свежо. Виждах го пред себе си как галопира към Смирна, а хълбоците на коня му бяха побелели от пот. Еничарят се огледа назад и аз спрях на място — силует на фона на небето, наслаждаващ се на Ужасеното му лице. Конят му изцвили и политна. „Не!“ изкрещя еничарят, падайки на земята. „Не, не! Аллах! Моля те, недей!“ Изведнъж почувствах, че забравям за жаждата. Наблюдавах внимателно как еничарят се опитва да яхне отново коня си. Не му беше писано да го стори и той вероятно го знаеше. Започна да хлипа и в този миг жаждата ми се върна. Втурнах се и скочих — еничарят изкрещя — зъбите ми се впиха в кожата на шията му. Почувствах как кучешките ми зъби се удължават, кожата поддаде и кръв на нежна кадифена струя изпълни устата ми. Намирах се в делириум — докато тя се изтласкваше от сърцето на умиращия, сякаш по изсъхналата ми кожа и гърло валеше обилен дъжд.
Изцедих жертвата си до бяло. Когато приключих, имах чувството, че в кръвта ми се е влял някакъв силен наркотик.
„Приятно е да срещнеш на пътя колега.“ Огледах се. Вампирът ме наблюдаваше. В очите му блестеше наслада. „Възстановиха ли се жадните ви вени?“ попита той. Аз бавно кимнах. „Чудесно“, усмихна се. „Повярвайте, това е пурпурен нектар. Няма по-величествено посрещане от посрещането с бокал прясна кръв.“ Изправих се, целунах бузите на красивото, лунно лице, а после долепих устни до устните на вампира. Той присви очи, опитвайки кръвта на еничаря от устата ми, дръпна се и направи екстравагантен поклон. „Аз съм Лавлейс9“, поклони се той отново. „Англичанин, както, предполагам, и вие, и благородник. Ако не греша, сър, вие трябва да сте печално известният лорд Байрон?“
„Печално известен?“ повдигнах аз вежда.
„Да, сър, точно така! Не бяхте ли точно вие онзи, който на някаква вечеря, без да се крие, пи кръв от една атинска блудница? Не се изненадвайте, милорд, ако подобни подвизи предизвикват недоумение и приказки в общото стадо.“
Помръднах с рамене. „Нямах намерение да правя скандал. Тя се поряза. Аз самият се изненадах от желанието си, когато видях кръвта.“
Лавлейс ме гледаше озадачен. „Милорд, от колко време сте в братството?“
„Братство ли?“
„Аристократизмът на кръвта, сър, по силата на който ние с вас сме двукратни благородници.“ Той вдигна ръка и ме погали по страната. Ноктите му бяха остри и твърди като кристал. „Вие сте девствен, нали?“ изведнъж попита той и посочи падналия еничар. „Това ли беше първото ви убийство?“
Кимнах хладно. „Донякъде, да.“
„Чумата да го тръшне! Разбрах, че сте девствен, когато ви видях там горе.“
„Какво искате да кажете?“
„Явно нямате опит с кръвта, щом сте се докарал до такова състояние.“
„Имате предвид, че ако не пия“, аз махнах с ръка назад към гробището, „това ще ми се случи отново?“
Лавлейс леко кимна. „Да, сър. Много съм учуден, че сте издържал без кръв толкова дълго — от Атина чак до тук. Затова ви попитах от колко време сте в братството.“
Опитах се да си спомня. Хайде в пещерата — зъбите на пашата в моите гърди. „Пет месеца“, отвърнах най-после.
Красивото лице на Лавлейс ме гледаше с изненада. После присви очи. „В такъв случай, сър, ако това е вярно, вие сте най-придирчивият кръвопиец, който някога съм виждал.“
„Не разбирам какво толкова ви изненадва“, казах аз.
Лавлейс се засмя, стискайки ръката ми. „Аз навремето издържах близо месец. Чувал съм за два месеца, но повече от два — никога. А вие, сър, най-новото попълнение в нашите редици, пет месеца, нали така?“ Той отново се засмя и ме целуна по устата. „О, милорд, какви забавления ни чакат, какви пътешествия и убийства! Толкова съм доволен, че ви последвах!“ Той ме целуна отново. „Байрон, хайде заедно да злодейства ме.“
Аз наведох глава. „Очевидно, доста трябва да уча.“
„Да, трябва“, отвърна Лавлейс и кимна с глава. „Имам век и половина опит в свободните нрави. Говоря ви като царедворец на втория крал Чарлз. Това не бе век на лицемерие, преструвки и пуританство. Не, сър, ние бяхме наясно какво значи удоволствие.“ Той се наведе над ухото ми. „Проститутки, Милорд, чудесни вина, освежаващи глътки кръв. Ще видите, вечността е приятно нещо.“ Лавлейс ме целуна и избърса кръвта от устата ми. Погледна към трупа на еничаря. „Хубаво ли беше?“ попита, побутвайки обезкръвеното тяло с крак. Аз кимнах. „Ще има и по-хубаво“, рече той и ме хвана за ръката. „Но вече, милорд, и двамата трябва да се върнем в телесните си форми.“
„Телесни ли?“
Лавлейс кимна. „Вашият приятел ще помисли, че сте умрял.“
„Странна работа“, рекох аз, докосвайки тялото си. „При пиенето усетих пълно телесно удоволствие. Как става това, след като съм само дух?“
Лавлейс помръдна снизходително. „Оставям тези загадки за учените и ясновидките.“
„Но това не е загадка. Щом нямам тяло, какво усещам сега тук, във вените си? Удоволствието действително ли е? Мисълта, че е просто фантазия ми се струва непоносима.“
Лавлейс взе ръката ми. Мушна я под ризата си, над гърдите, за да усетя мускулите под кожата му. „Ние се намираме в един сън“, прошепна той, „сън, който е общ за двама ни. Създаваме го и го направляваме. Трябва да разберете, сър, че имаме тази способност — да превръщаме сънищата си в действителност.“
Вгледах се в очите му. Почувствах как зърното му се втвърди от допира ми. Погледнах към еничаря. „А той?“ попитах. „Сънувам ли, че му изпих кръвта?“
Лавлейс се усмихна с нескрита наслада и жестокост. „Нашите сънища са небето, милорд, където отвличаме жертвите си. Вашият турчин е мъртъв, а вие, сър, сте отново цял, целеничък.“ Той ме хвана за ръката. „Елате. Вие трябва да се върнете при своя скърбящ приятел.“
Когато стигнахме гробището, оставих Лавлейс на пътя, а аз закрачих през гробовете. Пред мен, зад надгробните камъни, видях Хобхаус. Той плачеше неутешимо над моя потъмнял труп. Гледката беше доста приятна. Какво по-хубаво от това да разбереш, че ще липсваш на приятелите си, когато престане да те има? После ми стана жал, че причиних на Хобхаус толкова болка и като лъч светлина се върнах в плътта си. Отворих очи и почувствах как кръвта започна да тече през съсухрените ми вени — лорд Байрон затвори очи. Споменът озари лицето му с усмивка — Сякаш освободени от порока, крайниците ми оживяха. Шампанско след газирана вода. Слънчева светлина — след мъгла. Жени — след манастир — те всички предлагат нещо като възкръсване. Но не са. Има само едно истинско възкресение — кръв след като плътта е изсъхнала.
— Значи пиехте кръв като сънувахте? — прекъсна го Ребека. — Така ли ставаше?
Лорд Байрон се вторачи в нея.
— Не трябва да забравяте — рече тихо той, поглеждайки шията й, — че вие се уловихте в паяжината на моите сънища.
Ребека потръпна, при това не само от страх.
— Но вие сте пил от Тереза — каза тя. Лорд Байрон наведе глава.
— Значи не е нужно да сънувате, за да пиете кръв?
— Не — усмихна се лордът. — Не, разбира се. Има много начини за това. Много хитрини.
Ребека го гледаше смаяна и възмутена.
— Хитрини? Какво искате да кажете?
— В онази първа вечер Лавлейс ме изкуши, като намекна за тях.
Ребека се намръщи.
— Защо да ви е изкушил?
— Защото аз не исках да го слушам. Отначало — не.
— Но нали сам казахте, че сте изпитал удоволствие. Описахте го.
— Да — лорд Байрон леко се усмихна. — Но се бях наситил с изпитата кръв и вечерта в селото преди Ефес, страдах от самопогнусата, която се появява след всяко голямо удоволствие. Бях убил човек, изпивайки кръвта му. Чувствах се изненадан, че не изпитвам отвращение от себе си. Но имаше и друга причина, поради която не обърнах внимание на ласкателствата на Лавлейс. Открих, че кръвта има свойството да изостря всички други усещания. Храната и напитките през онази нощ бяха вкусни по начин, за
