На какво основание твърди това Том? Той няма ни най-малка представа за истинската причина, подтикнала лорд Байрон да предпочете близо до него да няма англичанин.
— През следващите няколко дни мислите ми бяха забулени в страх, подобен на мъгла. Лавлейс сякаш бе изчезнал с пропяването на петела, но насмешката, с която спомена за „тайната“, така и не ме напускаше. Какво имаше предвид — бил съм прокълнат да унищожа всички, които са ми скъпи? Въртях се край Хобхаус и внимателно следях чувствата си. Жаждата ми за кръв изглежда беше поутихнала, а чувствата ми към моя приятел изглеждаха непомрачени както преди. Започнах да се отпускам и да се наслаждавам на способностите, които порцията кръв бе изострила. Отплувахме към Константинопол. Чувствата ми отново станаха поетични. Преди Дарданелите ни настигна буря. Посетихме прочутата местност Троя. Най- вълнуващото беше, че преплувах Хелеспонт — четири мили срещу ледено течение от Азия до европейския бряг. Направих го, за да докажа, че както твърдят легендите, героят Леандър е успял да постигне същото. Леандър едва ли се е възползвал от порция прясна кръв, но въпреки всичко бях поразен от себе си.
Стигнахме Константинопол в буря. Доста трудно пуснахме котва под едни отвесни скали. Над нас се издигаше султанският сарай. Въпреки това тъмнината наоколо напомняше открито море. Усещах движението на големия град на брега — виковете от минаретата, носещи се до нас по бурните вълни, сякаш ни призоваваха да изпитаме някакви странни екзотични наслади. На следващия ден една малка лодка ни откара под скалите на сарая. Взирах се нагоре и си представях копринените удоволствия, които се криеха зад стените на двореца. После изведнъж усетих кръв, прясна кръв. Съзрях тясна тераса, разположена между стената на двореца и морето. Няколко кучета ръмжаха над трупове. Смаян наблюдавах как едно от тях смъкна кожата от главата на някакъв татарин, все едно белеше прясна смокиня. „Непокорни роби,“ измърмори капитанът на кораба, „хвърлят ги от стените.“ Кимнах и отново усетих в костите си тъпа, болезнена жажда.
Като европейци отседнахме в европейския квартал. Той беше по-нов и пълен с пътешественици като самите нас. Това не ми хареса. Предприех тази обиколка, за да се отдалеча от своите сънародници, които междувременно ми бяха станали двойно по-далечни. Във вените ми звучеше дива музика нашепваше за мрака и удоволствията на нощта — това ме правеше коренно различен от всички останали. Отвъд залива на Златния рог ме чакаше Константинопол — жесток, древен пълен със забранени наслади град. Обикалях тесните улици. Задушният въздух ухаеше на кръв. Около портите на сарая имаше изложени на показ отрязани глави. Касапите бяха окачили закланите животни да се изцеждат пред магазините и кръвта се стичаше по улиците. Дервиши се самобичуваха, изпаднали в мистичен екстаз, докато калдъръмът под нозете им почервенееше от кръв. Наблюдавах всичко това мълком, но не посегнах да пия. Мислех си, че заобиколен от толкова вкусни плодове, няма да изпитам нужда да откъсна някой за себе си. Вместо това потърсих други радости в бърлогите за хашиш и в таверните, където изрисувани танцьорки се гънеха върху пясъка. Надявах се чрез тях да затъпя изострящата се жажда.
Чувствах как постепенно тя започва да ме изгаря. Изпитах погнуса от себе си. Насладите на града само засилваха моето отвращение. Константинопол вече ме уморяваше — неговите жестокости ме възмущаваха, особено когато ми напомняха за мен самия. Отчаян се върнах в обществото на своите сънародници. Избягвах Хобхаус — все още се боях какво ще излезе от тази „тайна“ на Лавлейс. С останалите англичани се държах сякаш не бях по-различен от тях. На моменти това изглеждаше много лесно. Понякога ми беше непоносимо да се преструвам. Щом усетех, че жаждата ми за кръв се засилва, криех това като се държах студено или гневно. Спорех за дребни неща от етикета или отминавах познати на улицата, без да ги поздравя.
Един следобед се случи така, че срещнах човек, станал жертва на точно такова настроение. Бях му обърнал гръб по време на срещата ни с посланика, но виждайки го отново се изпълних с неочаквано разкаяние — човекът винаги се държеше любезно с мен. Живееше в Константинопол и в желанието си да го полаская, го помолих да ми покаже забележителностите на града. Разбира се, вече ги бях разгледал, но понесох компанията на моя гид като един вид наказание. Накрая се спряхме под стените на сарая.
Спътникът ми ме погледна. „Знаете ли,“ попита той, „след три дни самият султан ще ни даде аудиенция. Жалко, нали. Байрон — ще видим само част от забавленията на двореца?“ Той посочи към мястото, където се намираше харемът. „Хиляда жени…“ Изкиска се нервно и отново вдигна очи към мен „Казват, че султанът дори нямал слабост към жените.“ Кимнах. Във въздуха усетих парфюма на кръвта — на няколко бунища пред стените на двореца кучета ръфаха обезглавени трупове. Започна да ми се гади. Чувствах, че се възбуждам. „Обичате ли жените?“ попита моят събеседник. Аз преглътнах и поклатих глава без да го разбирам, после обърнах коня си и препуснах.
Вече се мръкваше. Минаретата се забиваха в кървавочервеното небе. Зави ми се свят от напиращите желания. Помолих спътника си да ме остави сам и препуснах към високите градски стени, извисявали се в продължение на хиляда и четиристотин години над града на Константин. Сега те бяха изоставени и се рушаха. Скоро зад гърба ми останаха човешките обиталища — озовах се сред гробища, обрасли в бръшлян и кипариси и, както ми се стори, напълно безлюдни. После чух шум и видях две кози да тичат през храстите пред мен. Миризмата на страха им оставаше да витае във въздуха. Спрях коня и слязох. Треската вече ме обземаше. Тежко ухание на кръв се долавяше от сенките наоколо. Погледнах нагоре към луната. Беше пълна. За пръв път забелязах, че блести над водите на Босфора.
„Виж ти, Байрон…“
Огледах се. Беше моят придружител. Вгледа се в лицето ми, запелтечи нещо и после млъкна.
Аз вперих поглед в него, замаян от жажда за кръвта му. „Какво искате?“ бавно прошепнах.
„Аз… Чудех се дали…“ Той отново замлъкна. Усмихнах се. Изведнъж осъзнах онова, което цял ден бях предпочел да не забелязвам — влечението му към мен, сега смесено с вледеняващ, неразбираем страх. Пристъпих към него. Погалих го по бузата. След ноктите ми потече кръв. Отворих уста. Напрегнат и с внезапно отчаяно изхлипване мъжът понечи да ме целуне. Прегърнах го и усетих как сърцето му бие до гърдите ми. Опитах кръвта от одраната му буза и за втори път отворих уста. После силно го блъснах и той падна на пътеката.
„Байрон?“ промълви мъжът с треперещ глас.
„Махайте се“, отвърнах хладно.
„Но Байрон…“
„Махайте се!“, изкрещях аз. „Ако ви е скъп животът. За Бога, вървете си!“
Мъжът ме изгледа и се изправи. Не можеше да откъсне поглед от очите ми. Въпреки това заотстъпва назад, сякаш се опитваше да развали магията, която се излъчваше от моето лице. Най-после стигна до коня си, качи се и препусна по пътеката. Поех си дълбоко дъх и изругах под нос. Вените ми, в очакването за кръв, пулсираха напрегнато и разочаровано. Жаждата прогаряше мозъка ми. Яхнах своя кон и го пришпорих. Ако яздех достатъчно бързо, щях като нищо да настигна своята жертва преди да е напуснала гробището.
После изведнъж през пътеката притича стадо кози. Усетих кръвта на козаря, преди да съм го чул да вика. Той изтича край мен, подвиквайки на животните и успя само да ми хвърли един поглед. Завих с коня и го последвах. Пастирът се спря и се обърна към мен. Аз се смъкнах от седлото, пристъпих към него и с поглед се опитах да го спра, както бях постъпил и с другия. Той се вцепени, после изстена и падна на колене. Беше възрастен човек. Почувствах ужасна скръб за него, сякаш не аз, а някой друг се канеше да го убие. Понечих да си тръгна, но в този миг луната изгря иззад един облак и докосната от светлината й, моята жажда сякаш закрещя във вените ми. Хвърлих се към шията на старика. Кожата му бе дебела и груба. Раздрах я доста трудно, но все пак кръвта потече. Вкусът й беше богат както преди и от нея се почувствах още по-силен и настървен. Вдигнах лице от жертвата и отново видях как лунната светлина сребрее, изпълнена с живот, а тишината наоколо гъмжи от красиви звуци.
„За Бога, сър, няма закон, който да твърди, че трябва да убивате само в гробищата.“
