Лорд Байрон замълча и замислено се усмихна.
— Отвращавате ли се? — попита той, забелязвайки как го гледа Ребека.
— Да, разбира се — момичето стисна юмруци. — Естествено. А вие сте се наслаждавал. Дори след като сте я убил, не сте чувствал отвращение.
Усмивката на лорда изчезна.
— Аз съм вампир — тихо рече той.
— Да, но… — Ребека преглътна. — Преди това сте се съпротивлявал на Лавлейс.
— И на собствената си природа.
— Значи той ви надви?
— Лавлейс ли?
Ребека кимна.
— Не чувствате ли съжаление?
Лорд Байрон скри с ръце горящите си очи и дълго мълча. После бавно прокара пръсти през косата си.
— Открих Лавлейс, прогизнал от кръв, клекнал като зъл дух над гърдите на жертвата си. Казах му, че съм убил първата жена на султана. Доволството му бе неимоверно голямо. Аз не се смях с него, но… Не чувствах угризение. Чак до… — гласът му замря.
Ребека чакаше.
— Да? — попита тя най-после.
Лорд Байрон се усмихна.
— До сутринта — две лисици в кафеза с пилета. Едва когато до слуха ни достигна първия призив на мюезина за молитва, напуснахме покоите на одалиската. Не тръгнахме по коридора за навън, а влязохме в друга стая, нещо като гардеробна за слугините. Стените бяха целите в огледала. За пръв път се видях. Спрях и замръзнах. Пред мен стоеше Хайде. Хайде, която не бях виждал от онази фатална нощ в пещерата. Но това не бе истинската Хайде. Нейните устни не бяха оцапани с кръв. Очите й никога не бяха блестели така хладно. Хайде не приличаше на прокълнат, отвратителен вампир. Примигнах и тогава зърнах собственото си бледо лице да се взира в мен. Изкрещях. Лавлейс се опита да ме задържи, но аз го блъснах встрани. Изведнъж удоволствията от нощта се превърнаха в ужас. Впиха се като червеи в голите ми мисли.
Три дни лежах изтощен и трескав в леглото. Хобхаус се грижеше за мен. Не знам какво съм говорил, докато съм се намирал в делириум. На четвъртия ден той ми каза, че напускаме Константинопол. Когато споменах името на Лавлейс, лицето му помрачня — помоли ме повече да не питам за него. „Чух разни странни слухове“, рече Хобхаус, „направо невъзможни. Ще тръгнеш с мен с кораба, на който съм запазил места. Така е по-добре за теб. Разбери това, Байрон, и не си позволявай да спориш.“ Той самият също не спори. Отплавахме още същия ден с кораб за Англия. Не оставих на Лавлейс нито писмо, нито адрес.
Знаех, че не мога да се върна в къщи заедно с Хобхаус. Когато наближихме Атина, му казах, че ще остана на Изток. Предполагах, че приятелят ми ще побеснее, но той не каза нищо. Усмихна се някак странно и ми подаде дневника си. Аз се намръщих. „Хоби, моля те“, рекох, „запази писанията си за слушателите у дома. Знам какво правихме, нали не си забравил, че бях с теб.“
Хобхаус отново се засмя, малко накриво този път. „Не през цялото време“, рече той. „Откъсите за Албания — проучи ги внимателно.“ После ме остави сам.
Аз прочетох написаното веднага. Разплаках се — Хобхаус бе подменил фактите, сякаш никога не се бяхме разделяли. Моята среща с Вакел паша просто не съществуваше. Намерих Хобхаус, прегърнах го и отново се разплаках. „Обичам те, Хоби“, рекох му аз. „Имаш толкова много добродетели и толкова лоши черти. Невъзможно е да се живее с теб, както и без теб.“
На следващия ден се сбогувахме. Хобхаус раздели един малък букет цветя и ми даде половината. „Това ли е последното нещо, което си поделяме?“ попита той. „Какво ще стане с теб, Байрон?“ Аз мълчах. Хобхаус се обърна и отново се качи на кораба. Останах сам.
Тръгнах към Атина и отседнах за малко при вдовицата Марси с нейните три прекрасни нимфи. Не ме приеха радушно и макар че Тереза ме прегърна доста пламенно, забелязах страха скрит в очите й. Отново започнах да чувствам треската и понеже нямах желание да вдигам втори скандал, напуснах Атина, поемайки на път из Гърция. Имах нужда от стимул, от възприятия, от нови неща. В противен случай бях осъден на безпокойства и самоизмъчване. Боже, колко ми олекна, че го нямаше Хобхаус. В Триполица отседнах за малко при Вели, синът на Али паша, който ме прие като дълго отсъствал приятел. Разбрах, че иска да ме вкара в леглото си. Позволих му, разбира се — удоволствието да ме използва като курва ми донесе моментно вълнение. После, в отплата за моята услуга, Вели ми съобщи новини за Албания. Замъкът на Вакел паша бил изгорен до основи и напълно разрушен. „Ще повярвате ли?“ поклати глава Вели. „Планинците помислили, че мъртвите са станали от гробовете.“ Той се разсмя при мисълта за толкова жалко суеверие. Аз го слушах доволен. После попитах за самия Вакел паша. Вели отново поклати глава. „Намерили го близо до езерото Трихонида.“ „Мъртъв ли?“ попитах аз.
Вели кимна. „Да, милорд, напълно мъртъв. В сърцето му била забита сабя. Погребахме го до замъка в планината.“
Значи с него бе свършено. Мъртъв — наистина. Дадох си сметка, че почти съм вярвал във възможността да е още жив. Сега вече нямах основание да се съмнявам. Това до голяма степен ме накара да се почувствам свободен. Всичко ми изглеждаше променено — бях се отървал от своя създател — най-после приех истината за това какъв съм. Над Коринтския залив, докато изпивах кръвта на едно селянче, ме откри Лавлейс. Прегърнахме се сърдечно, като не споменахме и дума за моето бягство от Константинопол.
„Ще бъдем ли порочни?“ попита ме той.
Аз се усмихнах. „Най-порочните сред всички порочни“, отвърнах му.
Върнахме се в Атина. Потънали в наслади, скоро забравихме думите страх и вина. Лавлейс ме убеждаваше, че такива развратници не е имало от дните на Реставрацията. Пред мен се разкриха нови светове на наслада. Опиянявах се от приятелство, жени, най-скъпи вина. И кръв, разбира се, винаги кръв. Огънят на радостта изглежда изгори чувството ми за срам. Жестокостта сега ми се струваше нещо красиво — обичах я, както обичах синьото небе и пейзажа на Гърция, като екзотичен рай, който съм завладял за себе си. Старият ми живот ми изглеждаше невъзможно далечен. С помощта на Лавлейс започнах да мисля, че той е безвъзвратно изгубен.
Само понякога, след като се изкъпех в морето и седнех на някоя самотна скала с поглед зареян над водата, долавях зова на миналото. Лавлейс, който презираше тези настроения като лицемерни, ме ругаеше за моята мрачност и ме водеше на нови пиршества. Често в тези моменти неговата подкрепа ме смущаваше най-много. Понякога, когато носталгията ме обземаше, той ми намекваше за тайни, тъмни истини и заплахи, които биха могли да ме изобличат в Англия.
„А в Гърция?“ питах го аз.
„А, тук — не, сър“, отговаряше веднага. „Стига да прикривате безпокойството си с добра доза дебелокожие.“ Настоях да ми обясни, но той се разсмя. „Не, Байрон, вашата душа все още не е достатъчно корава. Ще дойде време, когато ще затънете в кръв. Тогава можете да се върнете в Англия, но засега… За Бога, сър, вече е почти нощ. Да тръгваме и да претършуваме града.“ Аз възразих, но Лавлейс вдигна ръце. „Байрон, моля ви, да сложим край на това!“ Грабна палтото си и пак затананика нещо от някаква опера — почувствах, че съм в неговата власт.
Тези разговори скоро спряха да ме тревожат. Всъщност нищо не ме вълнуваше — имах да овладявам твърде много удоволствия. Както куртизанката учи на любов, така мен ме обучаваха в тънкостите на кръвопийството. Разбрах как да влизам в сънищата на жертвите, как да овладявам своите сънища, как да хипнотизирам и да пораждам илюзии и желания. Научих се да създавам вампири и различните видове същества, в които се превръщат жертвите — ходещи трупове, чиито мъртви очи бях видял в замъка на пашата, таласъми, като Георгиу и членовете на неговото семейство, а също и най-рядко срещаните — вампирите, повелители на смъртта, видът към който принадлежах и аз самия.
„Трябва да внимавате кого избирате“, предупреди ме веднъж Лавлейс. „Знаете ли дали и след смъртта си аристократът запазва своя аристократизъм, както е в живота?“ Той ми се усмихна. „Вие, Байрон, може би сте избран за крал.“
Отхвърлих ласкателството на Лавлейс. „Да вървят по дяволите всички крале! Аз не съм низък
