вдигна очи, те бяха безизразни. Чак след като заговори, погледът му постепенно се оживи.
— Трябва да ми повярвате — каза лорд Байрон. — Не усещах никаква жажда. Поне в първите месеци. Изпитвах само чувства — безбройни желания, предполагащи още по-големи наслади, по-красиви дори от сънищата ми. През нощта, когато изгрееше кръглата луна, а въздухът се изпълнеше с уханието на планински цветя, ми се струваше, че се намирам във вечността. Усещах спокойствие, във вените ми пулсираше неимоверната радост, че имам възприятия, че съзнавам, че съществувам. Допирът до нервите ми беше приятен — най-малкото трептение достигаше до тях и тръпката, на удоволствие се предаваше по цялото ми тяло. Във всяко нещо имаше чувственост — в целувката на бриза, в мириса на цветето, в дъха на живота във въздуха и около мен.
— А Хайде? — Ребека се опита да не звучи заядливо, но не успя. — Сред цялото това истинско щастие какво ставаше с нея?
Лорд Байрон подпря брадичка с ръка и след малко рече:
— Мъката понякога носи своя собствена сладост. Тя е като тайнствена дрога — радост, която не би изневерила на верния си поклонник — той се наведе напред. — Аз разбира се, продължавах да тъгувам за Хайде, но сякаш се къпех в тъгата си. Тази неспособност да изпитам истинска болка ме безпокоеше. Струваше ми се, че е белег за моята променена човешка същност. В същото време, колкото и да се мъчех да заплача, не съжалявах за тази промяна. Разбира се, промяната щеше да настъпи… — той замълча. — Да, щеше да настъпи — Байрон се вгледа в Ребека, както й се стори, почти със съжаление. Тя помръдна смутено, но отново се озова под ледения му поглед. Лорд Байрон протегна ръка да я погали по страната или по дългата коса, но също замръзна. — Щеше да дойде време — прошепна той, — в което жестоко да жаля за Хайде. Да, това предстоеше. Но още беше рано. Радостта от новото ми състояние изглеждаше непомрачима. То представляваше някаква особена лудост. Всичко друго изчезваше — Байрон се усмихна. — Дори скръбта ме опияняваше. Той кимна.
— В такова настроение станах поет. Бях започнал едно доста различно стихотворение — не като сатирите, които пишех в Лондон, а необуздано и неспокойно, пълно с романтично отчаяние. Наричаше се „Странстванията на Чайлд Харолд“. В Англия щях да стана прочут с него, то щеше да се превърне в олицетворение на меланхолията. В Гърция обаче, където го написах, унинието, което се излъчваше от неговите строфи, ми носеше само радост. По това време яздехме през планината Парнас към Делфи. Исках да посетя оракула на Аполон, древният Бог на поезията. Предложих му моята молитва, а на следващия ден видяхме няколко орли, които се рееха над нас около снежните върхове. Взех това за поличба — богът ме беше благословил. Взирах се в планината, мислех за Хайде и отчаянието ми ставаше все по-дълбоко и поетично. Никога не се бях чувствал толкова извисен. Хобхаус, разбира се, нали е Хобхаус, твърдеше, че орлите са лешояди, но аз го наругах весело и продължих да яздя — потънал в мрачната си поезия и във възторга от себе си.
— Към края на годината ние продължихме да пътешестваме и в първия ден на Коледа, от една неравна планинска пътека за пръв път съзряхме Атина. Представляваше величествена гледка — атическата равнина, Егейско море и самият град, над който се извисяваше Акрополът, всичко това се разкри изведнъж пред очите ни. Но не археологията ме плени най-много — Атина имаше много по-важни и живи очарования, пред които мъртвите камъни не значеха нищо. Наехме стаи при една вдовица, някоя си госпожа Тарсия Макри. Тя имаше три дъщери, и трите хубавици. Най-малката, Тереза, беше същинска малка нимфа, обещаваща райско блаженство. Сутрин ни носеше закуската, усмихваше се и се изчервяваше, сякаш я бяха учили да го прави. Същата вечер се разбрахме с вдовицата да останем няколко месеца.
По-късно през нощта като гръм от ясно небе се влюбих в Тереза. Дали бях забравил Хайде? Не, но тя беше мъртва, а страстта ми към Тереза бликна изведнъж като фонтан насред пустинята, толкова силен, че почти ме изплаши. Какво, вечна любов ли? — лорд Байрон се разсмя и поклати глава. — Не, такова нещо не изпитвах дори към Хайде. Макар че, кълна се, направих всичко по силите си. Разхождах се из двора, за да охладя кръвта си, а малката блудница ме чакаше. Колкото и да си обещавах, че няма да се поддам, аз, разбира се, капитулирах. Нищо не можех да направя — тя бе толкова прекрасна и жизнена. Вените под кожата й бяха нежни, а голата шия и гърдите неустоимо мамеха да ги целуваш. Насладата, когато я любех, ми действаше като опиат. Мачкахме есенните цветя под себе си, над нас грееха безчувствени небето и призрачният мрамор на Партенона. Тереза виеше от удоволствие, но в очите й имаше и страх. Чувствата й, както забелязах, бяха много объркани. Бродех из вътрешността й, чувствах дълбоката топлина на живата й плът. Спермата ми миришеше на сандалово дърво, а момичето — на диви рози. Обладавах я отново и отново, чак докато утрото изгря над Акропола.
Нищо в Атина не можеше да се сравни с тази нощ. Все пак пребиваването ни в града беше приятно и зимата постепенно премина в пролет. Хобхаус обикаляше из страната на лов за антики. Аз яздех моето муле, очарован от митичната красота на страната, но не си водех бележки. Нито задавах предварително заучени въпроси. Вместо това зяпах звездите, Размишлявах и чувствах как мечтите ми политат и изпълват цялото небе. Но дълбокомислието също може да бъде уморително. Тогава се връщах към по-чувствените занимания. Моята атинска девойка бе ненаситна — за щастие, защото трябваше да бъде точно такава. Собственият ми стремеж към наслада бушуваше в кръвта ми като някаква болест. Все пак на края се уморих от Тереза — огледах се и посегнах на сестрите й — отначало една по една, после en famille8. Въпреки всичко желанието ми не секваше. Нещо ми липсваше — някакво удоволствие, което още не бях изпитал. Започнах да обикалям из улиците на Атина по цяла нощ, сякаш го търсех — удовлетворението, „то калон“, както казват гърците. Бродех из бедните улички на новия град, край бледите останки от минала слава, край разрушените мраморни олтари на забравени богове. Нищо. После се връщах към ложето на сестрите Макри, събуждах ги и всичко се повтаряше. Но жаждата оставаше. За нещо. Но какво точно?
Една вечер в началото на март щях да разбера. Наши приятели — гърци и пътешественици, бяха дошли на вечеря у нас. Вечерта започна тихо, после стана шумна с разговори и спорове — накрая приключи с пиянство. В последния час всички изглеждаха щастливи. Моите три красиви наложнички се въртяха любезно край мен. Виното покри мислите ми с розов воал. Постепенно жаждата започна да напира в мен. Изведнъж аз се разтреперих от голотата на Терезината шия и от сянката, в която се криеха гърдите й. Тя изглежда забеляза изражението ми, защото свенливо ми обърна гръб, отмятайки косата си по начин, от който стомахът ми се сви. После се засмя, а устните и бяха толкова червени и влажни, че аз без да мисля скочих и посегнах към ръката й. Тереза се разсмя отново, дръпна се и ми се изплъзна. Бутилката вино, която носеше, се разби на пода. Настъпи тишина. Всички обърнаха очи към момичето. Тереза бавно вдигна ръцете си и видяхме, че целите са в кръв. Отново почувствах как стомахът ми се сви от силно желание. Приближих се до нея и я прегърнах, сякаш да я утеша. Тя вдигна ръцете си към мен и аз ги хванах. Изведнъж с поразяваща сигурност почувствах за какво съм жадувал. Устата ми се пълнеше със слюнка. Очите ми ослепяха. Вдигнах ръцете на Тереза към устните си и нежно ги целунах. После започнах да ги ближа. Кръв! Този вкус… — лорд Байрон преглътна. — Какво мога да кажа? Сякаш опитвах райска храна. Кръв. Продължих да ближа. Усещах лекота и енергия, които със златистото си сияние сякаш пречистваха душата ми. Жадно започнах да пия от по-дълбоките рани. Тереза изведнъж изкрещя и дръпна ръката си. В стаята отново настъпи тишина. Момичето се втурна към майка си, а всички останали впериха очи в мен. Избърсах устата си. Ръката ми беше изцапана с кръв. Избърсах я в ризата си. После отново докоснах устните си. Те още бяха влажни. Облизах ги и се огледах. Всички бяха свели погледи и мълчаха.
Хобхаус, моят най-добър приятел, стана и ме хвана за ръката. „По дяволите, Байрон,“ рече той със силен, ехтящ глас, „ти си пиян“. Изведе ме от стаята. Докато излизах, чух как гостите отново започнаха да
