Ако останете повече, може да се окаже трудно, дори невъзможно, да заминете.“
Кимнах. „Разбирам.“
„В Лондон познавам едно момиче от нашата порода.“ Той ми намигна. „Най-страхотните цици, които някога сте виждал. Ще й пиша. Тя ще се заеме с вас, надявам се,“ Лавлейс отново ме целуна, „докато сте далеч от мен,“ усмихна се. „Но не се бавете. Знаете ли колко време изгубих да открия приятел като вас, Байрон. По дяволите, сър, искам отново да бъдем заедно — ще падне такава веселба. А сега…“ — той се поклони — „Бог да ви пази. Ще се видим в Италия.“
След тези думи Лавлейс си тръгна. Седмица по-късно аз също напуснах Атина. Пътуването, както вероятно се досещате, съвсем не беше приятно. Нямаше и ден да не пожелая да избягам от кораба — искаше ми се да се установя в някой непознат град и никога да не се върна в Англия. Но ми трябваха пари. Беше ми домъчняло за дома, за приятелите, за родната земя. Тъгувах и за майка си и за Августа, моята сестра — тези мисли се опитвах да прогоня от съзнанието си. Най-после, след цял месец пътуване, две години странстване и пълна промяна на живота ми, под краката си почувствах отново английска земя.
IX
Случи се така, че сред развлеченията, присъщи на лондонската Зима, по различните приеми на доброто общество, се появи един благородник, по-забележителен със странния си нрав, отколкото със своя произход. Той гледаше на веселието наоколо, така сякаш не държеше да участва в него. Единствено лекият смях на красавиците привличаше вниманието му. И то, за да може с един поглед да потуши този смях и да всее страх в гърдите на всеки безгрижен човек. Онези, които усещаха внушението, не можеха да си обяснят откъде се взема този страх. Някои си го обясняваха с мъртвите му сиви очи, които като че ли не се задоволяваха да наблюдават, а направо стигаха до най-съкровените тайни на душата. Когато погледът му, подобно оловносив лъч, се спреше върху нечие лице, човек имаше чувството, че върху кожата му ляга необяснима тежест. Заради странната му ексцентричност го канеха във всеки дом. Всички искаха да го видят. Хората, свикнали на големи вълнения, угнетявани сега от скуката, се радваха, че нещо може да привлече вниманието им. Лицето му никога не променяше мъртвешкия си цвят, не поруменяваше нито от свян, нито от страст. Въпреки това, понеже имаше красива фигура и изящна физиономия, много от жените с лоша слава се опитваха да привлекат вниманието му или поне да видят някакви признаци, издаващи чувствата на този човек. Лейди Мърсър, която след сватбата си често ставаше обект на подигравки из салоните, го обсаждаше постоянно и прилагаше всякакви трикове, само и само да привлече вниманието му…
— Трябваше да пристигна в Англия, преди напълно да осъзная колко жестоко съм прокълнат. Бях единствен син на майка си — от две години тя се разпореждаше с моя дом вместо мен — Нюстед. Знаех, че искрено копнее да се върна. А аз не можех дори да я посетя. Помнех много добре златистия аромат от Атина. Ако го усетех отново, това щеше да се окаже фатално и за мен, и за нея. Затова се отправих към Лондон. Имах да уреждам разни дела, да се виждам с приятели. Един от тях ме попита дали съм писал стихове в чужбина. Дадох му ръкописа на „Странстванията на Чайлд Харолд“. Приятелят ми дойде на следващия ден във възторг от стиховете.
„Моля ви, не се обиждайте“, рече той, „но трябва да се преструвате, че този Чайлд Харолд сте самия вие.“ Присви очи и ме огледа. „Блед, красив странник, погълнат от мисли за смъртта и тленността, той носи нещастие на всички, до които се доближи. Да, това ще свърши работа, направете го.“ Отново ме изгледа, а после се намръщи. „Знаете ли, Байрон, има нещо странно във вас, нещо… направо обезпокоително. Не съм го забелязвал преди.“ После се усмихна и ме шляпна по гърба. „Защо не вземете и не разиграете този номер, а?“ После ми намигна. „Тази поема ще има успех, ще ви направи известен.“
Когато си тръгна, аз се разсмях с глас — колко малко знаеха и той, и всички други. Наметнах се с пелерината и тръгнах да обикалям из улиците на Лондон. Правех това почти всяка нощ. Жаждата ми беше станала неутолима. Измъчваше ме непрекъснато — обещание за наслада, пред което всички други удоволствия бледнееха. Но дори когато пиех кръв, знаех, че се лишавам от най-сладката радост на света. Луната започна да расте, а с нея и моят копнеж за кръвта на майка ми. На няколко пъти поръчвах карета до Нюстед и я отказвах в последния момент, задоволявайки се с търсене на някоя по-дребна жертва. Давах си сметка, че накрая изкушението ще ме победи. Беше само въпрос на време. После, почти месец след като се бях върнал, дойде вестта, че майка ми е легнала болна. Решението мигновено бе взето — поръчах карета и потеглих незабавно. Ужасът и желанието, които изпитвах, изглеждаха неописуеми. Струваше ми се, че се разтапям в приятно очакване. Да убия майка си, да изпия кръвта й — да го направя и да почувствам как нейната златиста кръв изпълва вените ми… Започнах да треперя, още преди да напуснем пределите на Лондон. В покрайнините на града ме откри един слуга и ми съобщи, че майка ми е починала.
Бях втрещен. През време на пътуването не чувствах нищо. Стигнахме Нюстед. Застанах до тялото й и започнах да хълцам, да се смея и да целувам леденото й лице. За моя изненада не чувствах никаква мъка — с нейната смърт като че ли бе умряло и моето предчувствие за вкуса на кръвта й. Ожалих я както всеки син ожалва майка си. Няколко дни се наслаждавах на забравеното удоволствие от скръбта по смъртник. Сега на света бях сам — с изключение на моята полусестра, Августа, която познавах много бегло. Тя ми написа нещо като утешително писмо, но не дойде в Нюстед. Дадох си сметка, че съвсем не държа на компанията й. Знаех, че ако помириша кръвта й, жаждата ми ще се върне. Не се чувствах изкушен да я търся, както беше с майка ми. Вместо това се зарекох, че ще продължим да живеем разделени. Седмица след смъртта на майка ми тръгнах на лов в гората на абатството. Пих с почти забравена наслада. Удоволствието ми се стори дълбоко както винаги, преди онзи фатален следобяд, когато се спрях насред улицата в Атина и за пръв път усетих миризмата на кръвта на моето дете. Възможно ли е, мислех си, споменът за това ухание да е умрял заедно с майка ми? Молих се да е така и с минаването на месеците започнах да вярвам, че чудото е станало.
Въпреки всичко, нещата не изглеждаха както преди. Съществото, което бях на Изток — свободно и влюбено в своите прегрешения, го нямаше. Вместо това в Англия жаждата ми стана по-жестока, а аз по- нетърпелив, въпреки безчувствения и незабелязващ я свят. Бронирах душата си в защитна хладина и като неуморен ловец обикалях из невежите смъртни тълпи. Все повече и повече разбирах какво означава да си различно същество — дух сред глината, странник в живота, който някога беше и мой. Чувствах се горд със своята самота и мечтаех да се издигна като роден на свобода сокол високо над земните ограничения. Върнах се в Лондон, този водовъртеж от всевъзможни удоволствия и пороци — изминах главозамайващите кръгове на неговите наслади. В тъмните квартали на града, където мизерията ражда по-ужасни кошмари и от самия мен, започнаха да се носят слухове, от които дори пияниците и разбойниците се стряскаха. Пиех кръв с ненаситна жажда навсякъде, където можех да остана незабелязан, скрит в мръсния сумрак на бордеите. Но нямах желание да бродя вечно из подземията на града като плъх — наистина бях вампир, а също така и същество с големи, ужасяващи възможности. Знаех, че мога да подчиня цял Лондон. Затова изпълзях и влязох в светлите салони на обществото, в този блестящ свят на големи имения и балове. Минах през него и успях да го завладея.
Моят приятел излезе напълно прав за „Чайлд Харолд“. Събудих се една сутрин прочут. Целият свят сякаш изведнъж направо полудя, както по поемата, така и по мен, автора — по-луд от героя си. Ухажваха ме, посещаваха ме, ласкаеха ме и ме желаеха — нямаше друга тема за разговор освен мен, нямаше друг обект на любопитство и хвалебствия. Но не моята поезия ми беше спечелила славата, не. Аз нито за миг не мислех така. Тайната се криеше в магическата сила на моите очи именно тя повали Лондон — въздействието на странната ми природа подчиняваше дукеси и виконти с такава лекота, сякаш бяха селянчета. Още щом влезех в някоя бална зала усещах, че е в краката ми. Оглеждах богатството и красотата, които се въртяха по пода и изведнъж хиляди очи ме поглеждаха с възторг, хиляди сърца ускоряваха своя ритъм под моя поглед. Все пак хората чувстваха, че не разбират това привличане — откъде биха могли да знаят нещо за вампира и неговия таен свят? Но аз бях наясно. Наблюдавайки своята империя
