посока, моята жажда — в друга. Бях изплашен от това, че за малко не убих Августа, че ми се бе сторило толкова лесно. Усещах силно желание да я спася от себе си като имам дете. Но дълго време ужасното ми положение направо ме парализираше. Не можех да го направя — да допусна в утробата на Анабела да зрее кървавата ми храна — не и когато това щеше да е моя и нейна плът. Августа продължи да ме измъчва — усилията да опазя нея, както и утробата на Анабела, ме разкъсваха до лудост. Не можех повече да спя с Бел. Вместо това бродех по полята и кръстопътищата, утолявах жаждата си, давах изблик на гнева си с неимоверно жестоки нападения. Прясната кръв почти не успокояваше лудостта ми. Само след няколко часа жаждата ми отново се надигаше. Една нощ, като се връщах в дома на Августа, миризмата на кръвта й отново ме надви и аз едва успях да си наложа да не разкъсвам голата й шия, а да постоя до леглото й. Владеех се с голямо усилие и се разтапях от ритъма на дишането й. Крачех из градината напред-назад, после, за първи път от една седмица, се върнах в леглото си.
Бел мълчаливо понечи да ме прегърне. Кръвта ми се надигна, като светла отрова. Бел потрепери, после извика — издаде отчаян животински крясък. „В очите ти горят адски огньове,“ прошепна тя. Усмихнах се — в нея също имаше огън — страните й бяха почервенели, устните — също. Изведнъж тя изстена, впи устни в моите и пуританството й сякаш се изпари. В курвенското й, безсърдечно лице не остана и следа от Анабела. В онова, което прави с мен през нощта — също. Започна да крещи, гънеше се като обладана от зъл дух, докато спермата ми се изливаше в нея, носейки малкото фатално семе на живота. Цялото й тяло се разтресе. Тя вдигна ръце, пръстите й понечиха да ме погалят по лицето. После започна да плаче.
„Ти зачена“, прошепнах й аз. „Нашето дете расте в твоята утроба.“ Анабела вдигна очи към мен, лицето й се изкриви и тя го обърна. Оставих я да плаче без звук в леглото.
Плодовете на тази нощ бяха живот и смърт. Да, беше заченато дете — допирайки буза до корема на Анабела усещах малкия златист мирис. Но в този парфюм се усещаше и смърт, както и в самата Анабела. Нещо у нея умря в онази нощ — вечното сякаш бе изпепелено. Тя стана по-хладна, по-груба — безкраят в очите й помрачня, онова, което преди приличаше на страст, сега изглежда се бе превърнало в самодоволство. Тя разбира се, все още ме обичаше, но подобно на Каро, любовта я измъчваше като съдба. Сега за нас изглежда нямаше надежда за спасение. С унищожението на Бел умря и моята последна илюзия.
Започна истинското мъчение. Напуснахме Августа и поехме към Лондон. Бях наел нова къща на една от най-модните улици в града — „Пикадили“, номер тринайсет. Място с лош късмет ли? Не, ние самите носехме лошия късмет. Бел явно проявяваше признаци на бременност. Подушвах мириса на детето, докато тя повръщаше сутрин рано, или в потта, избила по издутия й корем. Едва успявах да се откъсна от тази миризма. И така лорд и лейди Байрон можеха да бъдат видени хванати под ръка — образцова брачна двойка — преданият съпруг и бременната му жена. Бел, виждайки изписаното върху лицето ми желание, бе достатъчно умна, за да се досети, че то не е отправено към нея.
„Гледаш ме с копнеж“, каза ми тя една нощ, „но в очите ти няма любов.“
Усмихнах се. Вперих поглед в корема й, представяйки си как под роклята и под бельото в утробата й зрее златният плод.
Бел ме погледна намръщена. „Лицето ти, Байрон, ме озадачава.“
Вдигнах глава. „Наистина ли?“
Тя кимна и отново се взря в мен. „Как може едно толкова красиво лице да излъчва толкова глад и жестокост? Гледаш към мен, или по-скоро тук“, тя обгърна корема си, „така, както някога не сваляше очи от Августа. Помня как погледът ти я следеше из стаята.“
Опитах се да й отговоря с колкото се може по-безизразна физиономия на лицето. „И защо те озадачава това, Бел?“ „Защото ме плаши“, отвърна тя, с присвити хладни очи. „Страх ме е, Байрон, от онова, което ще сториш на детето ми.“
„На нашето дете?“ Аз се разсмях. „Че какво бих могъл да му направя?“ Изведнъж лицето ми се скова. „Мислиш, че като се роди, мога да го удуша и да изпия кръвта му, така ли?“
Бел се вгледа в мен. Лицето й бе по-измъчено от всякога. Тя се изправи на крака. Обгърна с ръце корема си, после се обърна и безмълвно напусна стаята.
На следващата седмица Августа дойде да ни гостува. Беше я поканила Анабела. Това ме обезпокои. Чудех се точно колко знае и колко се досеща. Естествено, мирисът на кръвта на Августа ме разсейваше. Ожесточих се от противоречиви желания. Наредих й да си замине. Анабела наблюдаваше всичко това с хладни, подозрителни очи. Прегърна корема си, сякаш да го опази от мен. Оттогава се опитвах да бъда по- внимателен. Лейди Мелбърн ме беше предупредила: „Не загубвай жена си, преди да се е родило детето.“ И така започнах да оставям Бел сама през нощта. Вечерях навън, напивах се, ходех на театър. После потънал в черна жестокост отново ловувах из най-долните бърлоги на града. Лочех, докато кожата ми се изглади и порозовее, докато напълно се наситя на кръв. Чак тогава се връщах на „Пикадили“. Лягах в леглото при Бел. Прегръщах я и разбира се, погалвах издутия й корем. В ушите си чувах тихото безпощадно пулсиране на малкото сърчице. Напук на волята си отново притисках корема на жена си. От допира ми той сякаш се раздвижваше. Представях си как само ако натисна малко по-силно, кожата и плътта ще се разтворят. Виждах в своето въображение зародиша, синкав — целия във фина мрежа от вени, как очаква да го докосна, да го опитам. Смятах да го направя много нежно — щях да изсмуча кръвта като вода от сюнгер. Тези желания ставаха толкова силни, че започвах да треперя. Представях си, че убивам жена си както спи, че отварям корема й, разделяйки мускулите и органите, докато стигна до него — очакващото ме свито мое дете — моето творение. Спомнях си съня си за кулата на палата. Жадувах за неговия нож, за масата за дисекции.
Събуждах се от тези фантазии, потресен от себе си. Опитвах се да ги изгоря, да ги изрежа от съзнанието си. Напразно. Нищо не можеше да ме отърве от тях — те бяха част от отровата, която тече в кръвта ми — смесеният огън от възприятия и мисъл. Не можех да изтръгна тази гнилоч, също както не бях в състояние да избягам от себе си. Пашата беше мъртъв, но също както сифилисът надживява заразената уличница, така и злото продължаваше да живее, поглъщайки силите ми и всички, които обичах. „Дано умре това дете!“ крещях аз, когато се разтапях от виденията си и чувствах кръвта му да пулсира особено сладостно. Бел ме гледаше ужасена. Опитвах се да се успокоя. „О, Бел“, проплаквах аз, „скъпа Бел.“ Галех я по косата. Уплашена, тя се дръпваше назад, после колебливо хващаше ръката ми. Понякога я поставяше върху корема си. Поглеждаше ме и се усмихваше с неуверена надежда, търсейки в мен бащата на детето. Но никога не го откриваше. Скована и с мъртви очи, тя ми обръщаше гръб.
Една нощ, когато бременността й бе доста напреднала, тя потрепери от погледа ми и занемя.
„Бел“, коленичих аз до нея, „какво има? Бел!“ Опитах се да я прегърна, но тя ме отблъсна. Въздъхна отново и усетих как миризмата на детето — внезапен златист полъх — замъгли очите ми. Стаята се размаза. Бел изстена. Хванах я за ръката. Тя отново ме отблъсна. Аз се изправих. Извиках прислужниците. Когато дойдоха, те също се дръпнаха от мен — мракът в очите ми явно беше жесток и студен. Вдигнаха Бел от земята и я заведоха до леглото й. Аз останах на място. Парфюмът на детската кръв висеше във въздуха. През нощта и на сутринта той стана още по-красив.
В един часа на другия ден, акушерката дойде при мен.
„Мъртво ли е?“ попитах аз. Тя толкова се смути, че аз се разсмях. Нямах нужда от отговор. Трябваше само да вдъхна живата кръв. Къщата беше пълна с пищни цветя и цветове. Олюлявайки се изкачих стълбите. Чувствах се като Ева, приближаваща плода на забраненото дърво. Крайниците ми трепереха, не ми достигаше въздух, чувствах дълбока, влудяваща жажда. Влязох в стаята, където лежеше жена ми.
Една от жените, с малко бяло вързопче на ръце, пристъпи към мен. „Милорд“, рече тя, „приемете нашите поздравления. Имате дъщеря.“
Погледнах към вързопа. „Да“, заекнах най-сетне. Уханието на кръв смъдеше на очите ми. Едва виждах детето, защото пред погледа ми витаеше единствено златиста мараня. „Да“, повторих аз и примигнах. Чак сега можах да видя лицето на дъщеря си. „Божичко“, прошепнах. „Боже.“ Усмихнах се. „С какво средство за мъчение се сдобивам в твое лице.“
Жената отстъпи крачка назад и върна детето обратно в люлката. „Излизай!“ креснах й аз неочаквано. Огледах се и отново викнах „Излизайте!“ Жените, дошли да помагат, ме погледнаха уплашено, после наведоха глави и напуснаха. Приближих се до бебето. То сякаш отново бе обвито в ореол от огън. Наведох се по-ниско. В този момент всичките ми чувства, разум, мисъл се изпариха от мен, разтопиха се в светлата мъгла на щастието. Богатата кръв на детето сякаш се надигаше към устните ми, оставяйки златиста диря
