случилото се.
И двамата приехме, че Каро трябва да замине. Лудостта й ставаше все по-отчаяна. Прати ми подарък — косми от интимните си части, смесени със съсирена кръв, и бележка, в която отново ме молеше за моята кръв. Преследваше ме неуморно. Крещеше ми из улиците. Каза на мъжа си, че ще се омъжи за мен. При тази новина той хладно вдигна рамене и изказа съмнение, че аз ще я взема — така го беше подучила лейди Мелбърн. Най-после, в резултат на обединените ни усилия, убедихме Каро да замине със семейството си за Ирландия. Но, изпълнявайки заплахите си, тя вече беше раздрънкала за моята пристрастеност към кръвта. Слуховете станаха толкова опасни, че дори се колебаех дали да не се оженя и така да дам единствения възможен отговор. Спомних си за благодетелната Анабела, племенницата на лейди Мелбърн, която беше идеална партия за мен. Лейди Мелбърн само се изсмя, а след като я накарах да пише за моето предложение на племенницата си, Анабела собственоръчно ми написа отказа си. Не бях нито огорчен, нито много изненадан от този отказ — познавах Анабела и знаех, че е надарена с далеч по-добро сърце от моето. Брачните ми въжделения започнаха да изчезват. За да заглуша слуховете, измислих друг, не по-малко изтощителен план — напуснах Лондон и заминах за Челтнам.
Там се държах много кротко. Връзката с Каро ми бе причинила доста мъчения. Бях я обичал истински, но същевременно я погубих. Още веднъж се изправях пред същността на своята орис. Не поддържах никакви връзки, не се радвах на любов и затова отново трескаво закопнях за пътуване — далеч от Англия, в Италия, както отдавна възнамерявах. Продадох Нюстед, а парите веднага отидоха за неплатени сметки. Опитах се да сложа в ред финансите си — месеците минаваха. Мисълта за вечността, чийто наследник бях, започна да ме гнети и сковава. Все по-трудно се раздвижвах. Наистина, колко вярно се оказа предупреждението на Лавлейс да не се мотая и да не отлагам. Почти всяка седмица кроях планове за заминаване в чужбина, но те се оказваха безплодни — енергията и решителността ми сякаш се изпаряваха. Липсваше ми възбудата, която би ги събудила отново за живот. Имах нужда от действие, от някакво ново удоволствие, което да развълнува кръвта ми и да ме разбуди. Нищо не се случваше — скуката продължаваше. Престанах да се преструвам, че ще заминавам в чужбина. Изглежда Англия никога нямаше да ме пусне.
Върнах се в Лондон. Там чувството ми на безутешност стана още по-силно. Съществуването, което в Гърция ми се струваше толкова разнообразно и богато, в Англия изглеждаше направо сиво. Какво друго е щастието, ако не приятни вълнения? И какво друго е вълнението, ако не действие на мозъка? Започнах да мисля, че съм изразходвал страстите си — пиех, играех на комар, любех се. Все по-трудно ми ставаше да уловя искрата, онази възбуда, която е същността на живота. Отново се върнах към своята поезия, към спомените за Хайде и моето падение. Опитвах се да проумея в какво съм се превърнал. Цяла нощ пишех трескаво, сякаш с бързината на перото можех да наваксам пропуснатото, но само се заблуждавах. Писането пилееше енергията ми, подобно сеитба на семена в безплодна почва. В Гърция кръвта усилваше всички удоволствия. В Лондон пиех заради самото пиене — чувствах, че кръвта бавно потиска вкуса ми към всичко останало. Така, подтискайки останалите ми желания, моята вампирска същност се самовъзпроизвеждаше. Все повече чувствах, че смъртният у мен умира. Все повече си давах сметка, че съм съвсем сам.
Когато в града пристигна Августа, сестра ми, тънех в отчаяние. Не бях я виждал след връщането си от Изтока. Знаех какво може да ми причини нейната кръв. Но щом получих съобщението, с което ме молеше да се срещнем, веднага се оживих. Долните ми страсти се раздвижиха — на изкушението не можеше да се устои. С червено мастило написах отговор, че я каня да сподели с мен обяда ми. Чаках я на определеното място. Още преди да я видя, усетих мириса на кръвта й. После тя влезе в залата и сивотата на света изведнъж се озари от хиляди огнени искри. Дойде при мен. Целунах я леко по бузата, а тънките нишки на кръвоносните й съдове сякаш запяха. Замлъкнах изкушен, но реших да отложа. Седнахме да се храним. Пулсирането на сърцето й, ритъмът на вените й, ехтяха в ушите ми по време на обяда. Тихият й, мелодичен глас ме очароваше както никога досега. Не говорихме за нищо конкретно, както обикновено става само между стари приятели. Шегувахме се и се кискахме — разбирахме се чудесно. Храна, приказки, смях — големите удоволствия на смъртните изглежда се връщаха при мен. Зърнах отражението си в сребърната посуда. Страните ми бяха порозовели — животът се събуждаше отново.
В онази нощ пощадих Августа, на следващата — също. Тя не изглеждаше красива, но беше обичлива — сестрата, за която винаги бях мечтал. Така и не я опознах. Тръгнах да я изпращам. Нуждата ми от компания се бореше с моята жажда. Понякога жаждата направо ме съсипваше, мирисът на кръвта замъгляваше очите ми и аз навеждах глава. Устните ми нежно погалваха гладката кожа на врата й. Докосвах я с език — представях си как впивам зъби и смуча златистата кръв. Тогава Августа потрепваше, поглеждаше ме и двамата започвахме да се смеем. Погалвах зъбите си с върха на езика, но когато отново се навеждах над шията й, само я целувах и усещах пулса на живота — дълбок, силен и чувствен.
Една вечер, докато танцувахме валс, устните й срещнаха моите. И двамата се дръпнахме мигновено. Августа наведе очи, засрамена и смутена, аз усетих как кръвта й се развълнува. Когато понечих да я прегърна отново, тя не ме отблъсна. Свенливо вдигна очи. Уханието на кръвта й ме замая. Отворих уста. Августа потръпна. Отметна назад глава и се опита да се освободи. После отново потрепери, изстена и когато се наведох над нея, устните й целунаха моите. Този път тя не се дръпна. Чак когато я чух тихо да хълца, отворих очи. Една жена мина по коридора към танцувалната зала. По гърба познах лейди Каролайн Лам.
По-късно вечерта, когато отивах да вечерям, пред мен се изправи Каро. В ръката си държеше нож. «Използвай тялото на сестра си», прошепна тя, «но поне ми изпий кръвта.» Усмихнах й се безмълвно и продължих. Каро се задави и политна назад — някакви дами се опитаха да й вземат ножа, а тя замахна с острието по ръката си. Вдигна порязаното към мен и викна: «Виждаш ли какво съм готова да направя за теб?! Изпий кръвта ми, лорд Байрон! Ако не искаш да ме обичаш, поне ми помогни да умра!» Целуна раната си и устните й се изцапаха с кръв. На следващата сутрин скандалът бе закуската за уличните клюкари.
Лейди Мелбърн ме посети вечерта. Изглеждаше бясна. Размахваше вестник. «Не бих нарекла това дискретност!» сопна се тя.
Вдигнах рамене. «Аз ли съм виновен, че ме гони някаква маниачка?»
«Щом вие го казвате, да, Байрон, виновен сте. Предупредих ви да не съсипвате Каролайн.»
Погледнах я лениво. «Но не бяхте достатъчно настоятелна, лейди Мелбърн, нали? Помните ли? Не пожелахте да ми кажете какво става, когато те обича вампир.» Поклатих глава. «Такава свенливост.»
Усмихнах се, а страните на лейди Мелбърн леко се обагриха. Тя преглътна, после се овладя. «Доколкото разбирам,» рече дамата с леден глас, «последната жертва на вашата любов е сестра ви.»
«Каро ли ви каза това?»
«Да.»
«Е, едва ли бих могъл да отрека», повдигнах аз рамене. «Това е доста интересно изпитание.»
Лейди Мелбърн поклати глава. «Вие сте невъзможен», рече накрая.
«Защо?»
«Защото нейната кръв…»
«Да, знам», прекъснах я. «Нейната кръв е мъчение за мен. Но мисълта, че мога да я загубя, ме изтезава не по-малко. С Августа, лейди Мелбърн, чувствам, че отново съм смъртен. С Августа миналото сякаш изчезва.»
«Разбира се», лейди Мелбърн не се изненада.
Намръщих се. «Какво искате да кажете?»
«Тя носи вашата кръв. Вие се привличате. Вашата любов не може да я унищожи…» лейди Мелбърн замълча. «Но вашата жажда, Байрон, вашата жажда ще я убие.»
«Моята любов не може да я унищожи?» бавно повторих аз.
Лейди Мелбърн въздъхна и протегна ръка да ме погали. «Моля ви», прошепна тя. «Не допускайте да се влюбите в сестра си.»
«Защо?»
«Мисля, че това е ясно.»
«Защото би било кръвосмешение ли?»
Лейди Мелбърн се разсмя горчиво. «И двамата не сме особено подходящи да съдим за морала.» Тя поклати глава. «Не, Байрон, не защото е кръвосмешение, а защото тя носи вашата кръв и това ви привлича. Вие не можете да й устоите.» Тя ме хвана за ръката и силно я стисна. «Накрая ще трябва да я убиете. Знаете това. Не сега — ще го направите, може би по-късно, като минат години.»
