който бях забравил. Нямах време, нито настроение да шушукам за тайни хитрини или нови жертви.
— Лавлейс държеше на нова жертва, така ли?
— Да. При това настоятелно — лорд Байрон замълча. — Искаше Хобхаус.
— Хобхаус?!
Лорд Байрон кимна, после се усмихна.
— Лавлейс бе поклонник на доброто възпитание, нали разбирате. „Трябва да го имам“, рече ми той онази нощ. „От месеци попадам само на селяни и на смърдящи гърци. Пфу! Аз съм истински британец, сър, не мога да карам на такива боклуци. А Хобхаус, доколкото разбирам, е възпитаник на Кембридж, нали? В такъв случай той трябва да бъде мой.“
Аз поклатих глава, но Лавлейс ме притисна още по-настоятелно. „Той трябва да умре“, изсъска. „Освен всичко друго, този човек ви видя да издъхвате, след което възкръснахте.“
Повдигнах рамене. „Той не е много силен в медицината. Смята, че съм получил сърдечен удар.“
Лавлейс поклати глава. „Няма значение.“ Погали ме по ръката, а очите му ме пронизваха с огъня си. Потреперих. Изглежда Лавлейс изтълкува това погрешно като жажда. „Червената кръв е хубава“, прошепна ми той, „но синята, сър… Тя е нещо несравнимо.“
Казах му да се разкара. Той се разсмя. „Вие май не си давате сметка в какво сте се превърнал, милорд.“
Аз отново се взрях в лицето му. „Надявам се, не във вампир като вас.“
Лавлейс ме стисна за ръката. „Не се самозалъгвайте, милорд“, изсъска той.
„Дори не бих се опитал“, отвърнах му хладно.
„Мисля, че е точно обратното.“ Лавлейс се захили злобно. „Вие сте самата лошотия. И да го отричате е просто лицемерие.“ Той пусна ръката ми и пое по осветената от луната пътека към Ефес. „Тялото ви изпитва жажда, милорд“ — извика той, докато го изпровождах с очи. После се спря и се обърна с лице към мен. „Попитайте сам себе си, Байрон, същество като вас може ли да си позволи лукса да има приятели?“ Усмихна се, завъртя се и изчезна. Аз стоях напълно вдървен и се опитвах да заглуша ехтящия в съзнанието ми негов въпрос. Разтърсих глава. После се върнах в стаята, където спеше Хобхаус.
Цяла нощ го наблюдавах. Тялото ми остана чисто и неоцапано. За първи път след като бях пил кръв, през нощта не плувнах в пот и мръсотия. Чудех се на какво ли се дължеше. Дали Лавлейс беше прав? Дали промените в мен наистина вече бяха необратими? Стоях непрекъснато до Хобхаус сякаш беше някакъв магьосник. На следващия ден посетихме разкопките на Ефес. Хобхаус, както винаги, си завираше носа из надписите. Аз седях на един хълм — някогашен храм на Диана и слушах жалните писъци на чакалите. Това бяха меланхолични звуци, също като моите мисли. Чудех се къде е Лавлейс. Не го надушвах между руините, но инстинктът и способностите ми бяха притъпени от слънцето. Досещах се, че не е далеч. Сигурно щеше да се върне.
През нощта наистина дойде. Усетих, че приближава и тайно го наблюдавах как пристъпва към леглото на Хобхаус. Наведе се ниско над голата шия на моя приятел. Видях как проблеснаха оголени острите му зъби. Хванах го за ръката. Той се съпротивляваше мълчешком, но не можа да се измъкне. Избутах го на стълбите. Там Лавлейс се освободи. „Долен играч“, изръмжа той, „остави ме да го довърша.“ Препречих му пътя. Той се опита да ме избута, но аз го хванах за гушата и докато затягах пръстите си, чувствах с радост, че силата ми расте. Лавлейс започна да се дави. Съпротивляваше се, а аз се наслаждавах на страха му. Най-после го пуснах на земята, той преглътна с мъка и ме погледна.
„За бога, сър, много сте силен“, рече той. „Жалко, че така се дърпате за приятеля си.“
Наведох възпитано глава. Лавлейс ме гледаше, поглаждайки се по врата, после се изправи. „Кажете, Байрон“, смръщи се той, „кой ви създаде?“
„Създаде?“ тръснах глава. „Не съм създаден, аз претърпях превъплъщение.“
Лавлейс се усмихна едва-едва. „Създаден сте, сър“, настоя той.
„Защо питате?“
Лавлейс отново погали врата си и пое дълбоко дъх. „Видях ви днес в Ефес“, тихо каза той. „Аз съм вампир от век и половина. Имам голям опит, затънал съм в кръв. Въпреки това не бих могъл да издържа такова слънце, като вас, на онова открито място. Поради тази причина недоумявам. Направо съм объркан. Кой ви даде от своята кръв, за да имате такива способности?“
Замълчах, после произнесох името на Вакел паша.
Мярнах в очите му щастливо пламъче. „Чувал съм за Вакел паша,“ бавно отвърна Лавлейс. „Той е маг, нали? Алхимик?“
Кимнах.
„Къде се намира сега?“
„Защо?“
Лавлейс се усмихна. „Защото явно не ви е обучил достатъчно, милорд.“
Не отвърнах нищо. Само се обърнах и тръгнах нагоре по стълбите. Лавлейс ме настигна тичешком и ме хвана за ръката. „Убихте ли го?“ прошепна той. Дръпнах ръката си. „Убихте ли го?“ Лавлейс оголи зъби в усмивка и отново ме хвана за ръката. „Убихте ли го, сър? Кръвта му не потече ли върху вас като дъжд, като фонтаните в парка «Сейнт Джеймс»?“
Обърнах се. Гръбнакът ми сякаш беше направен от лед. „Откъде знаете?“ попитах го.
Лавлейс се разсмя. Очите му заискриха от удоволствие. „Носят се слухове, милорд. Чух ги край езерото Трихонида. И веднага ме обзе желание да разбера истината. Затова и дойдох.“ Той приближи лицето си. „Наистина сте прокълнат, Байрон.“
Вгледах се в безмилостните му очи. Почувствах как се изпълвам с гняв и омраза, като с лава. „Махайте се“, изсъсках аз.
„Как обаче ще прогоните своите собствени импулси, милорд?“
Отново го хванах за шията и го стиснах. После го отблъснах назад. Той продължи злобно да се усмихва. „Може да имате силата на велик дух, милорд, но бъдете сигурен, че сте паднал ниско, като Луцифер, синът на зората, и като всички нас. Тичайте обратно при своя приятел, наслаждавайте му се, защото той е смъртен и ще умре.“
„Ако го убиеш, Лавлейс…“
„Да?“
„… C теб е свършено“
Лавлейс се поклони насмешливо. „Вие не знаете тайната, нали, Байрон?“
„Тайна ли?“
„Не са ви я казали.“ Лавлейс не задаваше въпрос — просто констатираше факта. Пристъпих към него, а той — към вратата.
„Каква тайна?“ настоях аз.
„Вие сте прокълнат и ще съсипете всички, които са близо до вас.“
„Защо?“
Лавлейс се усмихна иронично. „Защо ли? Точно в това е тайната.“
„Чакайте!“
Лавлейс отново се усмихна. „Ще пътувате до Константинопол, предполагам?“
„Чакайте!“ викнах му аз.
Той се поклони и изчезна. Затичах към вратата, но от него нямаше и следа. Стори ми се, че долових смеха му да се носи с нощния бриз, шепотът му ехтеше в мислите ми. „Вие сте прокълнат и ще съсипете всички, които са близо до вас.“ В далечината пропя петел. Разтърсих глава. Обърнах се и закрачих към стаята, където спеше Хобхаус.
VIII
… накрая му тежало дори присъствието на приятеля му — спътник, чиито интереси били близки с неговите; чак когато застанал съвсем сам на брега на един малък остров в Егейско море почувствал, че духът му диша свободно.
